Хулио Кортасар
Лотарията (46)

Бележка

Този роман бе започнат с надеждата да издигна нещо като параван, който да ме изолира колкото се може повече от любезността, измъчваща пътниците от трета класа на „Клод Бернар“ (отиване) и „Конте Гранде“ (връщане). Тъй като навярно читателят ще го избере с подобни намерения, понеже книгите са единственото място в дома, където все още може да има спокойствие, струва ми се справедливо да му посоча това братско съвпадение в изкуството на бягството.

Бих искал също да му кажа, може би като предпазна мярка, че не съм бил подтикван от алегорични, а още по-малко от чисто етични съображения. Ако към края някое от действуващите лица успява да съзре себе си, а друго плавно се спуска в онова, което добре установеният ред го кара да бъде, то това е ежедневната диалектическа игра, която всеки може да съзерцава около себе си или в огледалото на банята, без обаче да й придава особено голямо значение.

Разговорите на Персио със себе си смутиха някои приятели, които обичат да се забавляват без усложнения. На тяхното възмущение мога да отвърна само че те ми бяха наложени в хода на книгата в същия този ред, като един вид преглед на онова, което се кроеше или разиграваше на кораба. Езикът им внушава други измерения, или не така педантично казано, преследва други цели. Случва се, като играем на „жаба“, след четири отлично хвърлени плочки да запратим петата на покрива; това не е причина за… А, именно, не е причина. И точно затова петата плочка вероятно увенчава играта на някаква невидима мишена и Персио може да измърмори ония стихове, които допускам, че са от анонимен испански автор: „Никой не улучи плочката, аз пък плочката улучих.“

Най-сетне, подозирам, че тази книга ще обърка онези читатели, които подкрепят своите любими писатели, схващайки като подкрепа желанието и едва ли не заповедта да вървят все по същия път и да не излизат с разни нови двайсет. Първият объркан бях аз, защото почнах да пиша, тръгвайки от едно основно намерение, което ми диктуваше други, съвсем различни неща; по-късно, за моя почуда и голямо развлечение, романът се скрои сам и аз трябваше да го следвам, пръв читател на епизоди, които никога не бях мислил, че ще се случат на кораб на Маджента Стар. Би ли могъл някой да каже, че Пелуса, който не ми беше особено симпатичен, така ще се извиси накрая? А да не говорим какво стана с Лусио, защото аз исках Лусио… Но да ги оставим на мира, а освен това подобни неща вече са се случвали на Сервантес и се случват на всички, които пишат, без много-много да планират, оставили вратата широко отворена, за да влиза вятърът от улицата и даже чистата светлина на космическите пространства, както не би пропуснал да добави доктор Рестели.