Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (42)

XXXIX Глава
Томас възкръсва

Сутринта след посещението при Марина капитан Диас дойде да ме види и ми каза, че един негов приятел ще отплава с караката си от пристанище Веракрус за Кадис след десет дни и ако искам да напусна Мексико, този негов приятел ще ме откара. Помислих малко и отговорих, че ще замина. Още същата нощ се сбогувах с капитан Диас, бог да го благослови, защото той беше добър човек сред толкова лоши хора тук, и напуснах града в компанията на няколко търговци. След една седмица благополучно се добрахме до планините на Веракрус, горещ нездравословен град с посредствено пристанище, изложено на жестоките северни ветрове. Връчих препоръчителните си писма на капитана на караката, той ме пусна да се кача без никакви въпроси и аз се запасих с храна за цялото пътуване.

След три дни отплавахме с попътен вятър и на разсъмване от земята на Анауак се виждаха само снежните върхове на вулкана Орисаба. Скоро и те изчезнаха в облаците и аз се сбогувах с далечната страна, където ми се случиха толкова много неща, и по моя сметка бях я видял за пръв път точно на този ден преди осемнадесет години.

За пътуването ми до Испания няма какво да ви кажа. То мина по-благополучно и от най-успешните пътешествия и десет седмици след като вдигнахме котва от Веракрус, стигнахме пристанище Кадис. Тук прекарах само два дни, защото за щастие в пристанището се намираше английски кораб на път за Лондон. Купих си билет, въпреки че за това трябваше да продам най-малкия смарагд от огърлицата. Маринините пари се бяха свършили. Смарагдът продадох за голяма сума, с част от нея си набавих дрехи, подходящи за един благородник, и остатъка от златото взех със себе си. Мъчно ми беше да се разделя с камъка, въпреки че той не беше нещо повече от една висулка, едно украшение, но нуждата нищо не признава. Другата висулка, хубав скъпоценен камък, макар и малко дефектен, подарих след години на Нейно величество кралица Елизабет.

На борда на кораба ме взеха за испански авантюрист, забогатял в Западна Индия, и аз не го опровергах, тъй като за известно време ме оставиха на мира, за да се подготвя вътрешно за връщането ми към начина на мислене и живот, който отдавна бях забравил. И така, аз седях отделно от другите като някой горд господин, малко говорех, повече слушах, за да разбера всичко, което се бе случило в Англия, откак я напуснах преди двадесет години.

Най-после пътуването ни свърши и на дванадесети юни аз се намерих в славния град Лондон, който посещавах за пръв път, и коленичейки в стаята си в хана, благодарих на бога, че след толкова трудности и изпитания той беше така добър да ме запази, за да стъпя отново на английска земя. И сега смятам, че само по чудо едно човешко същество може да оцелее след такива мъки, болести, глад, битки, убийства, наводнения, диви зверове и човешка жестокост, на каквито бях изложен в продължение на много години.

В Лондон с любезната помощ на ханджията си купих добър кон и в зори на следващия ден поех по ипсуичкия път. Същата сутрин преживях последното си приключение. Докато се тътрех бавно, любувах се на красотата на английския пейзаж и вдишвах приятния юнски въздух, някакъв крадец стреля по мен с пистолет иззад един жив плет, възнамерявайки да ме обере, ако падна. Куршумът мина през шапката ми, одраска леко главата ми, но преди да успея да направя нещо, оня страхливец, виждайки, че не улучи, избяга. Продължих по пътя и си мислех колко странно наистина щеше да бъде, ако след такива големи опасности, през които преминах, сега бях умрял от ръката на един жалък разбойник на пет мили от Лондон.

