Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (41)

XXXVIII Глава
Сбогуване с Отоми

Така приключих с отмъщението, за което се бях заклел пред баща си, или по-точно станах свидетел на приключването с това отмъщение, понеже Де Гарсия умря, ужасно при това, но не от моята ръка, а от собствения си страх. Оттогава все ми е мъчно, защото, когато леденото ми неестествено спокойствие отмина, аз го намразих още по-силно и съжалявах, че го оставих да умре по друг начин, а не от собствената ми ръка. И досега смятам така. Несъмнено мнозина могат да си помислят лошо за мен, защото сме научени да прощаваме на враговете си, но тази прошка аз оставям на бога, тъй като не мога да простя на човек, предал баща ми на инквизицията, убил майка ми и сина ми, а мен оковал в трюма с робите, изтезавал ме дълги часове със собствените си ръце. Не, дори с всяка изминала година аз го мразех все повече. Пиша надълго и нашироко, тъй като този въпрос отдавна не ми дава мира. Не бих казал, че съм милостив човек — нито към живите, нито към мъртвите, — и заради това преди няколко години нашият достоен и много учен енорийски пастор не ме допускаше до ритуалите в църквата. Тогава отидох при епископа, разказах му историята си, която доста го озадачи.

Но той беше човек с широки възгледи, смъмри пастора и му нареди да се погрижи за мен, защото и той като мен мислеше, че всевишният не иска от обикновения грешник да прости на онзи, който е причинил толкова зло на него и на близките му, дори ако врагът беше мъртъв и го съдеха вече на друго място.

Но достатъчно по въпроса за съвестта.

Щом Де Гарсия изчезна в кратера, аз се обърнах и поех към дома, по-точно към разрушения град долу, защото вече нямах дом. Сега трябваше да слизам по ледения калпак, което беше много по-трудно, отколкото да се изкачвам по него. Свършил с отмъщението, аз станах като другите хора — тъжен и уморен, толкова тъжен, че нямаше да съжалявам, ако направех някоя погрешна стъпка на леда.

Но не я направих и стигнах снега, където се вървеше по-леко. Бях изпълнил клетвата си, бях отмъстил, но на каква цена, мислех си аз. Загубих годеницата си, любовта на моята младост. Двадесет години живях като дивашки вожд сред диваците, изпитах какви ли не трудности, ожених се за жена, която, въпреки че силно ме обичаше и не беше лишена от благородство и ум, по душа си остана дивачка или поне идолопоклонничка, както ми доказа оня ден. Племето, което предвождах, беше победено, красивият град, в който живеех, беше разрушен, бях бездомник и просяк и трябваше да имам голям късмет, за да избегна смъртта или робството. Всичко това аз щях да понеса, малко ли неща бях понесъл и преди, но жестоката смърт на последния ми син, едничката истинска радост на самотното ми сърце, не можех да понеса. Любовта към децата ми стана моя страст в зрялата ми възраст. Аз ги обичах, и те ме обичаха. От мънички ги възпитавах да бъдат по душа англичани, а не ацтеки, научих ги на моя език и вяра, така че те станаха не само мои скъпи рожби, но и другари от моята раса, единствените, които имах. Сега и тримата бяха мъртви. Отнеха ми ги нещастният случай, болестта и мечът и аз останах сам.

Много мислим за тъгите на младостта си и ако любимата ни напусне, проглушаваме света със стенания и клетви, че не ни се живее. Но едва когато сведем глава над бездиханното тяло на някое от децата си, тогава за пръв път разбираме какво е страшна мъка. Казват, че времето лекува. Лъжа. За такава мъка времето няма лек. Аз ви го казвам, старият човек. Така е и така ще бъде. Няма надежда, има само вяра, утеха в истината, че любовта, която може да угасне на земята, ще укрепне в гроба, ще разцъфти пищно в небесата, и никоя любов не може да бъде идеална, докато бог не я пречисти и не я направи съвършена с печата на смъртта.

