Хулио Кортасар
Лотарията (29)

XXIX

Зовът на гонга се промъкна насред изречението на Мигел Анхелс Астуриас^[1]; Медрано затвори книгата и се протегна в леглото, като се питаше има ли или няма желание да вечеря. Нощната лампа го приканваше да остане да чете, а освен това му харесваше „Хора от царевица“. В известен смисъл четенето беше начин да се откъсне за малко от новото, което го заобикаляше, да се вмести пак в порядъка на своя апартамент в Буенос Айрес, където бе започнал да чете тази книга. Да, като къща, която носиш със себе си, но не му се нравеше мисълта да търси ех profeso^[2] убежище в разказа, за да забрави абсурдния факт, че в едно чекмедже на шкафа си държеше под ръка един Смит и Уестън калибър тридесет и осем. Револверът беше до известна степен конкретизация на всичко останало, на „Малкълм“ и неговите пътници, на смътното безсмислие на този ден. Удоволствието от полюшкването на кораба, мъжкото, добре изчислено удобство на каютата бяха също съюзници на книгата. Би трябвало да се случи нещо наистина необичайно: конски галоп в коридора или мирна на тамян, за да се реши да скочи от леглото и да действува. „Прекалено удобно е тук, за да прави човек каквото и да било усилие“, помисли той, спомняйки си за физиономиите на Лопес и на Раул след завръщането им от несполучливата следобедна експедиция. Може би Лусио беше прав — нелепо е да почват да играят на детективи. Но причините на Лусио бяха понятни; за сега единственото, което го интересуваше, бе жена му. Другите, а и самият той се дразнеха по-директно от тази евтина потайност и този градеж от лъжи. Откъсвайки се с мъка от разтворената страница, той с още по-голямо раздразнение осъзнаваше, че ако не бяха всичките тези удобства на кораба, те щяха да действуват по-енергично, щяха да предизвикват събитията, докато изяснят съмненията си. Удоволствията на Капуа и тем подобни. Удоволствия по-строги, със северна нотка, в хармониращите гами на кедъра и бряста. Вероятно Лопес и Раул или той самият, ако скучае в бара, ще предложат нов план, но каквото и да направят, то ще бъде по-скоро игра, отколкото търсене на права. Може би единствено разумното е да постъпят като Персио и Хорхе, да поискат шахматните дъски и да прекарват времето колкото е възможно по-добре. Кърмата, хм. Е, да, кърмата. Дори самата дума е като бебешка храна. Кърмата, що за глупост.

Той избра един тъмен костюм и връзка, подарена му от Бетина. Беше помислял на два пъти за Бетина, докато четеше „Хора от царевица“, защото тя не харесваше поетичния стил на Астуриас, видиоизмененията и определено магическия тон. Но до този момент съвсем не го беше тревожило случилото се с Бетина. Прекалено много се забавляваше с епизодите покрай качването на кораба и дребните премеждия, за да приеме с удоволствие каквото и да било връщане към непосредственото минало. Няма нищо по-хубаво от „Малкълм“ и неговите хора, ура кърма за кърмаче (Астуриас, прости на драскача, разсмя се той, като търсеше други рими), плача и подскача. Буенос Айрес може да почака, ще има време за спомена за Бетина — ако дойде от само себе си, ако му се яви като проблем. Всъщност той си е проблем, ще трябва да му направи разбор по свой вкус, на тъмно в леглото, с ръце на тила. Така или иначе това безпокойство (Астуриас или вечеря; вечеря, връзка, подарена от Бетина, следователно Бетина, следователно досада) се прокрадваше като предварително заключение от разбора. А може да не е нищо друго, освен люлеенето на кораба и задимения въздух в кабината. Не за пръв път зарязва някоя жена, а и една жена беше зарязала него (за да се омъжи в Бразилия). Нелепо — кърмата и Бетина образуват в този момент като че ли едно цяло. Ще попита Клаудия какво мисли тя за това. Но не, защо е нужно да се поставя този вид арбитраж от страна на Клаудия като някакъв дълг. Разбира се, той съвсем не е длъжен да говори на Клаудия за Бетина. Приятен разговор по време на пътуване, нищо повече. Кърмата и Бетина, наистина глупаво е всичко това да се превръща сега в едно болезнено място в стомаха. Точно пък Бетина, която сигурно вече си тъкми програмата, да не би да изпусне някоя вечер в Ембаси. Да, но сигурно е плакала.

