Хулио Кортасар
Лотарията (23)

XXIII

„Ордьоври разни,

супа императрица,

пиле с тарус,

трицветна салата,

сирене, кашкавали,

сладолед мелба,

пасти, сухи сладки,

плодове, кафе, чай, ликьори.“^[1]

На маса № 1 Беба Трехо се нагласява така, че да е с лице към останалите сътрапезници, които по този начин ще могат да оценят новата й блуза и гривната от синтетични топази.

Госпожа Трехо изказва мнение, че шлифованите чаши са така елегантни.

Господин Трехо опипва джобовете на жилетката, за да се убеди, че си е донесъл промекол и таблетка Алка Селцер.

Фелипе гледа мрачно към съседните маси, където би се чувствувал много по-доволен.

На маса № 2 Раул казва на Паула, че приборите за риба му напомнят новия италиански дизайн, за който той чел в едно списание.

Паула го слуша разсеяно и си избира тон в зехтин и маслини.

Карлос Лопес се чувствува тайнствено екзалтиран и лошият му апетит расте благодарение на скаридите с пикантен сос и целината с майонеза.

На маса № 3 Хорхе описва с пръст един кръг над подноса с ордьоври и неговата вселенска поръчка си спечелва одобрителна усмивка от страна на Клаудия.

Персио внимателно чете етикета на виното, наблюдава цвета му и дълго го души, преди да напълни чашата си догоре.

Медрано гледа салонния управител, който гледа как сервира келнерът, който си гледа подноса.

Клаудия приготвя хляб с масло за сина си и мисли за следобедния си сън, предшествуван от един роман на Биой Касарес^[2].

На маса № 4 майката на Нелчето уведомява, че зеленчуковата супа я кара да се оригва, поради което предпочита бульон с тънко фиде.

Доня Пепа има чувството, че малко й е лошо, макар да не може да се каже, че корабът се движи.

Нелчето гледа Беба Трехо, Клаудия и Паула и си мисли, че хората с положение винаги са облечени по толкова различен начин.

Пелуса се удивлява, че хлебчетата са толкова малки и толкова индивидуални, но като разчупва едно, се разочарова, защото са само кора и нямат никаква среда.

На маса № 5 доктор Рестели пълни чашите на своите събеседници и изискано дава мнение за вината от Бургундия и Кот дю Рон.

Дон Гало примлясква с устни и напомня на келнера, че шофьорът ще се храни в кабината си и че той е човек със солиден апетит.

Нора е огорчена, защото трябва да седи на една маса с двамата възрастни господа, и се пита дали Лусио няма да може да уреди нещо със салонния управител, та да ги сменят.

Лусио оставя да му напълнят чинията със сардини и тон и пръв долавя лекото потреперване на масата, последвано от постепенното изчезване на червения комин, който разделя на две окръжността на илюминатора.

 

 

Радостта бе всеобща, Хорхе скочи от стола, за да отиде да види маневрата, а оптимизмът на доктор Рестели се изрисува като ореол около засмяната му физиономия, но това не бе причина изразът на сдържан скептицизъм да напусне лицето на дон Гало. Само Медрано и Лопес, които се бяха спогледали съучастнически, продължаваха да очакват пристигането на офицера. При един въпрос, зададен тихо от страна на Лопес, салонният управител вдигна ръце отчаяно и каза, че щял да се опита да изпрати един келнер, който да настоява. Как така щял да се опита да изпрати? Да, защото до ново нареждане съобщаването с кърмата било трудно осъществимо. А защо? Изглежда, по технически причини. За пръв път ли се случвало това на „Малкълм“? В известен смисъл, да. Какво означава точно „в известен смисъл“? Просто начин на изразяване.

Лопес с мъка сдържа своето чисто буеносайреско желание да му каже: „Слушайте, приятелю, я вървете по дяволите“, като за сметка на това прие да му сервират едно миризливо и извънредно приятно парче робиола.

— Нищо не може да се направи — каза той на Медрано. — Ще трябва ние сами да уредим този въпрос.

— Но не, без да пийнем преди това кафе и коняк — отвърна Медрано. — Да се съберем в моята кабина, обадете се и на Коста — той се обърна към Персио, който оживено разговаряше с Клаудия. — Как ви се виждат нещата, приятелю?

— За виждане, не ми се виждат — рече Персио. — Толкова много се пекох на слънце, че се чувствувам сияен отвътре. По-скоро аз съм за наблюдаване, отколкото да наблюдавам. Цялата сутрин мислих за издателството, за моята канцелария, и колкото и да се стараех, не успях да ги конкретизирам, да ги материализирам. Как е възможно шестнадесет години ежедневен труд да се превърнат в мираж просто защото ме заобикаля реката и слънцето прегрява черепа ми? Трябва да се изследва много внимателно метафизическата страна на това явление.

