Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (13)

X Глава
Смъртта на Исабела де Сигенса

Докато вървяхме мълчаливо по дългия коридор, видях, че обитателите на тази жива гробница ни наблюдават през решетките на килиите си. Нищо чудно, че жената, която сега щеше да умре, се беше опитала да избяга от този дом в света на живота и любовта. Но за това си престъпление тя трябваше да загине. Господ сигурно ще си спомни за онова, което вършеха хора като духовниците, и за нацията, която ги е отгледала. И наистина си спомни. Защото къде е сега величието на Испания? Къде са жестоките обреди с които тя се славеше? В Англия техните окови са счупени завинаги и опитите здраво да ни стегнат в тях, нас, свободните англичани, също се разбиха и никога няма да бъдат възстановени.

В отсрещния край на коридора имаше стълба, по която се спуснахме надолу и стигнахме до тежка, обкована с желязо врата. Монахът отключи, пусна ни и заключи зад нас. Последва друг коридор, вдълбан в дебела стена, сетне втора врата и стигнахме до мястото на екзекуцията.

То беше ниско влажно подземие, реката миеше външната му стена и ромоленето на водата се чуваше в тишината. Мястото вероятно беше около, десет крачки на дължина и осем на ширина. Покривът се крепеше на масивни колони и от едната страна имаше втора врата, водеща към килията на затвора. В отсрещния край на тази мрачна бърлога, слабо осветена от факли и фенери, двама мъже с качулки на главите и с груби черни раса мълчаливо бъркаха вар, от която се вдигаше гореща пара в застоялия въздух. Встрани до тях имаше купчина дялани камъни, добре подредени по края на подземието, а пред тях — ниша, издълбана в стената, оформена като голям ковчег, вдигнат нагоре. Пред нишата беше поставен масивен стол от кестеново дърво. В същата стена видях още две такива ниши с формата на ковчег, запълнени с подобни блокове от бял камък. На всяка от тях дълбоко беше издълбана дата — едната отпреди тридесет години, другата отпреди сто.

Когато влязохме в подземието, нямаше никого освен тези двама мъже, но скоро по втория коридор се понесе нежно и тържествено песнопение. После вратата се отвори, зидарите монаси спряха работа над купчината вар, пеенето стана по-високо и аз можах да доловя рефрена. Беше от една латинска заупокойна молитва. После през отворената врата влезе хорът. Осем монахини с покрити лица вървяха по двойки и като се подредиха от двете страни на подземието, спряха да пеят. След тях влезе обречената жена, пазена от други две монахини, а накрая се появи свещеникът с разпятието в ръце. Беше облечен в черно расо и полуобезумялото му лице не беше покрито. Всички тези подробности забелязах и запомних, макар тогава да ми се струваше, че нищо не виждам освен жертвата. Познах я, въпреки че я бях виждал само веднъж на лунна светлина. Беше се променила, хубавото й лице беше подпухнало, големите измъчени очи светеха като звезди върху восъчната му бледост, омекотена единствено от червените й устни. И все пак това беше същото лице, което преди осем месеца видях да моли неверния си любовник. Сега високото й тяло беше облечено в траурни дрехи, по които се спускаха черните й коси. В ръце носеше заспало детенце, което от време на време конвулсивно притискаше към гърдите си.

Пред гроба си Исабела де Сигенса спря, огледа се обезумяла, сякаш търсеше помощ, мъчейки се да открие някой приятел сред смълчаните зрители. После погледът й попадна на нишата, на димящата вар и на пазачите. Тя потрепери и щеше да падне, ако съпровождащите я монахини не бяха я завели до стола и не бяха я сложили да седне като жив труп.

Ужасната церемония започна. Доминиканският отец застана пред нея, съобщи обвинението и обяви присъдата, която я обричаше „да остане заедно с рожбата на своя грях насаме с бога и нека той постъпи с нея по своя воля“^[1]. Очевидно тя не чу нито тези думи, нито последвалите проповеди. Най-после отецът свърши, въздъхна, обърна се към мен и каза:

— Приближи се до грешницата, братко, и поговори с нея, докато не е станало късно.

