Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (24)

XXI Глава
Целувката на любовта

След малко се чу музика и съпроводени от няколко художници, при мен влязоха слугите. Носеха ми дрехи, по-разкошни от всичко, което съм обличал досега. Първо ме съблякоха, после художниците отвратително нашариха тялото ми в червено, бяло и синьо, докато заприличах на знаме. Не пощадиха дори лицето и устните ми, които оцветиха в тъмночервено. Около сърцето ми с огромна точност и внимание изрисуваха ален кръг. После вдигнаха падналата на раменете ми коса, вързаха я на върха на главата ми с бродирана в червено панделка, както е прието при индианците, и поставиха няколко ярки пера отгоре. След като ме премениха в пищното облекло подобно на папско расо по време на литургия, сложиха златни обеци на ушите ми, златни халки на ръцете и краката ми и гердан от безценни смарагди около врата ми. На гърдите ми също окачиха голям скъпоценен камък, който блестеше като море на лунна светлина, а под брадата ми провесиха наниз от розови морски миди. Сетне усукаха около мен гирлянди от цветя, докато заприличах на майско дърво, каквото украсяваме у нас, в Бънги, и свършиха работа, изпълнени с възторг от стореното.

Музиката зазвуча отново. Подадоха ми две лютни, по една за всяка ръка, и ме поведоха към голямата зала в двореца. Тук се бяха събрали множество знатни люде, всички в празнични дрехи. На подиума, към който ме водеха, стояха четирите ми жени в богатите одежди на четирите богини Хочи, Шило, Атла и Клисто, имена, които получиха в деня на сватбата ни. Атла беше принцеса Отоми. Когато заех мястото си на подиума, една по една жените ми се приближиха до мен, целунаха ме по челото, предложиха ми сладкиши и питки върху златни подноси, какао и мескал в златни чаши. Пих от мескала, защото е алкохол, а имах нужда от вътрешно спокойствие, но другите лакомства не докоснах. Когато тази церемония завърши, настъпи кратка тишина и след малко от другия край на залата влезе цяла банда гадни жреци, облечени в алени жертвени одежди. Навсякъде по тях имаше кръв, дори свирепите им очи сякаш бяха кървясали. Продължаваха да вървят, докато стигнаха подиума, после изведнъж Върховния жрец вдигна ръце и високо извика:

— Поклонете се на безсмъртния бог, хора!

Всички събрани в залата паднаха ниско и закрещяха:

— Кланяме се на бога!

Жрецът извика силно три пъти, три пъти му отговориха по този начин и всеки път падаха ниско. После, когато станаха, жрецът се обърна към мен:

— Прости ни, о, Тескат, че не можем да те почетем, както се полага, тъй като и нашият властелин трябваше да бъде тук да ти се поклони. Но ти знаеш, Тескат, колко скръбно е положението на твоите слуги и че те трябва да водят война в собствения си град срещу тези, които сквернят теб и другите богове. Знаеш, че любимият ни император лежи ранен и е пленник в ръцете на нечестивците. Когато задоволим желанието ти да се възнесеш на небето, о, Тескат, и ти напуснеш земния си образ, в който ни научи, че човешкото благополучие е само една мимолетна сянка, в памет на нашата любов към теб умоляваме те да се застъпиш за нас да сразим онези проклетници, а ние ще те почетем, като ги принесем в жертва на олтара ти. О, Тескат, малко живя ти сред нас и не искаш да те задържаме повече тук, лишен от полагащата ти се слава. Очите ти копнееха да видят този щастлив ден и той най-сетне дойде. Обичахме те, о, Тескат, служихме ти. В отговор направи така, че ние, твоите малки чеда, да те видим в цялото ти величие и докато дойдем при теб, бди над нашето земно благополучие, бди над народа, сред който реши да живееш.

Така говореше жрецът, от време на време думите му едва се чуваха от сподавените ридания на хората и силния плач на съпругите ми. Само Отоми мълчеше. Накрая Върховния паба направи знак, засвири музика и жреците ни заобиколиха от всички страни. Две от моите съпруги богини застанаха пред мен, другите две отзад и всички излязохме от залата, а после през широко разтворените за процесията врати минахме зад стените на двореца. С каменно спокойствие гледах наоколо и в този последен час от живота ми нищо не убягна от вниманието ми. Странна гледка се разкриваше пред мен. На неколкостотин крачки оттук индианците продължаваха яростно да атакуват двореца Аха, където се намираха испанците. Тук-таме отделни отряди войни се опитваха да се покатерят на стената. Испанците ги покосяваха със смъртоносни изстрели, а техните съюзници тласкалите се хвърляха срещу нападателите с копия и боздугани. В същото време други отряди ацтеки, заели покривите на оцелелите от пожара къщи и всички подстъпи към голямата теокали, където трябваше да умра, обсипваха с хиляди копия, стрели и камъни заемания от испанците дворец и другите участъци от отбраната на противника.