— Това — каза Клаудия — се нарича просто платен отпуск.

Гласът на Атилио Пресути се издигна над останалите, за да приветствува пристигането на сладоледа мелба. В същия този миг Беба Трехо отказваше своя с израз на елегантно презрение, който само тя си знаеше какво й костува. Гледайки Паула, Нелчето и Клаудия, които ядяха с наслаждение, тя се почувствува по-висша чрез страданието; но върховната й победа бе сразяването на Хорхе, този червей с къси панталони, който веднага й беше проговорил на „ти“ и поглъщаше сладоледа с поглед, вперен в подноса на келнера, където оставаха още две пълни купи.

Госпожа Трехо се смая.

— Как така, моето момиче! Не обичаш ли сладолед?

— Не, благодаря — рече Беба, издържайки на всезнаещия, развеселен поглед на брат си.

— Колко глупаво е това дете — каза госпожа Трехо. — Като не го искаш ти…

Тя вече поставяше купата пред своя немалък бюст, когато сръчната ръка на салонния управител й я отне.

— Малко се е разтопил, госпожо. Заповядайте този.

Госпожата силно се изчерви, за радост на своите деца и съпруг.

 

 

Седнал на ръба на леглото си, Медрано поклати крак в ритъма на едва доловимото люлеене на кораба. Уханието на лулата на Раул му напомняше вечерите в Клуба на чужденците, живеещи в Аржентина, и разговорите му с мистър Скот, неговия учител по английски. Впрочем той едва сега се сети — беше напуснал Буенос Айрес, без да предупреди приятелите си от клуба. Може би Скот ще им каже, а може би не, зависи от настроението на момента. По това време Бетина вече сигурно е телефонирала в клуба с умишлено разсеян глас. „Ще се обади отново утре и ще потърси Уили или Маркес Сей — помисли той. — Горките, няма да знаят какво да й кажат, наистина прекалих.“

Защо в края на краищата да изчезва толкова тайнствено и да крие за печелившия билет. Беше му хрумнало още предната нощ, преди да заспи, че в играта му има котка и мишка, че е замесена жестокостта. „По-скоро е отмъщение, отколкото изоставяне — си каза той. — Но защо, след като тя е толкова добро момиче, освен ако е именно затова?“ Беше си мислил също, че в последно време забелязваше само недостатъците на Бетина — симптом прекалено обикновен, прекалено банален. Клуба например Бетина не искаше да разбере. „Но ти не си чужденец в Аржентина“ с почти патриотичен тон). „От толкова много клубове в Буенос Айрес си се бутнал точно в този на пришълците…“ Тъжно беше да мисли, че заради изречения като това никога вече нямаше да я види. Е, да, е, да.

— Нека не правим от това въпрос на чест — рече ненадейно Лопес. — Жалко ще бъде да развалим още от началото нещо забавно. От друга страна обаче, не може да останем със скръстени ръце. За мен това поведение започва да става неудобно и господ ми е свидетел колко съм учуден.

— Съгласен съм — каза Раул. — Железен юмрук в кадифена ръкавица. Предлагам да си проправим дружески път до светая светих, използувайки по възможност този фалшиво мазен маниер, който янките приписват на японците.

— Да вървим тогава — каза Лопес. — Благодаря за коняка, бива си го.

Медрано им предложи още по една чашка и те излязоха.

Кабината беше почти до огнеупорната врата, с която завършваше левия коридор. Раул започна да разглежда вратата с професионален поглед и задвижи една боядисана в зелено ръчка.

— Нищо не може да се направи. Това се отваря с налягане, и то от някое друго място. Извадили са от строя аварийната ръчка.

Вратата в коридора при десния борд също устоя на всички усилия. Пронизително изсвирване ги накара да се обърнат, донякъде стреснати.

— И вие ли? Аз се пуснах в играта преди доста време, но тия врати са цяло проклятие. Какво ли кроят тия ми ти хапльовци? Тия неща не са редни, не е ли така?

— Разбира се — каза Лопес. — Друга врата не намерихте ли?

— Всичко е загубено — рече тържествено Хорхе, появил се като призрак.

— Каква ти врата — говореше Пелуса. — На палубата има две, но са заключени. Дали няма някакво мазе или нещо подобно да можем да намерим…

— Експедиция срещу липидите ли подготвяте? — попита Хорхе.

— Ами да — каза Лопес. — Ти видя ли някой от тях?

