Хулио Кортасар
Лотарията (40)

XL

— Три и пет — каза Лопес.

В полунощ барманът беше отишъл да си легне. Седнал зад тезгяха, салонният управител отвреме-навреме се прозяваше, но оставаше верен на думата си. Медрано, с уста, вгорчена от тютюна и тежката нощ, отново стана, за да надникне в кабината на Клаудия.

Сам в дъното на бара, Лопес си зададе въпроса дали Раул е отишъл да спи. Странно, Раул да дезертира в такава нощ. Той го беше видял малко след като отнесоха Хорхе в кабината му; пушеше, подпрян до стената в десния коридор, малко блед и с уморен вид; но веднага бе откликнал на всеобщото възбуждение, предизвикано от идването на лекаря, включвайки се в разговора, докато Паула не излезе от кабината на Клаудия и двамата не си тръгнаха заедно, след като размениха няколко думи. Всичко това порочно изпъкваше в паметта на Лопес, който го възстановяваше постепенно между глътка коняк и глътка кафе. Раул, подпрян на стената пуши; Паула излиза от кабината с израз… Но как вече да разпознава изразите на Паула, а и самата Паула? Двамата се споглеждат, сякаш изненадани, че отново се срещат — Паула изненадана, а Раул почти отегчен — и потеглят по посока на междинния коридор. Тогава Лопес бе слязъл на палубата и бе стоял повече от час сам на носа, загледан в капитанския мостик, където не се виждаше никой; той пушеше и чезнеше в смътно и почти приятно бълнуване на гняв и унижение, в което Паула преминаваше отново и отново като фигура от въртележка, и всеки път той протягаше ръка да я удари, и я пожелаваше — прав, разтреперан, той я желаеше и знаеше, че тази нощ не може да се върне в каютата си, че трябва да стои буден, да затъпее от пиене или от приказки, да забрави, че тя и този път бе отказала да го последва и че спи редом с Раул или слуша разказа на Раул, който й описва какво се е случило на вечеринката; и тогава въртележката отново се завърташе и образът на Паула, гола, преминаваше съвсем наблизо, или Паула с червената си блуза, различна при всяко завъртане. Паула с бански костюм или с пижама, която той не беше виждал. Отново гола, излегната с лице към звездите, Паула, която пее „Un jour tu verras“^[1], Паула, която любезно казва не, едва поклащайки глава насам-натам, не, не. Тогава Лопес се бе върнал в бара да пие и от два часа насам заедно с Медрано бодърствуваха…

— Един коняк, моля.

Салонният управител свали от рафта бутилката курвоазие.

— Налейте си и вие един — добави Лопес. Готин е този управител, малко по-малко кърмови в сравнение с останалите глициди. — И още един, че идва моят приятел.

Медрано направи отрицателно движение откъм вратата.

— Трябва отново да извикаме лекаря — каза той. — Детето има вече почти четиридесет градуса температура.

Салонният управител отиде до телефона и набра номера.

— Пийнете все пак нещо — рече Лопес. — Малко е хладно по това време.

— Не, благодаря, приятелю.

Салонният управител се обърна към тях със загрижено лице.

— Пита дали има гърчове или повръщане.

— Не. Кажете му да дойде веднага.

Салонният управител говори, слуша, отново говори. Затвори телефона с недоволен вид.

— Нямало да може да дойде до след известно време. Казва да удвоите дозата от лекарството в тубичката и отново да премерите температурата след един час.

Медрано се втурна към телефона. Знаеше, че номерът е пет-шест. Завъртя, докато Лопес чакаше, облакътен на тезгяха, впил поглед в салонния управител. Медрано отново набра номера.

— Така съжалявам, господине — каза салонният управител. — Винаги е все същото, не обичат да ги безпокоят по това време. Заето дава, нали?