На около петстотин ярда от мястото, където кипеше тази смъртоносна битка, в отсрещния край на площада, пред вратите на двореца на Монтесума, се разиграваше друга сцена. Събираше се огромна тълпа от жени и деца, които искаха да видят моята смърт. Хората пристигаха с огромни букети цветя, с музика, песни и когато се явих пред тях, приветствени викове в миг заглушиха грохота от изстрелите и яростния шум на битката. От време на време някой заблуден снаряд се врязваше в тълпата и оставяше на място убити и ранени, но никой не бягаше, никой не се криеше. Хората само още по-силно крещяха:

— Слава на теб, о, Тескат, и сбогом! Бъди благословен, спасителю наш! Слава на теб и сбогом!

Процесията бавно се провираше през тълпата по тесния проход, целия посипан с цветя. Най-сетне пресякохме площада и стигнахме подножието на пирамидата. Тук се бяха събрали толкова много хора, че трябваше да спрем. Докато жреците ни разчистваха пътя, някакъв войн се провря през тълпата и коленичи пред мен. В негово лице познах принц Куаутемок.

— Теул, оставих хората си, за да се простя с теб — прошепна Куаутемок и кимна с глава към войните, готови да щурмуват двореца Аха. — Сигурно скоро пак ще се срещнем. Повярвай ми, Теул, всичко бих направил да те отърва, но е невъзможно. Стига да можех, бих се разменил с теб. Сбогом, приятелю! Ти два пъти спаси живота ми, а твоя аз не успях да спася.

— Сбогом, Куаутемок — отвърнах аз. — Да те пази бог. Ти беше най-добрият ми приятел.

И се разделихме.

В подножието на пирамидата цялото шествие се престрои отново. Тук с мен се прости една от жените ми, като ми се хвърли на гърдите и ме обля в сълзи. Но аз не се разридах на гърдите й. Бавно и тържествено започнахме да се изкачваме по каменните стълби, разположени по такъв начин, че след всяка стълба правехме пълен кръг по терасите на пирамидата. Един час пълзя безкрайната процесия към върха, като обвиваше цялата теокали с пъстра, начупена спирала. След всеки кръг спирахме и аз се разделях с една от жените си или с един от музикалните инструменти, което правех без никакво съжаление, или с част от странните си празнични одежди.

И ето, накрая по широките стъпала на последната стълба излязохме на плоския връх на пирамидата. Той представляваше неограден площад, по-голям от църковния двор в Дичингам. Тук на главозамайваща височина се изправяха храмовете на Уицил и Тескат, огромни сгради от камък и дърво, в които се намираха отвратителните идоли на тези богове и страшните стаи, оплискани с кръвта на жертвите. Срещу храма гореше вечният свещен огън и стояха жертвените камъни, инструментите за изтезания и големият барабан с опъната змийска кожа. Останалата част от върха беше съвсем гола. Гола, но не безлюдна. Откъм страната на испанците се бяха скупчили неколкостотин войни и непрестанно обсипваха врага със стрели и камъни, а на противоположния край се бяха събрали жреците в очакване на смъртта ми. Огромният площад долу, заобиколен от развалините на къщите, беше изпълнен от многохилядна тълпа. Някои от хората преди това се бяха сражавали с испанците, но повечето бяха дошли тук специално, за да видят как ще ме принесат в жертва.