— Само двамата финландци, но тия от отсамната страна не са липиди. Сигурно са глициди или протеиди.

— Какви ги приказва това хлапе — смая се Пелуса. — Още от днеска се е хванал с тия липеди.

— Липиди — поправи Хорхе.

Без сам да знае защо, Медрано се тревожеше от това, че Хорхе ще продължи разузнаването с тях.

— Виж какво, ние ще ти поверим една деликатна задача — каза му той. — Иди на палубата и хубаво, наблюдавай двете врати. Може липидите да се появят оттам. Ако забележиш и най-малкия признак на тревога, изсвири три пъти. Можеш ли да свириш силно?

— Малко — рече засрамен Хорхе. — Зъбите ми са раздалечени.

— Не можеш ли да свириш? — каза Пелуса, който гореше от желание да се покаже. — Виж, направи така.

Той събра палец и показалец, мушна ги в устата си и издаде звук, който им разцепи ушите. Хорхе събра пръсти, но премисли, махна одобрително на Медрано и замина тичешком.

— Добре, да продължим разузнаването — каза Лопес. — Може би ще е по-подходящо да се разделим и който намери проход, веднага да предупреди останалите.

— Страхотно — рече Пелуса. — Все едно че играем на стражари и апаши.

Медрано се върна да вземе цигари от кабината. Раул видя Фелипе в дъното на коридора. Беше си облякъл за пръв път сини джинси и карирана риза, които кинематографично го очертаваха върху вратата в дъното. Обясни му с какво се занимаваха и те отидоха заедно до средния проход, който свързваше двата коридора.

— Но какво търсим? — попита Фелипе объркан.

— Знам ли и аз — каза Раул. — Да стигнем до кърмата например.

— Трябва да е същото като тук горе-долу.

— Вероятно. Но тъй като там не може да се ходи, това много променя нещата.

— Мислите ли? — продължи Фелипе. — Сигурно е заради някаква повреда. Следобед ще отворят вратите.

— Тогава вече ще бъде също като тук.

— Е, да — рече Фелипе, който все по-малко разбираше. — Ако е за развлечение, добре, може да намерим някой коридор, за да стигнем там преди другите.

Раул си зададе въпроса защо Лопес и Медрано са единствените, които чувствуват същото, каквото чувствува и той. Останалите виждаха само игра. „И за мен е игра в края на краищата — помисли той. — Къде е разликата? Разлика има, това е сигурно.“

Вече стигаха до коридора на левия борд, когато Раул откри вратата. Беше много тясна, боядисана в бяло, както стените на коридора, и вградената брава почти се изплъзваше от погледа в полусянката на мястото. Без много да се надява, той я натисна и усети как тя отстъпи. Открехнатата врата позволяваше да се види трап, който се спускаше надолу и се губеше в тъмнината. Фелипе възбудено пое въздух. В коридора откъм десния борд се чуваше как разговарят Лопес и Атилио.

— Да им се обадим ли? — попита Раул, поглеждайки крадешком Фелипе.

— По-добре не. Да вървим сами.

Раул заслиза и Фелипе затвори вратата зад гърба си. Трапът водеше до коридор, едва осветен от виолетова лампа. Нямаше странични врати, чуваше се силно шумът на машините. Те повървяха предпазливо, докато стигнаха до една затворена огнеупорна врата. От двете й страни имаше врати, подобни на тази, която току-що бяха открили в прохода.

— Наляво или надясно? — каза Раул. — Избирай ти.

На Фелипе му се видя странно обръщението на „ти“. Посочи наляво, без да се реши да отвърне по същия начин на Раул. Той бавно опита бравата и вратата се отвори към едно здрачно помещение, което миришеше на затворено. От двете страни те видяха метални шкафове и боядисани в бяло етажерки. Имаше инструменти, сандъчета, старинен компас, консервени кутии с пирони и винтчета, парчета дърводелско лепило и метални изрезки. Докато Фелипе се приближаваше до илюминатора и го бършеше с един парцал, Раул вдигна капака на една ламаринена кутия и веднага бърза го пусна. Сега се виждаше по-добре, а и те привикнаха към тази разсеяна, аквариумна светлина.

— Инструментална — рече подигравателно Раул. — Досега не сме се проявили.

— Остава другата врата — Фелипе беше извадил цигари и му предложи една. — Не ви ли се струва тайнствен този кораб? Дори не знаем накъде ни води. Напомня ми един филм, който гледах много отдавна. Играеше Джон Гарфилд. Тръгваха с един кораб, на който нямаше дори моряци, и накрая се оказа, че това бил корабът на смъртта. Такава някаква измишльотина, обаче в киното бях ни жив, ни умрял.