После нареди на присъстващите да се съберат в другия край на подземието, за да не чуят разговора ни. Това не ги учуди, защото несъмнено ме взеха за монах, изпратен да изповяда обречената. Приближих се с разтуптяно сърце, наведох се над нея и заговорих на ухото й:

— Чуй ме, Исабела де Сигенса. — Когато изговорих името й, тя се стресна обезумяла. — Къде е Де Гарсия, който те измами и изостави?

— Как научихте истинското му име? — отвърна тя. — Знаете, че дори изтезанията не можаха да го изтръгнат от мен.

— Не съм монах и нищо не знам. Аз съм човекът, който се би с Де Гарсия през нощта, когато те заловиха, и щях да го убия, ако ти не беше ме сграбчила.

— Поне успях да го спася. Това е утехата ми сега.

— Исабела де Сигенса, аз съм твой приятел, най-добрият приятел, който си имала, и последният, както ще се убедиш след малко. Кажи ми къде е този човек, защото с него имам сметки за разчистване.

— Ако сте ми приятел, не ме измъчвайте повече. Не знам къде е. Преди няколко месеца замина, където едва ли ще можете да го последвате, в далечна Западна Индия, Там вие никога няма да го откриете.

— Не се знае, може и да го открия. И ако го открия, би ли желала да предам нещо на този човек?

— Не! Тоест — да. Кажете му как умряха жена му и детето му, кажете му, че не го издадох на свещениците, защото иначе и него щеше да очаква същата съдба.

— Само това ли?

— Да. Не, това не е всичко. Кажете му, че умирам, като го обичам и му прощавам.

— Разполагам с малко време. Събуди се и слушай добре — казах аз, защото ми се стори, че тя пак потъваше в летаргичен сън. — Аз съм помощникът на Андрес де Фонсека, чийто съвет ти не послуша и това те погуби. Дадох едно лекарство на игуменката. Щом тя ти предложи чаша вода, изпий я до дъно. Дай и на детето. Ако направиш всичко това, твоята смърт ще бъде лека и щастлива. Разбра ли ме?

— Да… да — каза тя задъхана. — Бог да ви благослови. Сега вече не се страхувам. Отдавна исках да умра, но се боях от такава смърт.

— Сбогом тогава и бог да те пази, нещастнице!

— Сбогом — отвърна тя ласкаво, — но не ме наричайте нещастница, защото аз умирам леко заедно с това, което обичам — и погледна заспалото детенце.

После се отдръпнах и застанах с наведена глава, без да кажа нито дума. Доминиканецът направи знак на всички да заемат предишните си места и я попита:

— Грешна сестро, имаш ли нещо да кажеш, преди устата ти да замлъкне навеки?

— Да — отвърна жената с ясен приятен глас, който не потръпна, толкова смела беше станала, откакто научи, че смъртта й ще бъде бърза и лека. — Да. Искам да кажа, че умирам с чисто сърце, защото съгреших срещу обичаите, но не срещу бога. Наруших наистина дадения обет, но аз насила дадох този обет, следователно той с нищо не ме обвързваше. Аз съм жена, родена за светлината и любовта, а бях пъхната в мрака на този манастир, за да гния жива. Затова наруших обета и съм щастлива, че го наруших, при все че стигнах дотук. Дори да бях излъгала и бракът ми да не е бил законен, както говорят сега, аз такова нещо не знам, следователно за мен той е действителен и свят и душата ми е неопетнена. Аз живях истински, за няколко часа бях и съпруга, и майка, и по-добре да умра бързо в тази килия, която така милостиво сте ми приготвили, отколкото да умирам бавно там, горе. А колкото до вас, вижте какво ще ви кажа. Жестокостта ви ще се обърне срещу вас самите, срещу вас, които казвате на божиите деца „не се обичайте!“ и ги убивате, ако не ви послушат. Ще се обърне срещу вас, казвам ви, и не само срещу вас, но и срещу църквата, на която служите. И духовниците, и църквата ще паднат, а имената им ще станат проклятие в устата на идните поколения.

— Тя е полудяла и богохулства в лудостта си — каза доминиканецът, когато шепот на изумление и страх премина по подземието. — Не я слушайте! Изповядай я, братко, бързо, докато не е наговорила още нещо.

Свещеникът с черното расо и с пронизващия поглед се приближи до нея и държейки кръста пред лицето й, започна да приказва какво ли не. Но тя стана от стола и блъсна разпятието.