Медрано издърпа връзката си с един замах. Възелът не ставаше, тая връзка винаги е била неподатлива. Психология на връзките. Спомни си за един роман, в който полудял камериер нарязва с ножица колекцията от връзки на господаря си. Стаята пълна с парчета от връзки, касапница от връзки по пода. Избра друга със скромно сив цвят, която се поддаваше за съвършен възел. Разбира се, че ще е плакала, всички жени плачат за много по-малко от това. Той си я представи как отваря чекмеджетата на скрина, вади снимки, оплаква се по телефона на приятелките си. Всичко беше предвидено, всичко трябваше да се случи. Клаудия сигурно е правила същото, след като се е разделила с Леубаум, като всички жени. Той повтаряше: „Всички, всички“ — искаше сякаш да включи в разнообразието един незначителен епизод от Буенос Айрес, да пусне капка в морето. Но в края на краищата това е малодушие, чу се той да мисли и не разбра дали малодушието е капка в морето, или самият факт, че е изоставил Бетина. Малко повече или малко по-малко сълзи на този свят. Да, но когато ти си причината, макар нищо от това да няма значение и Бетина да се разхожда по Санта Фе и да се фризира Chez Marcela. Какво го интересува Бетина, не беше Бетина, не беше самата Бетина, нито забраната да се ходи на кърмата, нито тифусът 224. Също и онова в стомаха; и все пак той се усмихваше, когато отвори вратата и излезе в коридора, прекарвайки ръка по косата си, усмихваше се като някой, който прави приятно откритие, вече се приближава до него, съзира това, което е търсил, и усеща задоволството от постигнатата цел. Той си обеща да се върне назад по стъпките си, да посвети началото на нощта на по-спокоен размисъл. Може би не е Бетина, може би Клаудия говори прекалено много за себе си, с плътния си глас тя говори за себе си, за това, че все още е влюбена в Леон Леубаум. Но какво, по дяволите, го интересува това, макар и Клаудия да плаче нощем, като мисли за Леон.

 

 

Той остави Пелуса да обясни докрай на доктор Рестели причините, поради които Бока Хуниорс трябва да победи в първенството, и реши да се върне в кабината си, за да се преоблече. Помисли си развеселено за тоалетите, които ще се видят вечерта в столовата; вероятно бедният Атилио ще се появи по риза и салонният управител ще направи типичната физиономия на слугите, когато полудоволни, полувъзмутени стават свидетели на падението на господарите. Някакъв порив го подтикна да се върне и отново да се намеси в разговора. Щом като успя да прекъсне спортните излияния на Пелуса (който бе намерил в лицето на доктор Рестели спокоен, но енергичен защитник на достойнствата на Ферокарил Оесте), Раул отбеляза сякаш между другото, че вече е време да се приготвят за вечеря.

— В същност е топло да се обличаме — каза той, — но ще трябва да уважим морската традиция.

— Как така да се обличаме? — попита Пелуса озадачен.

— Искам да кажа, да си слагаме неудобна връзка, сако — каза Раул. — Човек го прави заради дамите, разбира се.

Той остави Пелуса отдаден на размишленията си и се изкачи по трапа. Не беше съвсем сигурен, че е постъпил добре, но от известно време насам имаше склонност да поставя под съмнение всяка една от постъпките си. Ако Атилио предпочиташе да се яви в столовата по фланелка на райета, негова си работа; така или иначе салонният управител или някой пътник в крайна сметка щяха да му дадат да разбере, че не е редно и горкото момче щеше да се смути още повече, освен ако ги прати по дяволите. „Аз действувам, воден изключително от естетически подбуди — каза Раул, отново развеселен, — а искам да ги оправдая от обществена гледна точка. Единственото сигурно е, че не мога да търпя нищо, което не се включва в ритъма, което остава извън очертанията. Фланелката на това бедно момче щеше да ми развали вкуса на potage Hublet aux asper-ges^[3]. А осветлението в столовата и без това е достатъчно лошо…“ С ръка на бравата, той погледна към прохода, свързващ двата коридора. Фелипе изведнъж спря, като леко се олюляваше. Изглеждаше много озадачен, сякаш не го познаваше.

— Здравей — рече Раул. — Не си се показвал цял следобед.

— Ами… Ех, че съм тъп, сбъркал съм коридора. Моята кабина е от другата страна — каза Фелипе и понечи да се върне. Светлината блесна право в лицето му.

— Изглежда, прекалено си се пекъл на слънце — забеляза Раул.

— А, нищо ми няма — отвърна Фелипе, като се мъчеше да постигне един сърдит тон, което му се удаваше само отчасти. — В клуба по цял следобед съм при басейна.

— В твоя клуб едва ли има толкова силен вятър, както тук. Добре ли се чувствуваш?

Беше се приближил и го гледаше дружелюбно. „Защо не престане да ми досажда тоя“, помисли си Фелипе, но същевременно се ласкаеше, че Раул отново му говори с този тон след номера, който му бе погодил. Отговори с утвърдително движение и изцяло се обърна към прохода, но Раул не искаше да го пусне да си иде току-така.