Яздех безспир цял ден, на следващия също. Конят ми беше бърз и силен и в седем и половина вечерта спрях на малкия хълм, където за последен път погледнах Бънги, когато заминах с баща си за Ярмът. Под мен лежаха червените покриви на града, надясно се намираха дичингамските дъбове и красивата кула на църквата „Дева Мария“, ей там течеше Уейвни, а пред мен се простираха ливадите, пурпурнозлатисти от разцъфнали блатни бурени. Всичко си беше както преди, нищо не се беше променило, освен аз самият. Слязох от коня, отидох до езерото край пътя и се вгледах в изображението на лицето си. Наистина се бях променил. Почти нищо не беше останало от младежа, потеглил от този хълм преди двадесет години. Уви! Очите ми бяха хлътнали и много тъжни, чертите ми бяха заострени, а брадата и косата ми доста прошарени. Сам не можах да се позная, как ли другите щяха да ме познаят? А дали имаше кой да ме познае? За двадесет години едни са измрели, други са изчезнали нанякъде. Ще намеря ли поне един жив сред приятелите? Откак получих писмата от капитана на „Адвенчърис“, преди да отплавам за Еспаньола, нищо не съм чувал за вкъщи. Какви ли новини ме очакваха сега? И главното, какво ли бе станало с Лили? Дали не бе умряла, дали не се бе омъжила, дали не бе заминала оттук?

Качих се пак на коня и се спуснах в лек галоп по пътя край Уейнгфорд милс, през брода на реката, после през Пърнхау, като оставих Бънги вляво от мен. След десет минути бях пред конската пътека, която започваше от Норичкия път и след, около половин миля стигаше подножието на склона и гористия бряг, под чийто заслон се намираше домът ми в Дичингам. Пред вратата някакъв мъж се разтакаваше на последните слънчевите лъчи. Погледнах го и го познах. Беше Били Минкс, същият онзи глупак, който пусна Де Гарсия, когато аз го вързах, за да изтичам на среща с любимата си. Беше вече старец, белите му коси се спускаха над сбръчканото му лице, беше мрачен и дрипав, но аз толкова се зарадвах да видя отново познат от младостта си, че едва не се хвърлих на врата му да го прегърна.

Той ме видя, натисна вратата с пръчката си, за да ми я отвори, и започна да хленчи и моли за милостиня.

— Тук ли живее мистър Уингфийлд? — попитах аз, посочвайки оттатък пътеката, и сърцето ми бързо заби.

— Мистър Уингфийлд ли, сър, кой мистър Уингфийлд? Старият господин умря още преди двадесет години. Аз самият помагах при изкопаването на гроба в задния двор на църквата, ей там, сложихме го до жена му, онази, която убиха. А може би ви трябва мистър Джефри?

— Той къде е?

— И той умря. Преди дванадесет години, а може и повече. Страшно пиеше. И мистър Томас е мъртъв, казват, че се удавил в морето преди много години. Всички са мъртви, всички. О, рядък човек беше мистър Томас. Помня как пуснах един чужденец, а той… — и заразправя историята как пуснал Де Гарсия, след като аз го бях набил и го бях качил на коня. По никакъв начин не можех да го спра.

Хвърлих му една монета, пришпорих умореното животно и се спуснах в лек галоп по пътеката, като оставих мелницата вляво. Ударите на копитата сякаш повтаряха думите на стареца: „Всички са мъртви, всички“. Без съмнение Лили също беше мъртва. Дори да не беше, след като е научила, че съм потънал в морето, сигурно се бе омъжила. Такава хубава и приятна, едва ли са й липсвали ухажори. Не вярвам да е съсипала живота си в очакване на изгубената младежка любов.

И ето, намерих се пред своя дом. Никак не беше променен. Само бръшлянът и виещите се растения отпред бяха станали по-високи, стигаха чак до покрива. Разбрах, че в къщата живееха хора, защото беше добре поддържана и от комините се издигаше дим. Вратата беше заключена, не се виждаха прислужници, защото нощта бързо настъпи и те бяха привършили работата си. Свих наляво, заобиколих откъм конюшнята в задния двор, близо до склона над хълма, но там вратата също беше заключена. Слязох от коня и не знаех какво да правя. Страхът и съмненията ми отнеха мъжеството. Объркан, оставих коня си да пасе, където се намираше, и тръгнах пеш по пътеката към църквата, като се взирах в хълма, сякаш чаках да срещна някого.

