Хулио Кортасар
Лотарията (22)

XXII

Лодка с екипаж от един мъж и едно момче се приближаваше към „Малкълм“ откъм десния борд. Паула и Клаудия им махнаха с ръка за поздрав и лодката се приближи.

— Защо сте пуснали котва тук? — попита мъжът. — Счупило ли се е нещо?

— Загадка — каза Паула. — Или стачка.

— Къде ти стачка, госпожице, сигурно се е счупило нещо.

Клаудия отвори чантата си и показа две банкноти по десет песос.

— Направете ни една услуга — каза тя. — Идете до кърмата и разберете какво става там. Да, кърмата. Вижте дали има офицери и дали поправят нещо.

Лодката се отдалечи, без явно озадаченият мъж да успее да направи каквато и да било забележка. Момчето, което наглеждаше дънната мрежа, започна припряно да я прибира.

— Каква чудесна идея — рече Паула. — Но колко безразсъдно звучи всичко това, нали? Да пращаме нещо като шпионин — нелепо.

— Може би не е по-нелепо от това да улучиш пет цифри от толкова възможни комбинации. Има някаква пропорция в тази нелепост, макар че в същност вероятно се заразявам от Персио.

— Провал на astuzie femminile^[1] — каза Клаудия — докато обясняваше на Паула кой е Персио, тя не се изненада прекалено много, като видя, че лодката се отдалечава от „Малкълм“, без лодкарят да се обръща назад. — Дано господата успеят да получат новини. Вие двамата удобно ли сте настанени в кабината си?

— Да, много добре — рече Паула. — За малък кораб кабините са съвършени. Горкият Раул, много скоро ще започне да съжалява, че ме е взел със себе си, защото той е олицетворение на реда, докато аз… Вие не смятате ли, че да оставяш нещата си където ти падне е истинско удоволствие?

— Не, но аз трябва да се грижа за къща и дете. Понякога… В същност не, мисля, че предпочитам да намирам комбинезоните в чекмеджето за комбинезони и т.н.

— Раул ще ви целуне ръка, ако ви чуе — засмя се Паула. — Тази сутрин мисля, че започнах, като си измих зъбите с неговата четка. А той, горкият, има нужда от почивка.

— За тази цел на негово разположение е корабът, който е едва ли не прекалено спокоен.

— Не знам, той ми се вижда неспокоен, вбесява го тази история със забранената зона. Не, наистина, Клаудия, Раул ще прекара много лошо с мен.

Клаудия усети, че зад тази настоятелност стои сякаш желанието да се прибави още нещо. Не я интересуваше особено много, но й харесваше Паула, начинът, по който премигваше, рязката смяна на позата.

— Предполагам, че вече доста е свикнал да използувате неговата четка за зъби.

— Не, точно четката не е. Книгите, които му губя, чашите кафе, които разливам на килима му… но четката за зъби не, поне до тази сутрин.

Клаудия се усмихна, без нищо да каже. Паула се поколеба, направи движение, като да пропъди насекомо.

— Може би е по-добре да ви го кажа още отсега. Ние с Раул сме просто близки приятели.

— Той е много симпатично момче — каза Клаудия.

— Понеже никой или почти никой на кораба няма да повярва, ще се радвам да го знаете поне вие.

— Благодаря, Паула.

— Аз съм тази, която трябва да ви благодаря за това, че намерих човек като вас.

— Да, случва се така… Аз също понякога съм чувствувала нужда да благодаря просто за нечие присъствие, жест, мълчание. Или за това, че знаеш — можеш да започнеш да говориш, да кажеш нещо, което не би казала никому, а изведнъж е толкова лесно.

— Както да подариш цвете — рече Паула и едва докосна ръката на Клаудия. — Но на мен не може да ми се вярва — добави тя, като отдръпна ръката си. — Способна съм на безкрайна лошотия, неизлечимо порочна съм със себе си и с другите. Горкият Раул ме търпи в определени граници… Не можете да си представите колко добър е той и как ме разбира, може би защото за него аз не съществувам истински; искам да кажа, че съществувам само в областта на мисловните чувства, така да се каже. Ако по някоя жалка случайност един ден преспим заедно, вярвам, че ще ме намрази на следващата сутрин. А и няма да е първият.

Клаудия застана с гръб към борда, за да избегне прекалено силното вече слънце.

— Нищо ли няма да кажете? — попита враждебно Паула.

— Нищо.

— Е, да. Може би е за предпочитане. Защо трябва да ви създавам неприятности?

Клаудия забеляза дръзкия тон, раздразнението.

— Мисля си — рече тя, — че ако бях задала въпрос или бях направила забележка, щях да предизвикам недоверието ви. Съвършеното и жестоко недоверие на една жена към друга. Не се ли страхувате да правите признания?

— О, признанията… Това не беше никакво признание — Паула смачка едва запалената цигара. — Аз само ви показвах паспорта, ужасявам се, когато ме считат за това, което не съм, и човек като вас да ми симпатизира заради някакво мръсно недоразумение.

— И затова Раул и вашата порочност, и неудачните любовни връзки… — Клаудия се засмя и изведнъж се наведе и целуна Паула по бузата. — Глупавичката ми, милата ми глупавичка тя.

