Хулио Кортасар
Лотарията (19)

XIX

Нощната дейност на Атилио Пресути се увенча с преместване: наложи се да извади от своята кабина едно легло, в мрачно сътрудничество с някакъв почти ням келнер, и да го пренесе в съседната кабина, която заемаха майка му, майката на Нелчето и самото Нелче. Настаняването се усложни поради формата и размерите на кабината и доня Росита на няколко пъти каза да оставят всичко, както си беше, и да отиде да спи при сина си, но Пелуса се хвана за главата и заяви, че в края на краищата едно е три жени заедно, друго е една майка със сина си, и че в каютата няма параван, нито пък някаква друга преграда. Най-после те успяха да напъхат кревата между вратата на банята и входната врата и Пелуса отново се появи с едно кашонче праскови, подарък от Русито. Макар че всички бяха гладни, не посмяха да позвънят и да питат дали ще се вечеря; ядоха праскови и майката на Нелчето извади едно голямо шише вишновка и шоколад „Долка“. Успокоен, Пелуса се оттегли в кабината си и легна да спи като пън.

Когато се събуди, часът беше седем и едно мъгливо слънце се промъкваше в кабината. Седнал в кревата, почесвайки се през фланелката, той се възхити, при дневна светлина, на лукса и размерите на каютата си. „Добре че старата е жена, та трябва да спи с другите“, помисли си той доволен, като пресмяташе каква самостоятелност и важност му придава отделната каюта. Каюта номер четири, на господин Атилио Пресути. Да се качи ли горе да види какво става? Корабът, изглежда, че е спрял, може вече да сме пристигнали в Монтевидео. Божичко, каква баня, какъв клозет, майчице. С розова хартия — велика работа! Следобед или утре трябва да направя сефтето на душа, сигурно е страхотен. Я, виж ти каква мивка, също като басейна в Спортиво Баракас, тук може да си измиеш врата, без въобще да покапе, а каква топличка вода тече само…

Пелуса насапуниса пъргаво лицето и ушите си, като внимаваше да не си намокри фланелката. После си сложи новата пижама на райета, кецовете и оправи прическата си, преди да излезе; в бързината забрави да си измие зъбите, макар че доня Росита му беше купила нова четка.

Мина покрай вратите на каютите при десния борд. Нищо чудно тия типове още да хъркат, той сигурно е първият, който излиза на палубата на бака. Обаче там намери малчугана, който пътуваше с майка си, и дружелюбно го погледна.

— Добър ден — каза Хорхе. — Всичките ви изпреварих, видяхте ли?

— Как си, хлапе — снизходително изрече Пелуса. Приближи се до борда и се хвана с две ръце.

— По дяволите! — каза той. — Че ние сме се закотвили пред Килмес^[3]!

— Това Килмес ли е, с тия резервоари и тия железа? — попита Хорхе. — Там ли правят бирата?

— Ама ти представяш ли си! — повтаряше Пелуса. — А пък аз си мислех, че вече сме в Монтевидео и че сигурно може да се слиза и тем подобни, аз нали не съм ходил…

Килмес сигурно е доста близко до Буенос Айрес, нали?

— Ами че да, качваш се на рейса и си там с два скока! Нищо чудно компанията на Японеца да ме скива някъде от брега, те всичките са от тоя край… Че това пътуване ли е, я ми кажи ти сега!

Хорхе го разглеждаше с проницателни очи.

— Закотвени сме от един час — рече той. — Аз се качих в шест, но ми се спеше. Знаете ли, че тук никога не се вижда никой? Минаха двама моряци, бързаха за нещо покрай маневрата, но мисля, че не ме разбраха, когато им заговорих. Сигурно са били липиди.

— Кво?

— Липиди, едни много странни типове, нищо не говорят. Освен ако са били протеиди, сигурно е много лесно да ги обърка човек.

Пелуса погледна накриво Хорхе. Щеше да го попита нещо, когато Нелчето й майка й се появиха на трапа, и двете по панталони и сандалети, със слънчеви очила и кърпи на главите.

— Ах, Атилио, какъв приказен кораб! — рече Нелчето. — Всичко блести — не можеш да му се нагледаш, и въздухът, какъв въздух!