— Да, това е една пиеса от Сътън Уейн — каза Раул. Той приседна на един дърводелски тезгях и изпусна дим през носа си. — Ти сигурно страшно обичаш киното, нали?

— Разбира се.

— Често ли ходиш?

— Доста. Имам един приятел, той живее близо до нас и винаги ходим в Рока или в централните. В събота вечер е забавно.

— Мислиш ли? А, ясно, центърът е по-оживен, може да се хване някое гадже.

— Всякак — рече Фелипе. — Вие сигурно водите доста нощен живот.

— По малко. Сега вече не толкова.

— Е, да, като се ожени човек…

Раул го гледаше усмихнат и пушеше.

— Грешиш, не съм женен.

Наслаждаваше се на червенината, която Фелипе се стараеше да прикрие с кашлица.

— Не, аз исках да кажа, че…

— Знам какво искаше да кажеш. В същност теб малко те е яд, че се е наложило да тръгнеш с родителите и сестра си, нали?

Фелипе погледна настрана, смутен.

— Какво да се прави — каза. — Те си мислят, че още съм много млад и понеже имах право да ги взема, тогава…

— И аз мисля, че си много млад — каза Раул. — Но щях да съм по-доволен, ако беше дошъл сам. Или като мен — добави той. — Щеше да е най-уместното, защото на този кораб… В същност аз не знам ти какво мислиш.

Фелипе също не знаеше и се загледа в ръцете си, а после в обувките си. „Чувствува се като разсъблечен — помисли Раул, — възседнал два периода, две състояния, също като сестра си.“ Той протегна ръка и потупа Фелипе по главата. Видя как той се отдръпна назад, изненадан и унижен.

— Но поне вече имаш един приятел — рече Раул. — Все пак е нещо, нали?

Той вкусваше като вино постепенната, свенлива, пламенна усмивка, която се зараждаше върху тези стиснати и дръзки устни. Като въздъхна, слезе от масата и напразно се опита да отвори шкафовете.

— Е, добре, мисля, че трябва да продължим. Не чуваш ли гласове?

Открехнаха вратата. Гласовете идеха от каютата вдясно, където говореха на непознат език.

— Липидите — каза Раул и Фелипе го погледна смаяно. — Това е термин, с който Хорхе нарича моряците от тази страна. Е?

— Да вървим, ако искате.

Раул отвори вратата изведнъж.

 

 

Вятърът, който отначало духаше откъм кърмата, се завъртя и излезе срещу „Малкълм“, поел вече в открито море. Дамите предпочетоха да напуснат палубата, но Лусио, Персио и Хорхе се настаниха на самия край на носа и там, вкопчени в бушприта, така поне си представяше Хорхе, те присъствуваха на бавното изместване на речните води от големи зелени вълни. За Лусио това не беше новост, той доста добре познаваше делтата, а пък водата е навсякъде еднаква. Харесваше му естествено, но той следеше разсеяно коментарите и обясненията на Персио и неизбежно се връщаше към Нора, която беше предпочела (но защо беше предпочела?) да остане с Беба Трехо в читалнята, прелиствайки списания и туристически брошури. В паметта му се повтаряха неясните думи на Нора, когато тя се събуждаше, къпането им заедно под душа, въпреки нейните протести, Нора — гола под водните струи, и как той искаше да й сапуниса гърба и да я целуне, хладна и убягваща. Нора обаче все така упорито отказваше да го погледне гол отпред, криеше лицето си и се обръщаше да търси сапуна или гребена, докато той не се видя принуден да препаше набързо една кърпа и да мушне лице под крана със студена вода.

— Шпигатите, струва ми се, са нещо като канали — казваше Персио.

Хорхе попиваше обясненията, питаше и попиваше, възхитен (посвоему, някак фамилиарно) от Персио-вълшебника, Персио-всезнаещия. Харесваше му и Лусио, защото също като Медрано и Лопес не му казваше момченце или хлапе, нито говореше за „детенцето“ като дебелата, майката на Беба, още една глупачка, която се мисли за голям човек. Но в момента единственото важно беше океанът, защото това е океанът, това е солената вода и отдолу са бибаните и други морски риби, а те ще видят и медузи, и водорасли, както в романите на Жул Верн, а може и някой огън на свети Елм.

— Ти преди си живеел в Сан Телмо, нали, Персио?

— Да, но се преместих, защото имаше плъхове в кухнята.

— С колко възела мислиш, че се движим, а?