Те се спогледаха, без да му отговорят. Излязоха заедно и всеки хлътна в своята кабина. Докато зареждаше пистолета и пълнеше джобовете си с патрони, Лопес се зърна в огледалото и се намери смешен. Но по-добре всичко друго, отколкото да мисли за сън. За всеки случай си сложи едно тъмно яке и си взе още един пакет цигари. Медрано го чакаше отвън с пуловер, който му придаваше спортен вид. До него, премигващ сънливо, с разрошена коса, Атилио Пресути беше самото олицетворение на изумлението.

— Предупредих този приятел, защото колкото повече бъдем, толкова по-големи шансове имаме да стигнем до кабината на радиста — каза Медрано. — Идете да извикате Раул и нека си вземе колта.

— Като си помисля, че си оставих пушката в къщи — завайка се Пелуса. — Да знаех, щях да я взема.

— Останете тук да изчакате другите — рече Медрано. — Аз идвам веднага.

Той влезе в кабината на Клаудия. Хорхе дишаше с мъка и синкава сянка се очертаваше около устните му. Нямаше много за казване, приготвиха лекарството и успяха да го накарат да го глътне. Като че ли изведнъж разпознал майка си, Хорхе се вкопчи в нея, разплакан, разтърсен от кашлица. Болели го гърдите, болели го краката, имал нещо особено в устата.

— Всичко това веднага ще ти мине, лъвчо каза Медрано; коленичил до леглото, той галеше Хорхе по главата, докато успя да го накара да пусне Клаудия и отново да си легне, промърморвайки нещо с въздишка.

— Боли ме — каза той на Медрано. — Защо не ми дадеш нещо, та веднага да ме излекува?

— Ти току-що го взе, миличко. Сега ще видиш какво ще стане: след малко ще заспиш, ще сънуваш октопада, или каквото най̀ ти харесва, и към девет часа ще се събудиш много по-добре, а аз ще дойда да ти разказвам приказки.

Хорхе затвори очи, поуспокоен. Едва тогава Медрано усети, че дясната му ръка стиска ръката на Клаудия. Той постоя тихо, загледан в Хорхе, изчака го да почувствува присъствието му, което го успокояваше, остави ръката си да притиска ръката на Клаудия. Когато Хорхе започна да диша по-леко, той постепенно се изправи. Отведе Клаудия до вратата на кабината.

— Трябва да изляза за малко. Ще се върна и ще бъда с вас двамата колкото време е нужно.

— Останете сега — каза Клаудия.

— Не мога. Нелепо е, но Лопес ме чака. Не се тревожете, ще се върна веднага.

Клаудия въздъхна и неочаквано се притисна до него. Той усещаше топлината на лицето й до рамото си.

— Не прави глупости, Габриел. Да не вземете да правите глупости.

— Няма, скъпа — каза Медрано много тихо. — Обещавам.

Целуна я по косата, съвсем леко. Ръката му очерта нещо по мократа буза на Клаудия.

— Ще се върна веднага — повтори той, като полека я отстрани. Отвори вратата и излезе. Коридорът му се видя замъглен, докато различи фигурата на Атилио, застанал на пост. Без сам да знае защо, той погледна часовника си. Беше три и двадесет от третия ден на пътуването.

 

 

Зад Раул идеше Паула, навлякла червен пеньоар. Раул и Лопес вървяха така, сякаш искаха да се освободят от нея, но не беше толкова лесно.

— Какво смятате да правите в края на краищата? — попита тя, като гледаше Медрано.

— Да доведем лекаря за ухото и да телеграфираме в Буенос Айрес — каза Медрано, малко отегчен. — Защо не идете да спите, Паулита?

— Да спя, да спя, тези двамата само това ме съветват и те. Не ми се спи, искам да помогна с каквото мога.

— Тогава правете компания на Клаудия.