„Ами ако наистина всички са умрели, ами ако и тя е умряла?“

Зарових лице в ръцете си и помолих всевишния, който толкова години ме пазеше, да ми спести тази последна горчивина. Бях съсипан от мъка и чувствах, че повече не ще мога да издържа. Ако съм загубил и Лили, по-добре да умра, защото не ми остава нищо, за което да живея.

Така се молех известно време, треперейки като лист, после вдигнах пак глава и отидох да потърся истината от тези, които живееха в къщата, каквато и да беше тя. Мрак заля всичко наоколо и ето, славеи запяха отблизо и далеч. Слушах песента им и при мен се върна един тревожен спомен, който в първия момент не можах да разбера. Сетне изведнъж в съзнанието ми изскочиха прекрасните покои от двореца на Монтесума в Теночтитлан. Аз спях в златно ложе и сънувах. Знаех, че съм бог Тескат, че сутринта трябва да бъда принесен в жертва, спях нещастен и сънувах. Сънувах, че се намирам на същото това място, на което се намирам сега, усещах уханието на английските цветя в ноздрите си както в онази нощ, сладката песен на славеите звънеше в ушите ми както в този час. Сънувах, че докато размишлявам унесен и слушам, зад зелените ясени и дъбове се показва луната. И, о, чудо! Тя наистина грее там. Сънувах, че чувам песен откъм хълма…

Разбудих се от това видение за миналото и за един отдавна забравен сън, защото приятен женски глас започна да пее откъм склона. Не бях луд, ясно го чувах. Певицата се спускаше по стръмния хълм и гласът все повече приближаваше. Сега той беше толкова близко, че чувах всяка дума на тъжната песен, която помня до днес.

Вече виждах и фигурата на лунната светлина — висока, величествена жена, облечена в бяло. След малко тя вдигна глава, за да проследи как един прилеп излетя, и луната освети лицето й. Това беше лицето на Лили Бозард, моята изгубена любов, красиво като преди, макар поостаряло. Някаква голяма мъка беше оставила отпечатък върху него. Толкова се развълнувах при вида на това лице, че ако не се бях подпрял на оградата, щях да падна. От устните ми се изтръгна дълбок стон.

Тя чу стона ми, престана да пее и когато видя фигурата на мъж пред себе си, спря и се обърна, сякаш се готвеше да побегне. Аз не помръднах и учудването надви страха й. Тя се приближи и с тих нежен глас, който до днес добре помня, каза:

— Кой скита тук толкова късно? Ти ли си, Джон?

При тези думи ме обхванаха нови опасения. Несъмнено тя беше омъжена и мъжът й се казваше Джон. Бях я намерил, за да я загубя отново. Изведнъж ми мина през ума да не разкривам кой съм, докато не науча истината. Пристъпих напред, но останах в сянката на храстите и се обърнах така, че луната да не свети в лицето ми. Поклоних се ниско по испански маниер и преправяйки гласа си, заговорих на развален английски, както би говорил един испанец, което няма да възпроизвеждам сега.

— Мадам — рекох аз, — имам ли честта да говоря с жената, която преди години се е зовяла Лили Бозард?

— Да, така се казвам — отвърна тя, — но какво искате от мен, сър?

Пак потреперих, но продължих смело:

— Преди да ви отговоря, мадам, простете, но ще ви задам един въпрос. Още ли се казвате така?

— Още се казвам така, не съм омъжена — отвърна тя и в миг небето сякаш се завъртя над мен, а земята се надигна под краката ми като лавата на Шака. Но аз не се разкривах, защото исках да разбера дали още ме обича.

— Сеньора, аз съм испанец, участвах във войната на Кортес срещу индианците, за която може би сте чували.

Тя кимна с глава и аз продължих:

— В тази война срещнах един човек, когото наричаха Теул, но преди това е носел друго име, както ми каза на смъртния си одър преди две години.

— Какво име е носел? — попита тя тихо.

— Томас Уингфийлд.

Лили изстена високо. Сега беше неин ред да се подпре на оградата, за да не падне.

— Мислех, че е умрял преди осемнадесет години — каза тя задъхана, — че се е удавил в индианските морета, когато корабът му потънал.