— Млъкни! Не мога да се изповядвам пред такъв като теб. Ще се покая за греховете си пред бога, но не пред теб, пред теб, който убиваш в името на Христа!

Ярост обхвана фанатика.

— Тогава върви в ада непречистена. Ти… — и той я нарече с разни неприлични имена и я удари в лицето с разпятието от слонова кост.

Доминиканският монах му заповяда да спре гневните си излияния, но Исабела де Сигенса избърса разкървавената си вежда и се разсмя високо и ужасяващо.

— Сега виждам, че си и страхливец — рече тя. — Свещенико, чуй последната ми молитва. И ти да умреш от ръцете на фанатици, но с по-ужасна смърт от моята тази нощ.

Когато я сложиха бързо в приготвеното за нея място, тя пак заговори:

— Дайте ми да пия, на мен и на детето. Жадни сме.

Видях как игуменката влезе в коридора, откъдето бяха довели осъдената. След малко се върна с чаша вода и от изражението й разбрах, че във водата е сложена моята отрова.

Какво е станало после — не мога да кажа, защото помолих доминиканския монах да отвори вратата, от която влязохме в подземието, и минавайки през нея, застанах там, замаян от ужас и загледан в далечината. Не знам колко време мина, но накрая видях игуменката пред себе си. Тя държеше фенер в ръка и горчиво плачеше.

— Свърши се — рече тя. — Не, не се бойте, отровата подейства. Още преди да положат първия камък, майката и детето вече спяха дълбоко. Горко й, умря непокаяла се и неизповядана.

— Горко на всички, които участваха в случилото се тази нощ — отвърнах аз. — А сега, майко, отведете ме оттук и дано никога повече не се срещнем.

Тя ме върна в килията, където захвърлих проклетото монашеско расо, и оттам се отправих към вратата в градинската стена, после към лодката, която ме чакаше още на реката, и се зарадвах, щом усетих нежния полъх на въздуха, също както се радва човек, пробудил се от страшен кошмар. Малко спах тази нощ, малко спах и през следващите дни. Затворех ли очи, пред мен се изправяше образът на онази прелестна жена, такава, каквато я видях последния път на светлината на факлите, в траурно облекло, изправена в нишата с форма на ковчег, горда и предизвикателна до последния си миг, притискаща детенцето си с една ръка и протягаща другата към смъртоносната отрова. Малко хора са виждали подобна гледка. Светата инквизиция и нейните помощници не допускат свидетели до тъмните си дела и никой не би желал да види подобно нещо втори път. Ако съм описал случилото се лошо, то не е защото съм го забравил, а защото дори сега, след седемдесет години, ми е трудно да разкрия този ужас. Но най-прекрасното от всичко може би беше, че до последния си дъх тази нещастница остана вярна на любовта си към злодея, който я измами с фалшива женитба, изостави я и я обрече на подобна смърт. С какво заслужаваше този човек такъв свещен дар, такава велика любов? Не знам, но беше така. И сега, мислейки си за това, аз съзирам нещо още по-удивително от нейната вярност.

Помните ли, че когато фанатизираният свещеник я удари, тя го прокле и той да умре от същите такива ръце, но с още по-ужасна смърт от нейната. Така и стана. След години този човек, отец Педро, беше изпратен в Анауак да покръства езичниците и там заради своята жестокост стана известен като „Христовия дявол“. Веднъж сред непокорения още от испанците народ отоми той си позволи толкова много, че попадна в ръцете на жреците на Уицил, бога на войната, и те го пренесоха в жертва според своите обичаи. Видях, когато го водеха на смърт, и му напомних предсмъртната клетва на Исабела де Сигенса, без да му казвам, че съм присъствал, когато тя беше изречена. Тогава за миг смелостта му го напусна, защото в мое лице виждаше само един индиански вожд, и помисли, че дяволът говори чрез моята уста, за да го измъчи преди смъртта. Но стига за това. Ако е нужно, ще ви разкажа повече, когато му дойде времето. Дали случайно в последния си миг тя придоби дарбата да предвижда бъдещето, дали провидението не му отмъсти по този начин, но всичко стана точно така, както тя каза, и аз не съжалявах за него, въпреки че смъртта му ми докара много нещастия.

Така умря Исабела де Сигенса, убита от свещениците, защото се бе осмелила да наруши установения от тях ред.