— Сигурно не си носиш никакъв крем против изгаряне, освен ако майка ти. „Ела за малко, ще ти дам нещо, с което да се намажеш, като си лягаш“.

— Не си правете труда — каза Фелипе, подпирайки се с рамо в стената. — Струва ми се, че Беба има саполан или някакъв подобен боклук.

— Вземи го все пак — настоя Раул, отстъпвайки, за да отвори вратата на кабината си. Видя, че Паула я няма, но е оставила лампите запалени. — Освен това имам и нещо друго за теб. Ела за малко.

Фелипе изглеждаше решен да остане на вратата. Раул, който търсеше нещо в един несесер, му направи знак да влезе. Той изведнъж си даде сметка, че не знае какво да му каже, за да превъзмогне тази враждебност на обидено зверче. „Сам си го навлякох като някакъв глупак — помисли той, ровейки в едно чекмедже, пълно с носни кърпи и чорапи. — Колко навътре го е взел, боже мой.“ Изправяйки се, той повтори жеста си. Фелипе пристъпи и едва тогава Раул си даде сметка, че той леко се олюлява.

— Стори ми се наистина, че не ти е добре — каза той, приближавайки до него едно кресло. Затвори вратата, като я блъсна с крак. Вдъхна на два пъти въздух и се изсмя.

— Бутилирано слънце, значи. А пък аз си мислех, че си слънчасал… Но що за тютюн е това? Така миришеш на алкохол и на тютюн, че да се уплаши човек.

— И какво от това? — промълви Фелипе, който се бореше с растящия пристъп на повръщане. — Ако пийна една чашка и пуша… не виждам защо…

— Да, естествено — каза Раул. — Нямах никакво намерение да ти се карам. Но слънцето, съчетано с другото, е малко взривоопасно, нали знаеш? Бих могъл да ти разкажа…

Но нямаше желание да му разказва, предпочиташе да стои и да гледа Фелипе, който бе малко пребледнял и гледаше втренчено по посока на илюминатора. Те замълчаха за момент, който се стори на Раул много дълъг и съвършен, а за Фелипе бе вихър от червени и сини точки, танцуващи пред очите му.

— Вземи този крем — каза най-сетне Раул, слагайки една туба в ръката му. — Раменете ти са сигурно като одрани.

Несъзнателно Фелипе разтвори ризата си и се погледна. Прилошаването отминаваше, на негово място растеше лукавото удоволствие да мълчи, да не говори за Боб, за срещата с Боб и за чашата ром. Само на него ще се падне заслугата… Стори му се, че устните на Раул потреперват — той го погледна изненадано.

Рул се изправи, усмихнат.

— С това ще спиш спокойно, надявам се. А сега вземи, обещаното си е обещано.

Фелипе пое лулата с несигурни пръсти. Никога не беше виждал такава красива лула. Раул, застанал с гръб, изваждаше нещо от джоба на едно сако, закачено в гардероба.

— Английски тютюн — рече той, подавайки му една кутия в ярки цветове. — Не знам дали нямам тук някъде и една чистачка, но междувременно ще ми искаш моята, като ти се изцапа. Харесва ли ти?

— Разбира се — отвърна Фелипе, загледан с уважение в лулата. — Не би трябвало да ми давате това, тази лула е прекалено хубава.

— Именно защото е хубава — каза Раул. — И за да ми простиш.

— Вие…

— Виж, и аз не знам защо го направих. Изведнъж ми се стори, че си прекалено малък, за да се забъркваш в някоя евентуална каша. После размислих и съжалих, Фелипе. Извини ме и нека бъдем приятели, искаш ли?

Пристъпът малко по малко се връщаше, студена пот мокреше челото на Фелипе. Той успя да прибере лулата и тютюна в джоба си и с усилие се изправи; олюляваше се. Раул застана до него и протегна ръка да го прихване.

— Аз… ще трябва да отида до банята за малко — промълви Фелипе.

— Да, разбира се — каза Раул, като му отвори припряно вратата. Отново я затвори, направи няколко крачки из кабината. Чуваше се как тече водата в мивката. Раул отиде до вратата на банята и допря ръка до бравата. „Горкичкият, може да се удари“, помисли той, но лъжеше и прехапа устни. Ако отвори вратата и го види… Може би Фелипе никога нямаше да му прости унижението, освен ако… „Още не, още не“, но той сигурно повръща в мивката, не, действително по-добре бе да го остави сам, освен ако припаднеше и се удареше. Но нямаше да се удари, почти досадно беше да се лъже така, да търси поводи. „Толкова много му хареса лулата — каза си той, като отново започна да обикаля в кръг. — Но сега ще се срамува, защото е влизал в моята баня. И както винаги, срамът ще бъде жесток, ще ме одере целия, докато лулата може би, може би лулата…“

 

 

Буенос Айрес беше отбелязан с червено кръгче и оттам тръгваше синя линия, която слизаше почти успоредно с извивката на провинцията, на доста голямо разстояние от брега. Влизайки в столовата, пътниците можеха да оценят внушителността на картата и пътя, изминат този ден от „Малкълм“. Барманът призна с усмивка на сдържана гордост, че постепенното отразяване на маршрута се извършвало от него.