Спуснах се по пустинните снегове на Шака, където човешки крак не бе стъпвал, и заплаках така, както един мъж може да плаче само веднъж в живота си.

„Сине мой, Авесаломе, сине мой, сине мой, Авесаломе, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!“^[1] — плачех аз заедно с библейския цар. Но моята мъка беше по-голяма от неговата, защото аз загубих трима синове през тези години. Но като се утеших с мисълта, че както този цар преди много векове е отишъл при сина си, така и аз един ден ще отида при моите, надигнах се и заслизах към развалините на Града на боровете.

Пристигнах там почти при залез-слънце, защото пътят беше дълъг, а аз изтощен. Край двореца срещнах капитан Диас с другарите му. Когато минавах край тях, те свалиха шапки от уважение към мъката ми. Диас попита:

— Мъртъв ли е убиецът?

Кимнах и продължих. Отидох в нашата стая, защото мислех, че там ще намеря Отоми.

Тя стоеше сама, студена и красива, като изваяна от мрамор.

— Погребах го при братята и дедите му — рече тя в отговор на въпроса, който зададох с поглед. — Струваше ми се, че ще е по-добре да не го виждаш повече. Щеше да разбие сърцето ти.

— Да — отвърнах аз. — Ала сърцето ми е вече разбито.

— Мъртъв ли е убиецът? — попита тя след малко с думите на Диас.

— Мъртъв е.

— Как?

Разказах й накратко.

— Трябваше сам да го убиеш. Кръвта на нашия син не е отмъстена.

— Трябваше да го убия, но в този момент аз не търсех отмъщение. Видях, че то дойде от небето, и бях доволен. Може би така е по-добре. Дирех отмъщение — и то ми донесе много мъка. Отмъщението принадлежи на бога, а не на човека. Разбрах го твърде късно.

— Аз не мисля така — рече Отоми и лицето й беше като в онзи миг, когато промуши тласкалът, когато презрително се надсмиваше над Марина, когато танцуваше на пирамидата, ръководейки жертвоприношението. — На твое място щях да го накълцам на парчета и чак тогава да го дам на дяволите. Но защо ли говорим? Всичко е свършено, всички са мъртви и моето сърце е при тях. Хайде, хапни, уморен си.

Наядох се, проснах се на леглото и заспах.

В мрака чух Отоми да казва:

— Събуди се, искам да говоря с теб.

В гласа й имаше нещо, което ме разбуди от тежкия сън.

— Говори — казах аз. — Къде си, Отоми?

— Седнала съм до теб. Не мога да заспя, затова седя тук. Слушай! Срещнахме се преди много, много години, когато Куаутемок те доведе от Табаско. Ех, как хубаво си спомням първия път, когато те видях, Теул, в двора на баща ми Монтесума в Чапултепек. Тогава те обикнах и винаги съм те обичала, но никога не съм се заблуждавала по отношение на чуждите богове.

— Защо говориш всичко това, Отоми? — попитах аз.