Когато се поуспокоих след всичко, което чух и видях през онази нощ в страшното подземие, започнах да обмислям положението, в което се намирах. Първо, бях богат и ако се върнех в Норич с богатството си, както Фонсека ме посъветва, щях да преуспея в живота. Но дадената клетва ми тежеше като камък на шията. Заклех се да отмъстя на Де Гарсия и призовах проклятието на небето върху себе си не му ли отмъстя. А едва ли ще му отмъстя, ако си живея мирно и охолно в Англия. Освен това вече знаех къде е той, или поне в коя част на света бих могъл да го търся, там, където белите хора са малко и не ще може да се скрие от мен както в Испания. Това научих от обречената жена и ако ви разказах нейната история толкова подробно, то е защото, ако не беше тя, аз нямаше да отпътувам за Еспаньола^[2] точно както и ако нейният мъчител отец Педро не беше пренесен в жертва от отомийските жреци, днес аз нямаше да се намирам в Англия, защото, ако не беше това жертвоприношение, испанците нямаше да обсадят Града на боровете и аз несъмнено — жив или мъртъв — щях да бъда там досега. Така случайни на вид неща градят съдбата на човека. Ако устните на Исабела не бяха произнесли онези няколко думи, след време аз щях да се уморя от безполезно търсене и щях да отплавам към дома, където ме чакаше щастието. Но след като ги чух, да не тръгна, за мен вече означаваше да се превърна в жалък страхливец. Нещо повече, колкото и странно да ви се стори това, вече чувствах, че трябва да отмъстя за смъртта и на двете — на майка ми и на Исабела де Сигенса. Не може човек, видял с очите си ужасната смърт на тази млада и хубава жена, да не иска да отмъсти на човека, който я измами и изостави.

И така, упорит по характер, аз реших да действам против желанията си и предсмъртните съвети на моя благодетел, да преследвам Де Гарсия до края на света и да го убия, както се бях заклел.

Най-напред обаче тайно и усърдно разпитах дали наистина Де Гарсия е отплавал за Западна Индия. Без да се впускам в подробности, ще ви разкрия, че само два дни след нашия дуел, някакъв мъж, който напълно отговаряше на описанието на Де Гарсия, но с друго име, се качил в Севиля на една карака^[3] и се отправил към Канарските острови. Там караката трябвало да изчака пристигането на флотилията, пътуваща за Еспаньола. Преценявайки обстоятелствата, почти не се съмнявах, че този човек е самият Де Гарсия. В това нямаше нищо чудно, защото, макар до момента да не си го бях помислял, тогава, както и сега, Западна Индия беше убежище на половината главорези и престъпници, които не можеха да останат в Испания. И аз реших да го последвам там, утешавайки се малко и с мисълта, че ще видя нови и красиви страни, но колко нови и красиви щяха да бъдат те, дори не предполагах.

Сега трябваше да се разпоредя с богатството, което така неочаквано ми се падна. Докато се чудех как да го запазя до завръщането си, случайно научих, че „Адвенчърис“ от Ярмът, корабът, с който пристигнах преди година в Испания, отново е в пристанище Кадис, и реших, че ще е най-добре да изпратя с него златото и другите ценни неща в Англия на съхранение. Известих моя приятел, капитана на „Адвенчърис“, че имам ценен товар, и много бързо се приготвих за отпътуване от Севиля. Продадох къщата на благодетеля си и сума още неща на далеч по-ниска цена, отколкото те струваха. Повечето книги, посуда и някои други предмети задържах, опаковах ги в сандъци и ги транспортирах по реката до Кадис, като ги адресирах до ония агенти, до които имах препоръчителни писма от търговците в Ярмът.

Сетне потеглих и аз, като взех със себе си всичкото си налично злато, хитро скрито в множество пакети. Така след едногодишен престой напуснах Севиля завинаги. Пребиваването ми там беше успешно. Пристигнах бедняк, напуснах града богаташ. Да не говорим какъв опит натрупах, защото това наистина бе много. Но се радвах, че ще замина, защото тук Де Гарсия ми беше избягал, тук загубих най-добрия си приятел, тук видях смъртта на Исабела де Сигенса.