Паула наведе глава.

— Аз съм много по-лоша — каза тя. — Но вие не се доверявайте, недейте.

 

 

Макар на Нелчето да й се виждаше прекалено смела тази оранжева блуза, доня Росита беше по-снизходителна към сегашната младеж. Майката на Нелчето изказваше едно средно мнение: блузата е добра, но цветът е прекалено крещящ. Когато поискаха да узнаят мнението на Атилио, той сполучливо отбеляза, че същата блуза на жена, която да не е червенокоса, едва ще привлече вниманието, но че така или иначе той никога няма да позволи годеницата му да си разголва раменете по този начин.

Понеже слънцето вече напичаше теметата им, те се приютиха в тази част, която моряците току-що бяха покрили със сенници. Настанени в разноцветни лежащи столове, всички се почувствуваха много доволни. Всъщност липсваше им само по едно мате, и то заради доня Росита — тя не бе поискала да вземе термоса и сандъчето със сребърен мундщук, подарък на бащата на Нелчето от дон Курсио Пресути. Доня Росита, която в дъното на душата си съжаляваше за това свое решение, отбеляза, че не е елегантно да се пие мате на палубата на първа класа, на което пък доня Пепа отговори, че е можело да се съберат в каютата. Пелуса предложи да отидат до бара да си пийнат по една бира или сангрия^[2], но дамите похвалиха удобствата на столовете и гледката към реката. Дон Гало, чието спускане по трапа се следеше всеки път с ужасени погледи от госпожите, сега отново се появи, за да вземе участие в разговора и да благодари на Пелуса за помощта, оказана, на шофьора при така деликатните операции. Госпожите и Пелуса казаха в хор: „Моля, няма защо“, и доня Пепа попита дон Гало дали е пътувал много. Ами да, познавал някои краища на света, особено областта около Луго и провинция Буенос Айрес. Пътувал бил и до Парагвай, с един кораб на Миханович, ужасно пътуване през двадесет и осма година, горещина, ама горещина…

— И все така…? — намекна Нелчето, посочвайки неопределено количката и шофьора.

— Ами, къде ти, моето момиче. По онова време аз бях по-силен от Паулино Ускудун. Веднъж в Пеуахо, имаше пожар в магазина…

Пелуса направи знак на Нелчето, която се наведе, за да може да й говори на ухото.

— Голям майтап, как ще се ядоса старата — уведоми я той. — В суматохата прибрах нашата кратунка в куфара заедно с две кила чай салус. Днес следобед ще го донесем тук и всички ще зяпнат.

— Ама, Атилио! — каза Нелчето, която все още се възхищаваше от разстояние на блузата на Паула. — И ти си един…

— Кво да се прави — рече Пелуса, доволен от живота.

Оранжевата блуза привлече и Лопес, който слизаше на палубата, след като бе довършил подреждането на вещите си. Паула четеше, седнала на слънце, а той се облакъти на фалшборда и зачака тя да вдигне очи.

— Здравейте — каза Паула. — Как сте, учителю?

— Horresco referens^[3] — промълви Лопес. — Не ме наричайте учителю, или ще ви изхвърля през борда с книгата и всичко останало.

— Книгата е от Франсоаз Саган и тя поне не заслужава да бъде изхвърлена. Виждам, че речният въздух събужда у вас смътни пиратски спомени. Ходене по дъска или нещо подобно, нали?

— Вие сте чели пиратски романи? Добър признак, много добър признак. От опит знам, че най-интересните жени са винаги тези, които като малки са правели набези в момчешки четива. Стивънсън например?

— Да, но моята морско-разбойническа ерудиция иде от това, че баща ми пазеше като любопитен спомен една поредица „Тит-Битс“, където излизаше великият роман, озаглавен „Съкровището на Острова на Черната луна“.

— А, че и аз съм го чел! Пиратите носеха зашеметяващи имена, като Сенакериб Еден и Маракайбо Смит.

— Обзалагам се, че не помните как се казваше сръчният фехтовчик, който умира в битка за благородното дело?

— Разбира се, че помня: Кристофър Даун.

— Ние сме сродни души — каза Паула, подавайки му ръка. — Да живее черното знаме! Думата учител остава заличена завинаги.

Лопес отиде да вземе един стол, след като се увери, че Паула предпочита разговора пред четенето на Un certain sourire^[4]. Пъргав и чевръст (не беше дребен, но понякога създаваше такова впечатление, отчасти защото носеше сака без подплънки и тесни панталони, а и защото се движеше с много голяма бързина), той се върна с един шезлонг, от който се стичаха зелени и бели бои. Настани се с явна наслада до Паула и я съзерцава известно време, без дума да продума.

— Soleil, soleil, faute eclatante^[5] — каза тя, издържайки погледа му. — Кой божествен покровител, Макс Фактор или Хелена Рубинщайн^[6], ще ме спаси от този жесток щателен оглед?

— Щателният оглед — отбеляза Лопес — установи следното: красота изключителна, леко помрачена от прекомерно излагане на сухото мартини и ледения въздух на нощните заведения в северния квартал.