Но Паула не искаше да прави компания на Клаудия. Обърна се към Раул и го погледна втренчено. Лопес се беше отдръпнал, като че ли не искаше да се намесва. Достатъчно му беше костувало и отиването до кабината: почука, чу как Раул каза: „влезте“ и ги намери насред един спор, за който цигарите и чашите даваха добра представа. Раул веднага бе приел да се включи в експедицията, но Паула изглеждаше разгневена, защото Лопес го отвеждаше, защото те двамата тръгваха, а нея оставяха сама, изолирана, при жените и старците. Накрая бе попитала сърдито каква нова идиотщина смятат да правят, но Лопес се бе ограничил с едно вдигане на рамене, докато чакаше Раул да си сложи един пуловер и да прибере пистолета в джоба си. Всичко това Раул правеше машинално, сякаш отсъствуваше, сякаш бе отражение в огледало. Но и този път на лицето му се бе изписал подигравателният и решителен израз на човек, рискуващ без колебание в игра, която в същност много малко го интересуваше.

Вратата на една кабина със сила се отвори и се появи господин Трехо, загърнат в сив шлифер, под който пижамата беше съвсем неуместна.

— Вече спях, но чух гласове и помислих, че може би детето е все още неразположено — каза господин Трехо.

— Има доста висока температура и ще отидем да доведем лекаря — рече Лопес.

— Да го доведете? Но аз се учудвам, че той сам не е дошъл.

— Аз също, но ще трябва да идем да го доведем.

— Предполагам — каза господин Трехо, свеждайки поглед, — че не се забелязва някой нов признак, който…

— Не, но няма защо и да се губи време. Тръгваме ли?

— Хайде — каза Пелуса, в чиято глава отказът на лекаря предизвикваше все по-мрачни мисли.

Господин Трехо щеше да добави още нещо, но те го подминаха и продължиха. Не много по-нататък обаче, тъй като вратата на кабина номер девет вече се отваряше и се появяваше дон Гало, загърнат в нещо като мантия, с шофьора до себе си. Дон Гало с един поглед прецени положението и вдигна заповеднически ръка. Неговият съвет към драгите приятели бе да не изгубват спокойствие в този ранен час. Известен от виковете за случилото се при телефона, той настояваше, че за сега предписанията на медика сигурно са достатъчни, в противен случай самият той лично би отишъл да види детето, без да смята, че…

— Губим си времето — рече Медрано. — Да вървим.

Той се насочи към междинния коридор и Раул тръгна редом с него. Зад гърбовете си те чуваха разпаления диалог на господин Трехо и дон Гало.

— Вероятно смятате да се спуснем през кабината на бармана, нали?

— Да, може сега да имаме повече късмет.

— Знам по-добър и по-кратък път — каза Раул. — Спомняте ли си, Лопес? Ще отидем да видим Орф и неговия приятел с татуировката.

— Разбира се — отвърна Лопес. — По-пряко е, макар че не зная дали оттам може да се излезе на кърмата. Да опитаме все пак.

Те влизаха в междинния коридор, когато видяха доктор Рестели и Лусио, които идеха откъм десния борд, привлечени от гласовете. Малко време бе нужно на доктор Рестели, за да разбере какво става. Вдигнал показалец с движението, присъщо за решителните моменти, той ги спря на една крачка от вратата, която водеше надолу. Към него се присъединиха господин Трехо и дон Гало, които възбудено бръщолевеха. Явно, положението било неприятно, ако, както казва младият Пресути, лекарят отказал да се яви; но редно било Медрано, Коста и Лопес да разберат, че не може да се излагат пътниците на закономерните последици от едно агресивно действие, каквото те по всяка вероятност се опитвали да извършат. Ако за съжаление, както някои признаци карат да се предположи, на палубата на пътниците имало случай на тифус 224, единствено разумното било да се изиска намесата на офицерите (за което са налице различни способи, като салонния управител и телефона), с цел симпатичният малък болен да бъде незабавно преместен в здравния пункт, където се лекуват капитан Смит и останалите болни на кораба. Но подобно нещо нямало да се постигне със заплахи като тези, които били произнесени, още тази сутрин, и…

— Вижте какво, докторе, затваряйте си устата — каза Лопес. — Съжалявам много, но вече ми омръзна да се съгласявам.