Стигнахме върха на теокали два часа преди пладне, защото до жертвоприношението трябваше да се изпълнят още ред церемонии. Първо ме въведоха в светилището на бог Тескат, чието име носех. Тук се намираше статуята му от черен мрамор със златни украшения. Идолът държеше в ръка полиран златен щит и беше устремил в него очите си от скъпоценни камъни. Жреците казваха, че в това огледало той вижда всичко, което е било и ще бъде на създадената за хората земя. Пред идола имаше златно блюдо. Върховния жрец го взе и мърморейки някакви заклинания, започна да го трие с краищата на сплетените си коси. Изчистил блюдото до блясък, жрецът го поднесе към устните ми да духна върху свещената повърхност. Обхвана ме ужасна слабост, зави ми се свят, защото разбрах, че след този обред блюдото щеше да е готово да приеме моето сърце, което още туптеше в гърдите ми. Не знам какви други церемонии ме очакваха на това нечестиво място, но в този момент на площада се надигна врява и жреците побързаха да ме изведат от светилището. Тогава видях следното: предизвикани и вбесени от градушката стрели и камъни, изляла се отгоре им от хребета, испанците атакуваха теокали. Предвождани от самия Кортес, те вече се стичаха от двора на големи групи. С тях дойдоха и неколкостотин от съюзниците им, тласкалите. От друга страна пък, няколко хиляди ацтеки се устремиха към подножието на първата стълба, за да се сражават там с белите. След пет минути битката вече се ожесточи. Под прикритието на пушечни изстрели испанците непрекъснато атакуваха ацтеките, но конете им се плъзгаха по каменния паваж и те слязоха от тях и продължиха сражението пеш. Бавно, с големи загуби, индианците бяха изтласкани назад и испанците се добраха до най-ниските стъпала на първата стълба. Но стотици войни още изпълваха високия спираловиден път, а стотици други държаха върха. Стана ми ясно, че за испанците ще бъде много трудно да си пробият път. И все пак, когато видях какво става, изведнъж ме обхвана силна надежда. Ако испанците завземеха храма, нямаше да има жертвоприношение. А преди пладне не можеха да го извършат, така ми беше казала Отоми, тоест оставаха още почти два часа. Значи, победят ли испанците до два часа, имаше шанс да живея, иначе ще трябва да умра.

Когато ме изведоха от светилището на Тескат, аз се учудих защо принцеса Отоми, по-точно богиня Атла, както я наричаха тогава, стоеше сред жреците и спореше нещо с тях. Видях я да кима с глава към вратата на свещеното място и помислих, че това е знак за сбогом, защото тя беше последната от четирите ми жени, която трябваше да ме напусне. Поради врявата от битката не можах да чуя за какво спореше, но страстните й аргументи сякаш слисаха жреците и в същото време породиха жестока радост у тях. Явно тя спечели каузата си, защото скоро те се поклониха в знак на съгласие с нея. Тя бавно се обърна и тръгна към мен с величествена походка, която дори в този момент забелязах. Погледнах я в лицето и видях, че то беше озарено от някаква велика, свещена мисъл: и освен това беше щастливо като на младоженка, устремила се към прегръдките на съпруга си.

— Защо не си отиде, Отоми? — попитах аз. — Вече е късно. Испанците обкръжиха теокали и ще те убият или ще те хванат в плен.

— Да става каквото ще — отвърна тя кратко и известно време не говорехме, само наблюдавахме сражението, което наистина беше зловещо.

Ацтекските войни се биеха ожесточено пред символите на своите богове и пред погледа на огромното множество, струпано долу на площада, мълчаливо наблюдаващо битката. Ацтеките се хвърляха срещу испанските мечове, хващаха испанците с голи ръце, пищяха от ярост и ги теглеха към стръмната стена на пирамидата, за да ги хвърлят долу. Понякога успяваха и топка от вкопчени едно в друго тела, в средата на която винаги имаше по един испанец, започваше да се търкаля по склона и се пръсваше в каменната дворцова настилка. Но каквото и да правеха ацтеките, дългите редици на облечените в блестящи доспехи теули си пробиваха път нагоре като огромна извиваща се змия, през дъжд от копия и стрели. Миг след миг, стъпка след стъпка те продължаваха да се катерят и се биеха като хора, които знаят каква съдба очаква всеки, който оскверни боговете на Анауак, биеха се за живота си, за честта си и за спасението си от жертвения камък. Така мина час. Испанците стигнаха до средата на пирамидата. Страховитият шум от битката ставаше все по-силен и по-силен. Испанците надаваха викове и призоваваха на помощ светиите си, ацтеките крещяха като диваци, жреците отправяха заклинания към боговете и викаха, за да окуражат войните, но над всичко това се открояваха изстрелите на аркебузите, тътенът на оръдието и страховитият ритъм на големия барабан от змийска кожа, който един полугол жрец удряше като луд. Само множеството долу не помръдна и не извика. То стоеше мълчаливо, гледаше нагоре и аз видях как слънцето блести в хилядите широко отворени очи.