Персио пресмяташе, че с около петнадесет. Той отронваше една по една от скъпоценните думи, които беше научил от книгите и които сега очароваха Хорхе: географска ширина, курс на кораба, щурвал, лоция, височина на плаване. Съжаляваше за изчезването на платноходките, понеже четеното от него щеше да му позволи да говори часове наред за рангоут, грот и кливер. Той помнеше цели изречения, без да знае откъде точно: „Това беше голям нактоуз, със стъклен похлупак и две медни лампи от всяка страна, за да осветяват нощем розата на ветровете.“

Разминаха се с някои кораби — „Хегиъз Николаус“, „Пан“, „Фалкон“. Известно време над тях летя един хидроплан, сякаш ги наблюдаваше. После хоризонтът се разтвори, обагрен в жълтото и небесносиньото на залеза, и те останаха сами, почувствуваха се сами за пръв път. Нямаше бряг, нито шамандури, нито лодки, нито дори чайки или вълни, които да размахват ръце. Център на огромния зелен кръг, „Малкълм“ напредваше на юг.

 

 

— Здрасти — каза Раул. — Оттук може ли да стигнем до кърмата?

Единият от двамата моряци остана с безизразно лице, сякаш не беше разбрал. Другият, човек с широки рамене и изпъкнал корем, отстъпи крачка назад и отвори уста.

— Hasdala — рече той. — Не кърма.

— Защо не кърма?

— Не кърма оттук.

— Откъде тогава?

— Не кърма.

— Тоя не го бива много в приказките — промълви Фелипе. — Каква мечка, майко мила. Вижте змията, която е татуирана на ръката му.

— Какво искаш — каза Раул. — Те са най-обикновени липиди.

По-дребният моряк се беше оттеглил в дъното на камерата, където имаше друга врата. Подпрял гръб в стената, той добродушно се усмихваше.

— Офицер — рече Раул. — Искам да говоря с някой офицер.

Морякът, надарен със способността да говори, вдигна ръце с дланите нагоре. Гледаше Фелипе, който пъхна юмруци в джобовете на джинсите си и прие нахакан вид.

— Вика офицер — каза липидът. — Орф вика.

Орф кимна одобрително откъм дъното, но Раул не беше доволен. Той огледа подробно помещението, по-просторно от това на левия борд. Имаше две маси, столове и пейки, койка с разбъркани чаршафи, две карти на морското дъно, закачени с позлатени габърчета. В един ъгъл имаше табуретка, а на нея — грамофон с пружина. Върху парче одрипавял килим спеше черна котка. Беше нещо средно между инструментална и каюта, където двамата моряци (по фланелки на райета и омазани бели панталони) се побираха едва наполовина. Но не можеше да бъде и офицерска каюта, освен ако машинистите… „Но знам ли пък аз как живеят машинистите? — си каза Раул. — Романите на Конрад и Стивънсън, ама че библиография за съвременен кораб…“

— Добре, вървете да извикате офицера.

— Hasdala — каза приказливият моряк. — Върне на носа.

— Не, офицер.

— Орф вика офицер.

— Сега.

Като се стараеше да не го чуят, Фелипе попита Раул дали няма да е по-добре да се върнат да потърсят останалите. Тревожеше го малко този начин на забавяне на действието, все едно че никой от присъствуващите нямаше особено голямо желание да поеме инициативата в една или друга насока. Огромният моряк с татуировката продължаваше да го гледа безизразно и Фелипе с неудобство осъзнаваше, че го гледат и че не е на висотата на тези втренчени очи, по-скоро дружелюбни и любопитни, но така пронизващи, че той не можеше да им се съпротивлява. Раул неотстъпчиво настояваше пред Орф, който слушаше мълчаливо, подпрян на вратата, и отвреме-навреме правеше знак, че не разбира.

— Добре — каза Раул, свивайки рамене, — мисля, че си прав, по-добре ще е да се връщаме.

Фелипе излезе пръв. На прага Раул впи поглед в татуирания моряк.

— Офицер! — извика той и затвори вратата.

Фелипе вече беше тръгнал обратно, но Раул остана за малко, долепен до вратата. В каютата се извисяваше гласът на Орф, писклив глас, който сякаш се подиграваше. Другият избухна в смях, който разтресе въздуха. Стиснал устни, Раул бързо отвори вратата вляво и излезе оттам, пъхнал под мишница ламаринената кутия, чийто капак той беше повдигнал малко преди това. Затича се по коридора, докато настигна Фелипе до подножието на трапа.

— Побързай — каза той, вземайки стъпалата две по две.

Фелипе се обърна изненадан — мислеше, че ги следят. Видя кутията и вдигна вежди. Но Раул постави ръка на гърба му и го принуди да продължи изкачването. Фелипе смътно си спомни, че Раул беше започнал да му говори на „ти“ именно тук.