— Right you are^[7].

— Лечение: слънце в умерени количества и пиратствуване ad libitum^[8]. Последното е продиктувано от опита ми на чудотворец, понеже отлично знам, че не бих могъл да ви отнема пороците изведнъж. Когато човек е вкусвал сладостта на абордажите, когато е прекарал под нож стотина екипажи…

— Естествено белезите остават, както се пее в тангото.

— Във вашия случай те се свеждат до прекомерна фотофобия, причинена вероятно от живота на прилеп, който водите, и от прекалено много четене. Освен това до мен достигна ужасяващият слух, че пишете стихове и разкази.

— Раул — промълви Паула. — Проклет издайник. Ще го накарам да обиколи палубата гол и омазан с катран.

— Бедният Раул — рече Лопес. — Бедният щастливец Раул.

— Щастието на Раул е винаги несигурно — каза Паула. — Много рисковани спекулации, продайте живака, купете петрол, ликвидирайте на предлаганата цена, паника в дванадесет и хайвер в полунощ. Не е лошо така.

— Да, все по-добре е от заплата в Министерството на образованието. От своя страна, не само че не играя на борсата, а даже май изобщо не действувам. Живея от бездействие, а това…

— Буеносайреската фауна твърде често се повтаря, скъпи Ямайка Джон. Вероятно затова ние с такъв ентусиазъм превзехме на абордаж този „Малкълм“, затова и вече сме го заразили със закостенялост и с „не се бъркай в чужди работи“.

— Разликата е там, че аз говорех на шега, докато вие, изглежда, се впускате в самокритика, достойна за московците.

— Не, моля ви се. Достатъчно говорих за себе си с Клаудия. За днес стига.

— Симпатична е Клаудия.

— Много симпатична. Истината е, че има една група интересни хора.

— И друга една твърде живописна. Да видим какви съюзи, какви разцепления и какви бягства ще се извършат с течение на времето. Виждам там дон Гало как си приказва със семейство Пресути. Дон Гало ще бъде неутрален наблюдател, той ще обикаля от маса на маса със странното си возило. Не е ли чудновато инвалидна количка на кораб — едно превозно средство върху друго?

— Има още по-странни неща — каза Паула. — Веднъж, когато се връщах от Европа, капитанът на „Шарл Телие“ ми направи едно доверително признание: зрелият господин се възхищаваше от моторетките и си държеше една на кораба. В Буенос Айрес той въодушевено се разхождаше със своята Веспа. Интересува ме обаче вашият стратегически и тактически поглед върху всички нас. Продължавайте.

— Затруднението идва от семейство Трехо — каза Лопес. — Момчето ще бъде на наша страна, това е сигурно („tu paries“^[9], помисли Паула). Останалите ще бъдат приети учтиво, но оттам нататък — нито крачка. Поне във вашия случай и в моя. Вече ги чух да разговарят и ми стига. Те са в стила: „Ще си вземете ли една пастичка с крем? Домашни са“. Питам се дали доктор Рестели няма да се включи откъм най-консервативната страна на своята личност. Да, той е готов да играе с тях на сиете и медио^[10]. Момичето, горкото, ще трябва да се подложи на страшното унижение да играе с Хорхе. Вероятно е очаквало да срещне някой на своята възраст, освен ако кърмата не крие за нас някаква изненада… Що се отнася до вас и до мен, предусещам един нападателен и отбранителен пакт, абсолютно съвпадение при басейна, ако някъде има басейн, и още по абсолютно за обедите, закуските и вечерите. Освен ако Раул…

— За Раул не се тревожете, о, вие, превъплъщение на фон Клаузевиц.

— Е, да, ако бях Раул — каза Лопес, — не бих се въодушевил, чувайки ви да казвате това. В качеството си на Карлос Лопес считам пакта за все по-нерушим.

— Започвам да мисля — рече неохотно Паула, — че щеше да е по-добре, ако Раул беше поискал две кабини.

Лопес я погледна за момент. Почувствува се смутен въпреки волята си.

— Знам, че такива неща не се случват в Аржентина, а може би и никъде другаде — каза Паула. — Именно затова така постъпваме ние с Раул. Не мога да искам да ми вярвате.

— Но аз ви вярвам — възкликна Лопес, който съвсем не й вярваше. — Какво общо има това?

Един гонг приглушено отекна в коридора и повтори своя зов от височината на трапа.

— Щом като е така — каза Лопес непосредствено, — приемате ли ме на вашата маса?

— Като пират пирата, с най-голямо удоволствие.

Те спряха в подножието на трапа на бакборта. Енергичен и предприемчив, Атилио помагаше на шофьора да качи дон Гало, който любезно поклащаше глава. Останалите мълчаливо го последваха. Вече бяха горе, когато Лопес си спомни.

— Кажете ми, виждали ли сте някого на капитанския мостик?

Паула се загледа в него.

— Сега, като се замисля, не съм. Естествено не вярвам стоенето на котва пред Килмес да изисква орловия поглед на някой аргонавт.

— Съгласен съм — прие Лопес, — но е странно все пак. Какво ли би помислил Сенакериб Еден?