— А кой ви дава данните? — попита дон Гало.

— Щурманът ми ги изпраща — обясни барманът. — Аз бях чертожник като млад. Обичам да боравя с триъгълника и с пергела в свободното си време.

Дон Гало направи знак на шофьора да си върви с инвалидната количка и се втренчи изкосо в бармана.

— А как вървят нещата с тифуса? — изстреля той в упор.

Барманът примигна. Безупречната фигура на салонния управител зае място до него. Аперитивната му усмивка обиколи последователно всички сътрапезници.

— Изглежда, всичко върви добре, господин Пориньо — каза салонният управител. — Аз поне не съм получавал никаква тревожна новина. Вървете да обслужвате бара — каза той на своя подчинен, който проявяваше склонност да се задържа в столовата. — И така, господин Пориньо, какво ще кажете за potage champenois^[4] като начало? Много е хубава.

В този момент господин Трехо и съпругата му се настаняваха, последвани от Беба, която беше с нова рокля, по-малко деколтирана, отколкото тя би желала. Раул влезе след тях и отиде да седне при Паула и Лопес, които едновременно вдигнаха глави и му се усмихнаха с отсъствуващ вид. Семейство Трехо пренебрегваше четенето на менюто, за да разисква най-последната новост — неразположението на Фелипе. Госпожа Трехо беше много благодарна на господин Коста, който си бе направил труда да се погрижи за Фелипе и да го придружи до кабината му, като извикал пътьом Беба, за да предупреди тя татко и майка. Фелипе дълбоко спеше, но госпожа Трехо още се тревожеше във връзка с причината за тази неочаквана болнавост.

— Прекалено много се е пекъл на слънце, мила — увери я господин Трехо. — Прекара следобеда на палубата и сега прилича на варен рак. Ти не го видя, но като му махнахме ризата… Добре че младежът носеше някакъв крем, който изглежда чудесен.

— Забравяш само, че миришеше на уиски, та лошо да му стане на човек — каза Беба, четейки менюто. — Това момче прави тук каквото си иска.

— Уиски? Изключено! — рече господин Трехо. — Изпил е някоя бира навярно.

— Ще трябва да поговориш с този, който продава напитките — каза съпругата му. — Да не му дават нищо друго, освен лимонада и такива неща. Още е прекалено малък, за да се справя сам.

— Ако си мислите, че ще го вкарате в пътя, лъжете се — рече Беба. — Вече е прекалено късно. С мен сте винаги строги, но с него…

— Не започвай и ти сега.

— Ето, виждаш ли? Какво ти казвах? Ако аз приема скъп подарък, който ми е направил някой пътник, какво щяхте да кажете вие? Представям си как щяхте да вдигнете шум до бога. В замяна на това той може да прави каквото си ще, разбира се. Винаги едно и също. Защо ли не съм се родила момче…

— Подаръци? — каза господин Трехо. — Какви са тия подаръци?

— Никакви — отвърна Беба.

— Говори, говори, моето момиче. След като си започнала, кажи всичко. В същност, Освалдо, аз исках да поговорим за Фелипе. Онова момиче… с бикините, нали знаеш.

— Бикини? — каза господин Трехо. — А, червенокосата. Да, онова момиче.

— Онова момиче прави цял следобед мили очи на малкия и ако ти не си си дал сметка, аз съм майка и имам инстинкт, тук в гърдите, за такива неща. Ти не се бъркай, Беба, много си малка да разбереш за какво говорим. Ах, тези деца, истинска мъка.

— Мили очи на Фелипе? — каза Беба. — Не ме разсмивай, мамо. Да не би да си мислиш, че тази жена ще си губи времето с едно хлапе? („Ако можеше да ме чуе — мислеше си Беба. — Ах, как щеше да позеленее от яд.“)

— Тогава какви са тия приказки за подаръка? — запита господин Трехо, изведнъж заинтересуван.

— Лула, кутия тютюн и не знам какво си още — каза Беба с безразличен вид. — Сигурно струва много пари.

Съпрузите Трехо се спогледаха многозначително, след което господин Трехо погледна в посока на маса номер две. Беба прикрито ги изучаваше.

— Този господин е наистина много мил — рече госпожа Трехо. — Би трябвало да му благодариш, Освалдо, и между другото му намекни да не глези толкова малкия. Явно се е загрижил, като го е видял неразположен, горкия.