— Защото така искам. Не можеш ли да ми отделиш един час от съня си, след като аз съм ти отделяла толкова много? Помниш ли как ми се подигра? Мислех, че ще умра, тогава, когато успях да ги накарам да ме дадат за твоя жена, за жена на Тескат, и ти ми разказа за момичето отвъд океана, за онази Лили, чийто подарък още стои на пръста ти. Но аз го преживях и още повече те обикнах за твоята честност, а останалото знаеш. Спечелих те, защото бях смела и легнах до теб на жертвения камък. Там ти ме целуна и ми каза, че ме обичаш. Но никога не си ме обичал истински, през цялото време мислеше за онази Лили. Знаех го тогава, знам го и сега, при все че се опитвах да се заблудя. По онова време бях красива, а това означава нещо за един мъж. Бях ти вярна, а това означава още повече, и един-два пъти ти си помисли, че ме обичаш. Сега ми се иска теулите тогава да бяха дошли час по-късно и ние щяхме да умрем заедно на олтара, иска ми се заради мен, не заради теб. После изгубихме и голямата битка започна. Тогава ти казах, че всичко разбирам. Ти ме целуна на жертвения камък, но в този миг беше почти мъртъв. Когато се върна към живота, всичко стана другояче. Съдбата обаче взе нещата в свои ръце, ти се ожени за мен, даде ми клетва и я удържа докрай. Ожени се за мен, но не знаеше коя е жена ти. За теб аз бях красива, нежна, вярна. Така беше наистина, но не разбираше, че съм ти чужда, че си оставах дивачка като моите предци. Мислеше, че съм приела твоя начин на живот, че почитам твоя бог, защото заради теб се опитах да го направя, но аз през цялото време живях според обичаите на моя народ, не забравих боговете си или поне те не позволиха на мен, своята робиня, да избягам от тях. Много години ги отдалечавах от себе си, но накрая те си отмъстиха, сърцето ми взе връх, по-скоро те взеха връх над мен, защото сама не знам какво съм правила преди няколко нощи, когато извършихме жертвоприношението за Уицил и ти ме видя по време на древния ритуал. През всичките тези години ти ми беше верен и аз ти родих деца, които ти обичаше. Но ти ги обичаше заради тях самите, не заради мен, и дълбоко в душата си мразеше индианската кръв, размесена в жилите им заедно с твоята. Мен също обичаше по определен начин и тази твоя половинчата любов едва не ме докарваше до лудост. Тя умря, когато ти ме видя как обезумяла изпълнявах горе, върху теокали, ритуалите на моите прадеди и ти разбра каква съм. Дивачка. Децата, които ни свързваха, сега са мъртви. Те умряха едно по едно, по различни начини, проклятието на моя род ги настигна. И твоята любов умря с тях. Само аз останах жива, паметник на отминалите дни, но и аз умирам. Не, мълчи! Слушай ме, защото времето ми е малко. Когато ми нареди повече да не те наричам „съпруже“, разбрах, че всичко свърши. Подчиних се, откъснах те от себе си, ти вече не си ми съпруг, а скоро и аз ще престана да бъда твоя жена. Все пак, Теул, моля те, чуй ме! Сега, сломен от мъка, ти се струва, че животът ти е свършил, че няма вече щастие за теб. Не е вярно. Ти си мъж, мъж на средна възраст, при това силен. Ще избягаш от тази разорена земя и още щом избършеш праха от обувките си, нейното проклятие ще падне от теб. Ще се върнеш в своята родина и там ще намериш една жена, която много години те е чакала. Там дивачката, за която се беше оженил, принцесата на един угаснал род, ще се превърне във фантастичен спомен за теб и всичките тези странни, изпълнени със събития години ще ти се струват като сън. Само любовта към мъртвите ти деца ще остане. Тях ти винаги ще обичаш, ден и нощ, и мисълта за тях, мисълта за мъртвите, от която няма нищо по-страшно, ще те преследва до гроба и аз съм щастлива от това, защото съм им майка и заедно с тях ти ще мислиш и за мен. Само това ми остави момичето Лили и с това аз ще я превъзхождам, защото, Теул, тя няма да има деца, които да ограбят спомена в сърцето ти за децата, родени от мен. Наблюдавах те ден и нощ. Видях копнежа в очите ти по изгубеното момиче и по земята на твоята младост. Бъди щастлив. Ти ще имаш и едното, и другото, защото битката свърши, а момичето Лили е много силно. Аз отслабвам, но малко неща още имам да ти кажа. Разделяме се може би завинаги. Какво ни свързва вече, освен душите на мъртвите ни синове. Щом вече не ме желаеш, аз ще довърша, нашата раздяла. В предсмъртния си час аз се отричам от твоите богове и търся моите, макар да ми се струва, че обичам твоите и мразя моите. Има ли някаква връзка между тях? Ние се разделяме вероятно завинаги, но аз те моля — спомняй си с добро за мен, защото те обичах и още те обичам. Бях майка на децата ти. Ти ги направи християни и може би ще ги срещнеш пак. Обичам те, сега и завинаги. Радвам се, че живях, защото ти ме целуна на жертвения камък и след това ти родих синове. Те са твои, а не мои, обичаха теб, а не мен. Вземи ги, вземи духовете им, както взе от мен всичко. Ти се закле, че само смъртта ще ни раздели, и удържа клетвата си и на дело, и в мислите си. Сега аз отивам в Обителта на слънцето, при своя народ, а теб, Теул, с когото живях много години и познах много мъка, няма повече да те наричам съпруг, ти ми забрани. Моля те, не ми се подигравай пред момичето Лили. Говори за мен пред нея колкото можеш по-малко. Бъди щастлив и сбогом!