— Какъв въздух! — каза доня Пепа. — А вие, колко сте ранобуден, Атилио.

Атилио се приближи и Нелчето му поднесе една буза, на която той положи целувка. И веднага изпъна ръка, за да им посочи брега.

— Ами че аз го знам това място — заяви майката на Нелчето.

— Берисо! — каза Нелчето.

— Килмес — рече мрачно Пелуса. — Кажи кво е това пътешествие.

— А пък аз си мислех, че сме вече в открито море и корабът въобще не се помръдва — каза майката на Нелчето. — Де да знаеш дали няма нещо счупено и дали не трябва да го поправят.

— Може да са дошли да наливат бензин — каза Нелчето.

— Тия кораби вървят с мазут — каза Хорхе.

— Така де — вметна Нелчето. — Ами това момченце тук самичко? Майка ти долу ли е, миличко?

— Да — каза Хорхе, като я гледаше изкосо. — Брои паяците.

— Кво брои, момченце?

— Паяците от сбирката. Винаги като тръгваме на такива пътувания, си ги взимаме с нас. Снощи избягаха пет, но мисля, че мама намери вече три.

Майката на Нелчето и Нелчето зяпнаха. Хорхе се наведе, за да избегне плесницата на Пелуса, полудружелюбна, полудосадна.

— Ама вие не разбирате ли, че хлапето ви будалка? — рече Пелуса. — Да се качим горе да видим няма ли да ни дадат кафето с мляко; така ми стърже, че ще пукна.

— Закуската по тези кораби, изглежда, е доста обилна — каза майката на Нелчето с недоволен вид. — Чела съм, че поднасят дори сок от портокали. Спомняш ли си, миличка, онзи филм? Онзи, дето играеше момичето… на което баща му беше нещо в един вестник и не искаше да я пуска да излиза с Гари Купър?

— Не бе, мамо, не беше този.

— Този беше, не помниш ли — цветен, а вечерта тя пееше онова болеро на английски… Ами да, е, тогава не е бил с Гари Купър. Онзи с инцидента във влака, помниш ли?

— Не бе, мамо — повтаряше Нелчето. — Их и ти, все ги бъркаш.

— Поднасяха плодови сокове — настоя доня Пепа.

Нелчето се обеси на ръката на своя годеник, за да се изкачи до бара, и пътьом го попита тихо харесва ли му с панталони, на което Атилио отговори, издавайки нещо като приглушен рев, и притисна ръката й до премазване.

— Като си помисля — каза Пелуса, като й говореше на ухото, — че можеше вече да си ми съпруга, ако не беше баща ти.

— Ах, Атилио — рече Нелчето.

— Каютата щеше да си бъде за нас двамата и въобще…

— Мислиш ли, че не си го представям и аз нощем? Искам да кажа, че вече можехме да бъдем женени.

— А сега трябва да чакаме, докато на твоя старец му се откъсне от сърцето къщата.

— Е, да. Нали знаеш какъв е баща ми.

— Катър — каза почтително Пелуса. — Добре поне, че може да си бъдем заедно през цялото пътуване, да играем на карти и вечер да излизаме на палубата, нали видя, там, където има едни навити въжета… за да не ни видят. Страхотно място. Ама съм гладен, гладен съм…

— Речният въздух много отваря апетита — каза Нелчето. — Какво ще кажеш за панталоните на майка?

— Добре й стоят — рече Пелуса, който никога не беше виждал нещо, което повече да прилича на гюм. — Моята не иска да си слага такива неща, кара си по старовремски, още повече че току-виж старият вземе, та я подбере с ритници. Нали знаеш какъв си е.

— У вас сте много поривисти — каза Нелчето. — Иди да извикаш майка ти и да се качваме. Погледни тия врати, каква чистота.

— Слушай само как дърдорят в бара — продължи Пелуса. — Май като стане време за закуска, всички довтасват. Да вървим заедно да вземем старата, не ми е приятно да се качваш сама.

— Но, Атилио, да не съм дете.

— На тоя кораб е пълно с акули — рече Пелуса. — Идваш с мен и толкоз.