Господин Трехо не каза нищо, но мислеше за майчиния инстинкт. Беба, възмутена, смяташе, че Фелипе е длъжен да върне подаръците. Езикът jardiniere^[5] ги изненада по време на тези разисквания.

 

 

Когато групата Пресути се появи полурешителна, полусмутена, раздавайки многобройни поздрави по различните маси, придружени от коси погледи към огледалото и развълнувани коментари, изречени тихо от доня Росита и доня Пепа, на Паула й стана смешно и тя погледна Раул с изражение, което му напомни вечерите в столичните театри или извънградските салони, където те се забавляваха за сметка на поетеси и изискани господа. Той очакваше някоя от онези забележки, с които Паула умееше възхитително да обобщи една ситуация и да я прободе като пеперуда. Но Паула не каза нищо, защото току-що бе усетила очите на Лопес втренчени в нейните и изведнъж се изпари желанието й да изрече шегата, която вече напираше на устните й. Нямаше тъга, нито тревога в погледа на Лопес, по-скоро спокойно съзерцание, пред което Паула се чувствуваше постепенно върната към себе си, към най-малко фасадната и показна част от себе си. С ирония си каза, че в края на краищата епиграмната Паула, това също бе тя, а като награда бива и порочната или просто заядлива Паула; но очите на Лопес се насочваха към нейната най-несложна форма, където софизмът я лекомислието звучаха превзето. Да преминеш от Лопес към Раул, към интелигентното и чувствително лице на Раул, означаваше скок от днес към вчера, от изкушението да бъде искрена към това още веднъж да си послужи с блестящата лъжа на привидното. Но ако тя не разчупи този вид приятелско порицание, в каквото се превръщаше за нея погледът на Лопес (а той, горкият, нямаше и представа, че играе тази роля), пътуването можеше да се окаже жалък, незначителен кошмар. Харесваше й Лопес, харесваше й, че се казва Карлос, че тя не се бе подразнила от ръката му, поставена върху нейната; той не я интересуваше прекалено много, вероятно не беше нищо повече от един типичен столичанин, подобен на толкова други нейни приятели, по-начетен, отколкото културен, по-въодушевен, отколкото влюбен. В него имаше нещо чисто, което малко отегчаваше. Чистота, която разрушаваше още от самото начало словесното вероломство, желанието да опишеш подробно тоалета на годеницата на Атилио Пресути или да се спреш върху влиянието на тухлата над сакото на Пелуса. Не че лекомислените коментари за останалите пътници оставаха в забвение в присъствие на Лопес — той самият наблюдаваше сега с усмивка пластмасовия гердан на доня Пепа и усилията на Атилио да накара лъжицата да улучи устата му. Ставаше дума за друго — един вид чистота на намеренията. Шегите имаха своя собствена стойност, не се ценяха като нож с две остриета. Да, ще бъде ужасно отегчително, освен ако Раул не се хвърли в контраатака и не възстанови равновесието. Паула прекалено добре знаеше, че Раул веднага ще долови това, което се носи из въздуха, и вероятно ще беснее. И друг път той я беше освобождавал от влияние, в крайна сметка отрицателно (един теософ, който умееше същевременно да бъде много добър любовник). Въоръжен с безсрамна дързост, той бе допринесъл за срутването само за няколко месеца на крехкото езотерично скеле, по което Паула мислеше, че се изкачва към небето като шаман. Горкият Раул, като начало ще почувствува ревност, която няма да има нищо общо с ревността, просто досада от това, че не е господар на ума и времето й, че не могат да бъдат заедно всеки миг от пътуването при това тяхно пълно, взискателно съвпадение на вкусовете. Дори Раул да се впусне в някакво приключение, той все едно ще остане край нея и ще изисква взаимност. Ревността му ще бъде повече разочарование, отколкото каквото и да било друго, а най-сетне ще премине, а Паула ще се появи отново (но този път ще има ли отново?) с израза на завръщането и с един носталгичен разказ и ще постави в ръцете му скучното, обезсърчено настояще, за да се погрижи той още веднъж за тази капризна и разглезена котка. Така се беше случило, след като тя бе любовница на Рубио, след като скъса с Лучо Нейра, с останалите. Съвършена симетрия регулираше връзките й с Раул, защото и той преминаваше през изповедни фази, и той идваше като черна котка след тъжни епизоди по тераси и предградия, лекуваше раните си с възраждане на другарството от студентските години. Как се нуждаеха те един от друг, от каква горчива материя бе изтъкано това приятелство, изложено на двоен вятър, на редуващи се бягства. Какво търсеше Карлос Лопес на тази маса, на този кораб, насред спокойния им навик да ходят навсякъде заедно. Паула изпита към него яростна омраза, а той, доволен, че я съзерцава, така щастлив от това, приличаше на наивника, който влиза с усмивка в клетката на тигрите. Но той не беше наивен, Паула отлично знаеше това, ако ли пък беше (но той не беше), тогава нека търпи. Тигърът Раул, тигрицата Паула. „Бедни ми Ямайка Джон — помисли тя, — ако навреме се изплъзнеш…“

 

 

— Какво става с Хорхе?