Тя все повече отпадаше, аз я слушах объркан, а зората бавно заливаше стаята. Падна върху бялата фигура на Отоми, седнала на един стол, съвсем близо до леглото, и аз видях, че ръцете й висяха отпуснати, а главата й лежеше на облегалката. Скочих и се взрях в лицето й. Беше бяло и студено, не усещах дъха на устните й. Сграбчих ръката й. Тя също беше студена. Заговорих на ухото й, целунах я по челото, но тя нито помръдна, нито отговори. Скоро се съмна и видях всичко. Отоми беше мъртва. Сама го бе направила. Пила бе отрова, чиято тайна е известна само на индианците, отрова, която действа бавно и безболезнено и запазва мисълта ясна докрай. Щом животът започнал да гасне у нея, тя ми заговори с толкова мъка и горчивина. Седнах на леглото й и се вгледах в нея. Не плаках, сълзи не ми бяха останали и както казах, нищо вече не можеше да наруши спокойствието ми. Гледах я и ме обхвана огромна нежност и тъга. Обичах мъртвата Отоми повече, отколкото когато беше жива, а това говори много. Спомних си я в разцвета на младостта й в двора на царствения й баща, спомних си погледа й, когато застана до мен на жертвения олтар, спомних си погледа й и когато се възпротиви на император Куитлауа да ме убие, още веднъж сякаш чух тъжните и вопли, когато махна покривалото от мъртвото телце на първородното ни дете, и я видях с меч в ръка, застанала над тласкалът.

Много неща възкръснаха у мен в този утринен час, докато наблюдавах мъртвата Отоми. В думите й имаше истина. Не бях забравил първата си любима и често желаех да видя лицето й. Но не беше истина, че не съм обичал Отоми. Обичах я и бях верен на клетвата си към нея. Но едва след смъртта й прозрях колко скъпа ми беше станала тя. Вярно, че между нас имаше огромна пропаст, която се разширяваше с годините, пропаст от различията в расата и религията, защото знаех, че тя никога не ще може да се откъсне напълно от старата си вяра, и когато я видях да дирижира предсмъртното песнопение, ме обхвана такъв ужас, че известно време я презирах. Но такива неща можех да простя, защото те бяха в кръвта и природата й. Освен това последното, най-лошото, тя не направи по своя воля! Забравех ли това, оставаше споменът за достойната за много уважение и любов царствена и красива жена, която дълги години беше моя съпруга. Така мислех в онзи час, така мисля и сега. Тя каза, че се разделяме завинаги, но аз вярвам, надявам се, че не е така. Всички имаме какво да си прощаваме един на друг и тези, които са си били близки, скъпи на земята, пак ще се срещнат на оня свят.

Накрая въздъхнах и станах да потърся помощ. Тогава почувствах, че нещо тежи на шията ми. Беше голямата смарагдена огърлица, която Куаутемок ми даде, а аз я подарих на Отоми. Сложила ми я е, докато съм спал, а заедно с нея и кичур от дългите си коси. Двете неща ще отидат с мен в гроба.