През цялото това време стоях до жертвения камък, а до мен — Отоми. Бях заобиколен от жреци. Над камъка, върху четири стълба, забити в паважа, беше закрепено четвъртито черно парче плат. По средата му беше зашита златна фуния с диаметър шест инча при отвора. Минавайки през фунията, слънчевите лъчи падаха през сянката от плат върху каменната настилка и осветяваха едно бяло петно с размерите на ябълка. Слънцето се издигаше високо и светлото петно пълзеше под сянката, докато най-после стигна до жертвения камък и застана в края му.

Тогава по знак на Върховния жрец неговите служители ме хванаха и също както жестоки деца скубят жива птичка, смъкнаха всичко, останало от хубавите ми дрехи, и аз се озовах почти гол, само с една препаска на слабините. Вече знаех, че моят час е настъпил. Но странно, за пръв път днес почувствах смелост в себе си и се зарадвах при мисълта, че скоро ще се сложи край на мъките ми. Обърнах се към Отоми и с ясен глас започнах да се сбогувам с нея, но за моя изненада видях, че с нея бяха направили същото като с мен, бяха разкъсали прекрасните й дрехи и сега тя стоеше насреща ми само с красотата си, със спускащата се по тялото й коса и с една бродирана памучна риза.

— Не се чуди, Теул — отвърна тя тихо на въпроса, който устата ми не изрече. — Аз съм твоя жена и тук ще бъде нашето брачно ложе, първото и последното. Въпреки че не ме обичаш, днес аз ще умра до теб с твоята смърт. Имам право на това. Не можах да те спася, Теул, но поне ще мога да умра с теб.

Поразен, изумен, в този миг аз нищо не отвърнах. И преди да намеря какво да й кажа, жреците ме повалиха и за втори път легнах върху жертвения камък. В този миг се чу вик, по-яростен и по-продължителен от всичко досега. Разбрах, че испанците са стигнали до последната стълба.

Още щом се озовах на огромния камък, Отоми легна до мен, толкова близо до мен, че телата ни се допираха, защото аз трябваше да лежа точно в средата и за нея нямаше много място. Но времето за жертвоприношението още не беше дошло. Жреците ни завързаха за медните халки на каменната настилка и се обърнаха да наблюдават сражението.

Няколко минути лежахме така един до друг и в сърцето ми се надигна чувство на огромно удивление и благодарност, удивление, че една жена може да бъде толкова храбра, и благодарност за любовта й, която тя скрепваше с кръвта си. Отоми ме обичаше, затова беше избрала тази страшна смърт, обичаше ме, затова предпочиташе да умре до мен, вместо да живее във величие и почит без мен. И в мига, в който помислих за това чудо, някаква нова светлина озари сърцето ми и започна да ме тегли към нея. Почувствах, че никой не може да ми бъде толкова скъп, колкото тази царствена жена, никой, дори моята годеница. Почувствах, не, как мога да кажа какво почувствах. Знам само, че от очите ми рукнаха сълзи по изрисуваното ми лице. Обърнах глава и я погледнах. Тя лежеше на лявата си страна, доколкото вървите разрешаваха, дългите й коси падаха от камъка върху каменната настилка накуп, а лицето й беше обърнато към мен, толкова близо, че нямаше и един инч между устните ни.

— Отоми — прошепнах аз, — чуй ме. Обичам те, Отоми.

Видях, че гърдите й под вървите учестиха дишането си и лицето й се изчерви.

— Тогава аз съм възнаградена — отвърна тя и устните ни се сляха в целувка, първата и както ние мислехме, последната.

Да, целунахме се там, на жертвения камък, под ножа на жреца, в сянката на смъртта и ако има на света по-необикновена любовна сцена, аз не съм чувал за нея.

— О, възнаградена съм — повтори тя. — За този миг съм готова да умра десетки пъти и се моля да умра, преди да си се отказал от думите си. Знам, Теул, че има една жена, която ти е по-скъпа от мен, но сърцето ти сега се е размекнало пред верността на една индианка и ти си мислиш, че я обичаш. Нека умира с вярата, че мечтата ми се е сбъднала.

— Не говори така — отвърнах аз с мъка, защото дори в този миг си помислих за Лили. — Ти даваш живота си за мен и аз те обичам за това.

— Моят живот нищо не значи, а твоята любов за мен е много — усмихна ми се тя. — О, Теул, каква магия е заключена в теб, че мен, дъщерята на Монтесума, можа по собствена воля да докараш върху олтара на боговете? Не, не желая по-меко легло. А на този въпрос скоро и двамата ще узнаем отговора, на този въпрос и на много други.