Пристигнах в Кадис благополучно, без да загубя нищо — нито от златото, нито от вещите. Взех една лодка и се отправих към борда на „Адвенчърис“, където в добро здраве и радостен да ме види, ме чакаше капитан Бел. Най-доволен обаче останах от трите писма, които капитанът ми носеше — от баща ми, от сестра ми Мери и от годеницата ми Лили Бозард, единственото ми писмо от нея. Но съдържанието им не беше много радостно. От тях научих, че баща ми не е здрав и почти не става от леглото, и както разбрах много години по-късно, починал в Дичингамската църква в деня, в който получих писмото му. То беше кратко и тъжно. В него баща ми изразяваше съжаление, че ме е пуснал да замина, че повече няма да ме види, че ме оставя на грижите на всевишния и го моли за благополучното ми завръщане. Колкото до писмото на Лили, когато чула, че „Адвенчърис“ ще отплава за Кадис, тя намерила начин тайно да го изпрати. Писмото не беше кратко, но и то беше тъжно. Съобщаваше ми, че още щом съм заминал, брат ми Джефри помолил баща й да ги ожени и двамата много настоявали за това. Така че животът й станал истинско нещастие. Брат ми я преследвал навсякъде, а баща й не преставал да я хока, че е инат и отхвърля такова богатство заради някакъв скитник без пукната пара в джоба. „Уверявам те, скъпи — продължаваше писмото, — че ако не ме омъжат насила, както ме заплашват, аз няма да престъпя дадената дума. Но, Томас, дори и да ме омъжат против моята воля, аз няма да бъда дълго жена на друг, защото, макар да съм здрава, ще умра от срам и тъга. Защо са всички тия мои мъки? Само защото не си богат ли? Все пак се надявам, че нещата ще се оправят, защото виждам, че брат ми Уилфред сериозно се е увлякъл по сестра ти Мери и макар сега той също да ме убеждава да се омъжа, тя е наша приятелка и може би по някакъв начин ще се разбере с него, преди да приеме предложението му.“ Писмото завършваше с много нежни думи и молитви за благополучното ми завръщане.

Писмото на сестра ми Мери беше за същото. Но тя казваше, че нищо не може да направи за нас с Лили, защото брат ми Джефри бил лудо влюбен в нея, баща ми много болен, за да се намеси, а скуайър Бозард страшно настоявал за сватбата заради земите, на които залагал. Но тя намекваше, че може би нещата ще се променят и ще дойде време, когато ще може да вземе моя страна, при това не безуспешно.

Тези вести ме накараха да се замисля. Те разбудиха още повече копнежа ми към дома, станал толкова силен, почти болезнен. Нежните думи на годеницата ми и парфюмът, на който ухаеше писмото й, сякаш върнаха Лили при мен и сърцето ми се раздираше от желание да бъда с нея. Освен това знаех, че сега ще ме посрещнат с радост, защото богатството ми е далеч по-голямо от богатството на брат ми и никой родител няма да затвори вратата на ухажор с повече от дванадесет хиляди златни монети в багажа си. Исках да вадя и баща си, преди да е починал. Но между мен и желанията ми седеше сянката на Де Гарсия и моята клетва. Толкова дълго живях с мисълта за отмъщение, че дори при тази силна съблазън чувствах, че няма да изпитам радост в живота, ако прекратя търсенето. За да бъда щастлив, първо трябва да убия Де Гарсия. Освен това аз вече бях започнал да вярвам, че прекратя ли го, клетвата, която бях изрекъл, ще се стовари отгоре ми.

Междувременно направих следното. Отидох при нотариуса и го накарах да приготви нотариалния акт, който преведох на английски. С него аз разделях цялото си състояние, с изключение на двеста песети, които запазих за себе си, между трима души, които да го пазят, докато сам не предявя претенциите си. Тези трима души бяха моят стар учител д-р Гримстоун от Бънги, сестра ми Мери Уингфийлд и годеницата ми Лили Бозард. С акта, който за по-голяма достоверност подписах на кораба при свидетели капитан Бел и други двама англичани, предоставях на доверениците си да се разпореждат със собствеността ми по свое усмотрение, като вложат поне половината за покупка на земя, а остатъка в доходни неща и лихвата от тях, и рентата от земята да се изплащат на Лили Бозард, докато е неомъжена.

Заедно с нотариалния акт приготвих завещание, с което давах по-голямата част от състоянието си на Лили Бозард, ако не се е омъжила до деня на смъртта ми, а остатъка — на сестра ми. В случай че Лили се омъжи или умре, всичко трябваше да остане на Мери и нейните наследници.