— Чувах го да казва, че е претърпял корабокрушение, сеньора, но избягнал смъртта и попаднал при индианците, които го направили бог и му дали дъщерята на своя владетел за жена.

Млъкнах. Тя потрепери, после каза твърдо:

— Продължавайте, сър, слушам ви.

— Приятелят ми Теул участва във войната на страната на индианците. Като съпруг на една от принцесите той дълги години се сражава честно и храбро за тях. Накрая градът, който той защитаваше, беше завзет, единственото му останало живо дете беше убито, жена му, принцесата, сама сложи край на живота си от мъка, а той попадна в плен, започна да линее и умря.

— Тъжна история, сър — рече, тя през лек смях, тъжен смях, сподавен от сълзи.

— Много тъжна история, сеньора, но още не съм свършил. Преди смъртта си моят приятел ми разказа, че на младини се сгодил за едно английско момиче на име…

— Знам името, продължавайте.

— Каза ми, че макар и женен, макар че обичал жена си, принцесата, истинска царствена особа, която много пъти рискувала живота си заради него, по собствена воля дори легнала на камъка за жертвоприношения с него, споменът за момичето, за което някога се сгодил, го преследвал през целия му живот и беше много силен в предсмъртния му час. Затова ме помоли в името на нашето приятелство да я потърся, щом се върна в Европа, и ако е жива, да й предам последните му думи и последната му молба.

— Какви думи и каква молба? — прошепна Лили.

— Че я е обичал до края на живота си както на младини и смирено я моли да му прости нарушената клетва, която двамата са си дали под дичингамския бук.

— Сър — извика тя, — какво знаете за това?

— Само каквото ми е разказвал моят приятел, сеньора.

— Сигурно сте били много близки и паметта ви е много добра — промърмори тя.

— Направил го е при странни обстоятелства — продължих аз, — толкова странни, че се надяваше в един по-добър свят да поднови нарушената клетва. Последната му молба беше момичето да каже на мен, неговия посланик, дали му прощава и дали още го обича, както той го обичаше до смъртта си.

— С какво ще помогне на един мъртвец такава прошка и такова признание? — попита Лили, като ме гледаше проницателно в сянката. — Нима мъртвите имат очи да видят и уши да чуят?

— Не знам, сеньора. Аз само изпълнявам заръката му.

— Откъде да знам, че наистина той ви е пратил. Предишната вест, че Томас Уингфийлд е потънал в морето преди много години, е от сигурно място, а тази история за индианци и принцеси е удивително странна. Повече прилича на случка от приключенски роман, отколкото от обикновения живот. Нямате ли някакво доказателство, сър?

— Имам доказателство, сеньора, но светлината е твърде слаба, за да го видите.

— Тогава ме последвайте вкъщи, там ще се намери светлина. Стойте! — Тя отиде до вратата на конюшнята и пак извика: — Джон!

Отвърна й някакъв старец и аз познах гласа на един от татковите слуги. Тя му каза нещо тихо, после ме поведе през градинската пътека до входната врата на къщата, отключи с ключ от своята връзка и ми направи знак да мина пред нея. Минах и по навик, без да мисля, свих в познатата ми от някога гостна, повдигнах крак, да не се спъна в прага, влязох в стаята, отправих се в тъмното към широката камина и там спрях. Лили ме наблюдаваше как влизам, после ме последва, запали една тънка свещ от огъня, който още тлееше в камината, и я постави по такъв начин на масата до прозореца, че лицето ми пак оставаше в сянка, въпреки че трябваше да си сваля шапката.

— А сега, господине, доказателството, ако обичате.

Издърпах халката от пръста си и й я подадох. Лили седна на масата, разгледа я на светлината от свещта и докато седеше така, аз видях колко красива беше все още, колко малко й се беше отразило времето въпреки нейните тридесет и осем години. Само лицето й беше тъжно. Видях също, че колкото и да се стараеше да не издава чувствата си, щом погледна пръстена, гърдите й бързо се надигнаха и ръката й потрепери.