— Има малко температура — каза Клаудия. — Предполагам, че прекалено много е стоял на слънце днес следобед, а може и да е някоя ангина. Убедих го да си легне и му дадох един аспирин. Да видим как ще прекара нощта.

— Аспиринът е ужасен — каза Персио. — Взимал съм два-три пъти през живота си и имаше потресаващ ефект; разстройва напълно умствените способности, човек се поти, изобщо нещо много неприятно.

Медрано, който беше вечерял без особено желание, предложи по още едно кафе в бара, а Персио тръгна към палубата, където трябвало да прави наблюдения на звездите, като обеща да мине преди това през кабината, за да види дали Хорхе е заспал. Светлината в бара беше по-приятна, отколкото в столовата, а кафето — по-топло. Един или два пъти Медрано си зададе въпроса дали Клаудия прикрива загрижеността, която вероятно изпитва поради температурата на Хорхе. Искаше му се да знае, за да й помогне после с нещо, ако беше възможно, но Клаудия не спомена повече за сина си и те разговаряха за други неща.

Персио се върна.

— Буден е и би предпочел вие да отидете да го видите — каза той. — Сигурно е от аспирина.

— Не говорете глупости и вървете да изучавате Плеядите и Малката мечка. Не искате ли да дойдете, Медрано? На Хорхе ще му бъде приятно.

— Да, разбира се — отвърна Медрано, чувствувайки се доволен за пръв път от много часове насам.

Хорхе ги посрещна, седнал в кревата с тетрадка с рисунки, които се наложи Медрано да разгледа и оцени критично една по една. Очите му блестяха, но цветът на кожата му се дължеше до голяма степен на слънцето. Поиска да узнае дали Медрано е женен, има ли деца, къде живее, дали и той е преподавател като Лопес или архитект като Раул. Каза, че бил поспал, но имал кошмар — сънувал глицидите. Да, спяло му се малко и бил жаден. Клаудия му даде да пие и направи хартиен абажур за нощната лампичка.

— Ще поседим тук в креслата, докато заспиш дълбоко. Няма да те оставяме сам.

— О, мен не ме е страх — каза Хорхе. — Но като заспя, разбира се, съм беззащитен.

— Удари им един бой на глицидите — предложи Медрано, като се наведе и го целуна по челото. — Утре ще говорим за най-различни неща, сега спи.

Три минути по-късно Хорхе се протегна с въздишка и се обърна към стената. Клаудия изгаси нощната лампичка и остана да свети само лампата близо до вратата.

— Ще спи цяла нощ като къпан. След малко ще започне да говори, ще изрече най-различни странни неща. Персио обожава да го слуша как приказва насън, веднага извлича най-необикновени заключения.

— Е, да, Пития — каза Медрано. — Не ви ли прави впечатление как се променя гласът на тези, които говорят насън? Но оттук до представата, че не те говорят…

— И са те, и не са те.

— Вероятно. Преди години спях в една стая с по-големия си брат, едно от най-скучните същества, които може да си представите. Щом като забиеше нос във възглавницата, започваше да говори; понякога, невинаги, казваше такива неща, че аз ги записвах, за да му ги кажа на сутринта. Никога не ми повярва, горкият, за него това беше прекалено много.

— Защо да го плашите с това неочаквано огледало?

— Да, наистина. Би трябвало човек или сляпо да вярва на магическата пръчица, или да е определено на другия полюс. Ние така се страхуваме от вмешателство, да не би да изгубим ценното си ежедневно аз.

Клаудия се вслушваше във все по-равномерното дишане на Хорхе. Гласът на Медрано й връщаше спокойствието. Тя се почувствува леко отпаднала и притвори очи с облекчение и умора. Не бе поискала да признае, че температурата на Хорхе я плашеше и че се бе прикривала по силата на стар навик, а може би и от гордост. Не, неразположението на Хорхе не беше нещо страшно, то нямаше нищо общо с това, което ставаше на кърмата. Изглеждаше нелепо да си представя някаква връзка; всичко беше така добре, мирисът на тютюна, който пушеше Медрано, беше като едно превъплъщение на реда, на обичайния ход на нещата, както и гласът му, спокойният му и малко тъжен начин на изразяване.