— Драги приятелю!

— Никакво насилие! — изписка дон Гало, подкрепян от възмутените възклицания на господин Трехо. Лусио, много блед, стоеше по-назад и не казваше нищо.

Медрано отвори вратата и тръгна надолу. Раул и Лопес го последваха.

— Стига сте кудкудякали, кокошки такива — рече Пелуса, гледайки партията на мира с израз на върховно презрение. Слезе две стъпала и затвори вратата под носа им. — Ама че тиквеници, майко мила. Хлапето е зле, а тия типове — примирие, та примирие. Ще ми се да ги подхвана с ритници, ще ми се.

— Подозирам, че ще имате възможност — каза Лопес. — Добре, Пресути, тук трябва да бъдем нащрек. Щом видите наоколо някой френски ключ, който става за боздуган, грабвайте го.

Той погледна към помещението вляво, тъмно, но очевидно празно. Притискайки се към стените, те изведнъж отвориха вратата вляво. Лопес разпозна Орф, седнал на една пейка. Двамата финландци, които обслужваха носовата част, се бяха настанили до фонографа и се готвеха да пуснат някаква плоча; Раул, който влизаше заедно с Лопес, помисли иронично, че вероятно бе плочата на Ивор Новело. Един от финландците се изправи изненадан и пристъпи напред с леко разтворени ръце, като че ще искаше обяснение. Орф не се беше помръднал, но ги гледаше едновременно смаян и възмутен.

В тишината, която сякаш траеше вече повече от нормалното, те видяха да се отваря вратата в дъното. Лопес беше вече на една крачка от финландеца, който стоеше все така готов за прегръдка, но когато видя глицида, очертан в рамката на вратата, загледан изумено в тях, направи още една крачка, като същевременно даваше знак на финландеца да се отдръпне. Финландецът леко се измести встрани и в същия момент го цапардоса в челюстта и в стомаха. Докато Лопес се свличаше като парцал, той отново му нанесе удар право в лицето. Колтът на Раул се появи секунда преди револвера на Медрано, но не стана нужда да се стреля. С отлично чувство за своевременност Пелуса с два скока се озова до глицида и с един замах го напъха в камерата, затръшвайки сухо вратата с ритник. Орф и двамата финландци вдигнаха ръце, като че ли искаха да се обесят на тавана.

Пелуса клекна до Лопес, повдигна главата му и започна да разтрива обезпокоително силно врата му. После разхлаби колана и му направи нещо като изкуствено дишане.

— Копеле, в стомаха го удари! Ще ти смачкам фасона, мръсник неден! Чакай аз да те пипна сам, ще видиш как ще ти пръсна главата, тарикат с тарикат! Ама как припадна, майко мила!

Медрано се наведе и извади револвера от джоба на Лопес, който се раздвижи и започна да премигва.

— За сега дръжте го вие — каза той на Атилио. — Как сте, приятелю?

Лопес промърмори нещо неразбрано и потърси кърпа.

— Всичките тия ще трябва да ги откараме на нашата страна — каза Раул, който беше седнал на една пейка и се наслаждаваше на съмнителното удоволствие да държи с вдигнати ръце четирима мъже, които започваха да се уморяват. Когато Лопес се изправи и той видя носа му, кръвта, потекла по врата, помисли, че Паула ще има доста работа. „А тя както обича да играе на самарянка“, си каза той, развеселен.

— Наистина лошото е, че не можем да продължим и да оставим тия на свобода зад гърба си — каза Медрано. — Какво ще кажете, да ги откарате до носа, Атилио, и да ги затворите в някоя кабина?

— Оставете на мен, господине — каза Пелуса, размахвайки револвера. — Хайде тръгвай, негоднико. И вие също. Да знаете, че на първия, който реши да се прави на луд, му пускам един куршум в чутурата. Ама вие ще ме чакате, нали? Да не вземете да идете сами.