— Доказателството е истинско — рече тя накрая. — Познавам този пръстен, макар че е поизносен, откак го видях за последен път. Той беше на майка ми. Преди много години го дадох като залог за любов на един младеж и му обещах да стана негова жена. Несъмнено историята, която ми разказахте, е вярна, сър. Благодаря за любезността да дойдете от толкова далече, за да ми я разкажете. Тъжна история, много тъжна. А сега, сър, тъй като не мога да ви помоля да останете в тази къща, защото живея тук сама, а наблизо няма странноприемница, предлагам един от моите прислужници да ви заведе до къщата на брат ми, на около миля оттук — и бавно добави: — ако не знаете пътя, разбира се. Там ще ви посрещнат добре и Мери Бозард, сестрата на мъртвия ви приятел, ще се зарадва да чуе от вашите уста разказа за странните му приключения.

Поклоних се с глава и отвърнах:

— Първо, сеньора, ще ви помоля да отговорите на предсмъртната молба и посланието на моя приятел.

— Детинщина е да се отговаря на мъртвите.

— Все пак аз ви моля. Длъжен съм.

— Какво пише на пръстена, сър?

— Сърца съединени, макар и разделени — казах аз с лекота и в следващия миг едва не прехапах езика си.

— О, вие и това знаете. Явно сте носили пръстена много месеци и сте научили какво пише на него. Да, сър, макар и разделени, аз съхраних спомена за този, който носеше пръстена, и заради него останах неомъжена, но, изглежда, той е склонил глава върху гърдите на една дивачка, за която се е оженил и която му родила деца. След като е така, моят отговор на молбата на мъртвия ви приятел е, че му прощавам, но се отричам от клетвата, която му дадох за този и за онзи свят, защото той вече я е нарушил, и доколкото мога, ще се опитам да пропъдя любовта си към него, след като той вече я е отхвърлил и унизил.

Лили стана, направи движение с ръце, сякаш откъсва нещо от гърдите си, захвърля го и в същото време пусна пръстена на пода.

Чух това и сърцето ми замря. Значи край! Имаше право, но сега ми се искаше да не се бях държал толкова честно, защото понякога жените прощават по-лесно лъжата, отколкото искреността. Нищо не казах, езикът ми се върза, изпитах огромна мъка и умора. Наведох се, намерих пръстена, сложих го на пръста си и тръгнах към вратата, като отправих последен поглед към жената, която ме отблъсна. След няколко крачки спрях за миг, чудейки се дали не е по-добре да обявя кой съм, после си помислих, че щом не можа да укроти гнева си към мъртвия, към живия ще изпита още по-малка жалост. Не, аз бях мъртъв за нея и мъртъв ще си остана. Стигнах до вратата, кракът ми стъпи на прага, когато изведнъж един глас, гласът на Лили, прозвуча в ушите ми, приятен и любезен:

— Томас — каза гласът, — Томас, преди да си отидеш, няма ли да провериш златото, имуществото и земята, които остави на мое съхранение?

Обърнах се изумен и — о, чудо! Лили идваше към мен бавно с отворени обятия.

— Колко си глупав! — прошепна тя. — Мислиш ли, че можеш така непохватно да измамиш женското сърце? Ти, който говореше за бука в парка, ти, който така лесно намери пътя за стаята в тъмното и изрече думите върху пръстена с гласа на оня, който отдавна е умрял. Слушай! Прощавам на приятеля ти нарушената клетва, защото честно ми разказа за грешката си. Трудно е за един мъж да живее толкова години сам, а в непознати страни има необикновени приключения. Освен това трябва да ти кажа, че аз още го обичам, а, изглежда, и той ме обича, въпреки че остарях за любов, много дълго я чаках и се надявах вече да я намеря в отвъдния свят.

Лили говореше и хлипаше, после ръцете ми я обвиха в прегръдка и тя утихна. Но когато устните ни се срещнаха, аз си помислих за Отоми, спомних си думите й, спомних си, че тя умря от собствената си ръка на същия този ден преди една година. Дано мъртвите не виждат живите.