— Нека бъдем милостиви, като говорим за своето аз — рече Клаудия, поемайки дълбоко дъх, сякаш за да пропъди последните призраци. — То е прекалено несигурно, като се помисли обективно, прекалено крехко е, за да не го обвиваме в памук. Не ви ли удивлява, че сърцето ви все така тупти с всяка изминала минута? С мен това се случва всеки ден и винаги ме смайва. Знам, че сърцето не е нашето аз, но все пак, ако спре… Всъщност ще бъде по-добре да не засягаме темата за трансцендентното; не ми се е случвало да поддържам полезен разговор по тези въпроси. По-добре да останем от страната на обикновения живот, прекалено изненадващ сам по себе си.

— Да, нека бъдем последователни — каза Медрано с усмивка. — Освен това не бихме могли да си поставяме такива важни въпроси, без да знаем малко повече за самите нас. Искрено казано, Клаудия, за сега единственият ми интерес е биографията, първи етап на едно добро приятелство. Съвсем не искам подробности от вашия живот, но бих желал да ми разкажете за своите вкусове, за Хорхе, за Буенос Айрес, знам ли.

— Не, не тази вечер — рече Клаудия. — Вече ви изморих днес следобед с уточнения относно чувствата, които може би не бяха уместни. Аз съм тази, която не знае нищо за вас, освен че сте зъболекар и че имам намерение да ви помоля тези дни да видите един зъб на Хорхе, който понякога го наболява. Харесва ми, че се смеете, друг би се възмутил, поне вътрешно, от такова осквернително отклонение. Наистина ли се наричате Габриел?

— Да.

— Винаги ли сте харесвали името си? Като дете, искам да кажа.

— Не си спомням, вероятно съм приел, че Габриел е нещо така неизбежно, както и кичурът, който стърчеше на темето ми. Вие къде сте прекарала детството си?

— В Буенос Айрес, в една къща в Палермо, където нощем пееха жаби и чичо ми правеше чуден фойерверк по Коледа.

— Аз пък в Ломас де Самора, в една вила, потънала сред огромна градина. Сигурно съм глупак, но детството все още ми се струва най-съществената част от живота ми. Опасявам се, че съм бил прекалено щастлив като дете, това е лошо начало за живота, на човек веднага му се връща тъпкано още с първите дълги панталони. Искате ли биографията ми? Да прескочим юношеството, всички тези периоди прекалено много си приличат, за да бъдат забавни. Дипломирах се като зъболекар, без и аз да знам защо, страхувам се, че в нашата страна това е прекалено често срещан случай. Хорхе казва нещо. Не, само въздиша. Може би му преча, като говоря, вероятно го стряска гласът ми.

— Вашият глас му харесва — каза Клаудия. — Хорхе бърза да ми прави признания от този род. Не му харесва гласът на Раул Коста и се надсмива над гласа на Персио, в който действително има нещо папагалско. Но харесва гласа на Лопес и вашия и казва, че Паула има красиви ръце. Той много се вглежда и в това, описанието му на ръцете на Пресути беше до сълзи смешно. И така, дипломирали сте се като зъболекар, горкият.

— Да, освен това наскоро бях изгубил къщата от детството си, която все още съществува, но аз не пожелах да я видя повече. Проявявам този вид сантименталност, бих направил отклонение от десет преки, за да не мина под балконите на някой апартамент, където съм бил щастлив. Не бягам от спомена, но и не живея за него; от друга страна, моите нещастия, както и моето щастие, винаги преминават под сурдинка.

— Да, понякога вие гледате по начин… Не съм ясновидка, но понякога улучвам с подозренията си.

— И какво подозирате?

— Нищо особено важно, Габриел. Малко като че ли се въртите в кръг и търсите нещо, което не се появява. Надявам се да не е само копче от риза.

— Не е и тао^[6], скъпа Клаудия. Нещо във всеки случай много скромно и много егоистично; щастие, което да вреди колкото се може по-малко на другите — а това вече е трудно, — при което аз да не се чувствам нито купен, нито продаден и да мога да запазя свободата си. Както виждате, не е прекалено лесно.

— Да, хора като нас изказват почти винаги такава формула за щастието. Брак без робуване например или свободна любов без унижение, или служба, която да не, ни пречи да четем Шестов, или дете, което да не ни превърне в слуги. Вероятно постановката е дребнава и фалшива още от самото начало. Достатъчно е да се прочете което и да било от Светите писания. Впрочем бяхме се уговорили да не прекрачваме извън нашата среда. Fair play^[7] преди всичко.

— Може би — каза Медрано — грешката е в това, че не желаем да излезем от нашата среда. Може би това е най-сигурният начин човек да се провали, дори в ежедневно и обществено измерение. И така, в моя случай избрах да живея сам още от много млад, заминах за провинцията, където не прекарах особено добре, но се спасих от онова разпиляване, което обикновено осакатява столичаните; един прекрасен ден се завърнах в Буенос Айрес и повече не се помръднах оттам, като изключим гореспоменатото пътуване до Европа и отпуските във Виня дел Мар, когато чилийското песо беше все още достъпно. Баща ми остави наследство по-голямо, отколкото ние с брат ми подозирахме; можах да огранича до минимум използуването на зъболекарската машина и клещите и се превърнах в любител. Не ме питайте на какво, защото ще се затрудня с отговора. На футбола например, на италианската литература, на калейдоскопите, на жените със свободно поведение.