Тези два документа, подписани и подпечатани, връчих заедно с всичките си скъпоценности и другите стоки на капитан Бел, като тържествено го задължих да ги предаде на д-р Гримстоун в Бънги, който трябваше щедро да го възнагради. Капитанът обеща да изпълни всичко, но първо почти със сълзи на очи ме убеждаваше да замина с него.

Със златото и документите изпратих и няколко писма — на баща ми, на сестра ми, на брат ми, на д-р Гримстоун, на скуайър Бозард, а накрая и на самата Лили. В тях давах отчет за живота си и за всичко, което ми се случи, откак дойдох в Испания, защото разбрах, че другите ми писма не бяха стигнали Англия, и им съобщавах за решението си да преследвам Де Гарсия до края на света.

„Другите — писах на Лили — може да ме помислят за луд, че отлагам, а може би дори погубвам щастието си, което желая повече от всичко на земята, но ти ме познаваш добре и не бива да ме обвиняваш, колкото и мъка да ти донесе моето решение. Знаеш, че когато реша нещо, само смъртта може да ме накара да се откажа, а в случая аз съм обвързан и с една клетва, която съвестта не ми позволява да наруша. Дори до теб не ще мога да бъда щастлив, ако се откажа от търсенето. Първо работата, после останалото, първо тъгата, после радостта. Не се страхувай за мен, чувствам, че няма да умра и ще се върна, а ако не се върна, поне мога да те осигуря по такъв начин, че да не се омъжваш против волята си. Докато Де Гарсия е жив, аз трябва да го преследвам.“

На брат си Джефри писах съвсем кратко. Съобщавах му какво мисля за човек, който не оставя на мира едно беззащитно момиче и се опитва да напакости на отсъстващия си брат. Чух после, че писмото ми никак не му се е харесало.

Тук искам да кажа, че писмата и всичко останало пристигнали благополучно в Ярмът. Оттам златото и другите неща били закарани в Лоустофт, качили ги на една лодка и когато капитан Бел разтоварил кораба си, сам поел по река Уейвни с багажа ми и го закарал на кея в Бънги, а сетне до къщата на д-р Гримстоун на Недъгейт стрийт. Там се събрали сестра ми, брат ми, без баща ми, защото той от два месеца вече бил погребан, а също и скуайър Бозард, синът му и дъщеря му. Капитан Бел предварително ги известил за пристигането си и щом им разказал всичко, те започнали да се чудят и маят. Още по-голямо било удивлението им, когато отворили сандъците и започнали да сравняват съдържанието им с написаното в писмата. Толкова злато на едно място никой в Бънги не помнел.

Лили се разплакала първо от радост, че съм богат, после от мъка, че не съм се върнал заедно с богатството си. Когато видял това и научил от нотариалния акт, че Лили става богата независимо дали аз съм жив или не, скуайър Бозард се заклел, че винаги е мислил за мен всичко най-хубаво, целунал дъщеря си и й пожелал щастие. С две думи, всички били доволни освен брат ми, който напуснал къщата, без да каже нищо, и тръгнал по лош път. Защото му взели хапката от устата, а той, след като наследил земите на баща ми, бил решил, че щом нищо друго не може да се направи, Лили трябва насила да стане негова жена. Дори в наши дни човек може насила да омъжи дъщеря си, ако тя е непълнолетна, а скуайър Бозард не беше от хората, които щяха да се спрат пред такова насилие, и винаги е твърдял, че желанията на жената са без значение. Но повече не станало дума, че тя може да се омъжи за някой друг освен за мен. Толкова голяма е силата на златото. Сега дори баща й сам щеше да я възпира от подобно нещо, ако тя си го наумеше, защото тогава Лили щеше да загуби богатството, което й завещах. Но всички на глас се възмущавали от моята глупост, че съм тръгнал да гоня врага си чак в Западна Индия, вместо да се откажа от преследването, макар скуайър Бозард да се утешавал с мисълта, че жив или мъртъв, ще оставя парите си на дъщеря му. Само Лили ме защитила и казала:

— Томас даде клетва и ще я удържи, това е въпрос на чест. Аз ще го чакам, докато се върне при мен — на този или онзи свят.

Но на всичко това не му е мястото тук, защото го научих много години по-късно.