Положих Отоми в древната гробница сред костите на дедите й и до телата на децата й. Два дни по-късно отпътувах за Мексико с отряда на Бернал Диас. При входа на прохода се обърнах и погледнах руините на Града на боровете, където живях много години и погребах всички, които обичах. Гледах назад дълго и тъжно, така както гледа в миналото си човек в предсмъртния си час. Накрая Диас сложи ръка на рамото ми.

— Ти остана сам, приятелю. Какви са плановете ти за бъдещето?

— Никакви — отвърнах аз. — Освен да умра.

— Не говори така. Само на четиридесет години си. Аз, който съм над петдесет, не говоря за умиране. Слушай! Имаш приятели в Англия, нали?

— Имах.

— В мирните страни хората живеят дълго. Иди да ги потърсиш. Ще намеря начин да те изпратя в Испания.

— Ще си помисля — отговорих аз.

Пристигнахме навреме в Мексико, един непознат за мен град, построен от Кортес наново. На мястото на теокали, където някога трябваше да бъда принесен в жертва, сега се градеше катедрала, в основите на която поставяха отвратителните идоли на ацтеките. Градът беше много хубав, но не красив като Теночтитлан от времето на Монтесума, нито ще бъде пак такъв. Хората също бяха променени. Някога те бяха свободни войни, сега са роби.

В Мексико Диас ми намери квартира. Никой не ме безпокоеше, всички уважиха помилването ми. Освен това бях съсипан човек, за никого не представлявах опасност, участието ми в ноче тристе и в защитата на града беше забравено, разказът за преживяната мъка ми спечели съчувствието дори на испанците. Живях в Мексико десет дни, скитах се тъжен из града и по хълма Чапултепек, където по-рано се издигаше почивната резиденция на Монтесума и където срещнах Отоми. Нищо не беше останало от великолепието му, освен няколкото стари кедрови дървета. На осмия ден от престоя ми един индианец ме спря на улицата и ми каза, че някаква моя стара приятелка иска да ме види.

Последвах индианеца, като се чудех коя може да е тази моя стара приятелка, и той ме заведе в хубава каменна къща на една нова улица. Седнах в тъмната стая и почаках малко. Внезапно тъжен и приятен глас, който ми се стори познат, ми заговори на ацтекски:

— Добре дошъл, Теул!

Погледнах. Пред мен, облечена като испанка, стоеше една индианка, все още красива, но много слаба и изтощена, като човек, преживял тежка болест или огромна мъка.

— Не можеш ли да познаеш Марина, Теул? — попита тя отново, но още преди да изрече тези думи, я познах. — И аз едва те познах, Теул. Бедите и времето са оставили отпечатъка си върху двама ни.

Взех ръката й и я целунах.

— Къде е Кортес? — попитах аз.

Тя цялата потрепери.

— Кортес е в Испания, завел е дело там. Ожени се за друга, Теул, а мен изгони, преди много години ме изгони и ме даде за жена на дон Хуан Харамильо, който се ожени за мен заради богатството ми. Кортес се показа щедър към изоставената си любовница.

Тя се разплака.

Малко по малко разбрах цялата история, но няма да я описвам, защото е известна на целия свят. Щом Марина изигра ролята си и умът й повече не му беше от полза, завоевателят я заряза и разби сърцето й. Тя ми разказа за страданията си, когато научила истината и му изкрещяла, че отсега нататък не го чака успех. Така и стана.

Говорихме над два часа. Разбрах историята й, после й разказах моята и тя плака от жал, защото въпреки всичките си недостатъци Марина имаше много добро сърце.

Разделихме се и повече никога не се срещнахме. Преди да тръгна, тя настоя да ми даде малко пари и аз без срам ги взех, защото нямах нищо.

Такава беше съдбата на Марина, предала страната си заради любовта, и такава награда получи за своята измяна и за своята любов. Но в мен споменът за нея винаги ще е свещен, защото тя ми беше добра приятелка, два пъти спаси живота ми, не ме изостави дори когато Отоми най-жестоко я оскърби.