— Поставяте ги на края на списъка, но може би следвахте някакъв азбучен ред. Обяснете ми това за свободното поведение, да използуваме, че Хорхе спи.

— Искам да кажа, че никога не съм имал това, което наричат годеница — каза Медрано. — Мисля, че не ставам за съпруг и съм сравнително честен, като не искам да правя опити. Но не съм и това, което дамите наричат съблазнител. Харесвам жените, които не създават друг проблем освен този, свързан със самата им същност, а то вече е доста.

— Не обичате ли да се чувствувате отговорен?

— Мисля, че не. Може би имам прекалено високо мнение за отговорността. Толкова високо, че я отбягвам. Годеница, съблазнено момиче… Всичко се превръща в чисто бъдеще, изведнъж трябва да започнеш да живееш за и чрез бъдещето. Вие мислите ли, че бъдещето може да обогати настоящето? Може би в брака или когато човек има развито бащинско чувство. Странно, при това така обичам деца — промълви Медрано, загледан в главата на Хорхе, потънала във възглавницата.

— Не се смятайте за изключение — каза Клаудия. — Във всеки случай вие бързо се движите към тази човешка разновидност с определение стар ерген, която има своите големи достойнства. Една актриса казва, че старите ергени били най-добрата храна за театралните каси, истински благодетели на изкуството. Не, не се подигравам. Но вие се смятате за по-малодушен, отколкото сте.

— Кой говори за малодушие?

— Ами вашето отхвърляне на всякаква възможност за годеж или съблазняване, на всякаква отговорност, на всякакво бъдеще… Този въпрос, който ми зададохте преди малко… Смятам, че единственото бъдеще, което може да обогати настоящето, е онова, което се ражда, като гледаш лице в лице настоящето. Разберете ме добре: не смятам, че човек трябва да работи тридесет години като вол, за да се пенсионира и да си живее спокойно, но в замяна на това ми се струва, че всяко сегашно малодушие не само няма да ви освободи от неприятното бъдеще, но и ще стане причина за създаването му, въпреки волята ви. Макар да звучи малко цинично от моите уста, ако вие не съблазните едно момиче от страх пред бъдещи последствия, решението ви създава един вид кухо бъдеще, бъдеще-призрак, но въз всеки случай достатъчно ефикасно, за да провали една ваша любовна връзка.

— Вие мислите за мен, но не и за момичето.

— Разбира се, и нямам намерение да ви убеждавам да се превръщате в някой Казанова. Предполагам, че не е нужна твърдост, за да се устои на съблазнителния порив; и следователно нравственото малодушие би било извор на положителни стойности… Смешно наистина.

— Това е фалшив проблем, няма нито малодушие, нито смелост, а предварително решение, което премахва повечето от възможностите. Съблазнителят търси да съблазни и след това съблазнява; като се премахне търсенето… За да се изразим по-ясно: достатъчно е да се абстрахираме от девствениците, а те са толкова малко в средите, в които аз се движа…

— Ако тези бедни момичета знаеха какви метафизически конфликти са в състояние да породят със самата своя невинност — каза Клаудия. — Добре, говорете ми тогава за другите.

— Не, така не — рече Медрано. — Не ми харесва начинът, по който ме помолихте, нито тонът на гласа ви. Нито ми харесва това, което приказвах аз, а още по-малко това, което казахте вие. По-добре ще бъде да отида да изпия един коняк в бара.

— Не, останете още малко. Знам, че понякога приказвам глупости. Но все ще може да поговорим за нещо друго.

— Простете — каза Медрано. — Не са глупости, тъкмо обратното. Лошото ми настроение идва именно от това, че не са глупости. Вие ме нарекохте малодушен в нравствено отношение и това е напълно вярно. Започвам да се питам дали любов и отговорност не могат да се слеят в едно и също нещо в определен момент от живота, в някоя много особена точка от пътя… Не ми е ясно, но от известно време насам… Да, настроението ми е отвратително главно поради това. Никога не съм помислял, че един доста често срещан епизод от моя живот ще започне да измъчва съвестта ми, да ми досажда… Като тези афти, които излизат по венците — винаги когато прекараш език, една толкова неприятна болка… А това е като афта в мозъка, връща се отново и отново… — той сви рамене и извади цигарите си. — Ще ви разкажа, Клаудия, мисля, че ще ми олекне.

Той й разказа за Бетина.