Медрано погледна разтревожено Лопес, който се беше изправил, извънредно блед, и се олюляваше. Попита го дали не иска да иде с Атилио и да почине малко, но Лопес го стрелна разгневено.

— Нищо ми няма — промърмори той, като прекара ръка по устата си. — Оставам. Сега вече започвам да дишам. Грозна работа, майка му стара.

Съвсем пребледня и отново падна, плъзгайки се по тялото на Пелуса, който го подкрепяше. Нищо не можеше да се направи и Медрано взе решение. Изведоха глицидите и липидите в коридора оставиха Пелуса кажи-речи да носи на ръце Лопес, който го ругаеше, и така прекосиха коридора колкото се може по-бързо. При връщането си вероятно щяха да намерят подкрепления, а може би и насочени оръжия, но друг изход нямаше.

Появяването на окървавения Лопес, последван от един офицер и трима моряци от „Малкълм“ с вдигнати ръце, не бе гледката, която да насърчи Лусио и господин Трехо, останали да разговарят близо до вратата. На вика, който нададе господин Трехо, откликнаха стъпките на доктор Рестели и Паула, последвани от дон Гало, който скубеше косите си по начин, който Раул беше виждал само в театъра. Все по-развеселен, той накара първите пленници да застанат до стената и направи знак на Пелуса да заведе Лопес в кабината му. Медрано с едно движение отби залпа от викове, въпроси и упреци.

— Хайде в бара — каза Раул на пленниците. Изведе ги в десния коридор, като те с доста голяма мъка се провираха между количката на дон Гало и стената. Медрано вървеше отзад, побутвайки ги, доколкото беше възможно, и когато дон Гало, изгубил всякакво търпение, го сграбчи за ръката и го разтърси, крещейки, че няма-да-позволи-да, той реши да направи единствено възможното.

— Всички горе — заповяда той. — На който не му харесва, търпение.

Очарован, Пелуса веднага грабна количката на дон Гало и я подкара, макар дон Гало да се вкопчваше в спиците на колелата и да въртеше манивелата на спирачката с всички сили.

— Хайде, оставете господина — каза Лусио, изпречвайки се между тях. — Ама вие полудяхте ли, какво?

Пелуса пусна количката, хвана Лусио за пижамата точно по средата на гърдите и със сила го запрати в стената. Револверът дръзко висеше в другата му ръка.

— Върви, мухльо — рече Пелуса. — Гледай да не ти клюмне лимбата от някой удар в зъбите.

Лусио отвори уста, отново я затвори. Доктор Рестели и господин Трехо бяха вкаменени и на Пелуса доста му коства да ги раздвижи. В подножието на трапа към бара чакаха Раул и Медрано.

След като оставиха всички строени край тезгяха на бара, те заключиха вратата към библиотеката и Раул изтръгна шнура на телефона. Бледен, закършил ръце в най-чист театрален стил, салонният управител бе предал ключовете, без да се съпротивлява. На бегом те отново се спуснаха по коридора и трапа.

— Остават астрономът, Фелипе и шофьорът — каза Пелуса, спирайки се изведнъж. — Да затворим ли и тях?

— Няма нужда — каза Медрано. — Те не викат.

Отвориха вратата на помещението без особени предпазни мерки. Беше празно и изведнъж им се видя много по-голямо. Медрано погледна към вратата в дъното.

— Води към един коридор — каза Раул с безизразен глас. — В дъното е трапът за кърмата. Ще трябва да се внимава с каютата вляво.

— Вие били ли сте вече тук? — удиви се Пелуса.

— Да.

— Били сте и не сте се качили на кърмата?

— Не, не се качих — каза Раул.

Пелуса го погледна с недоверие, но понеже му беше симпатичен, реши, че сигурно е замаян от всичко, случило се до момента. Медрано изгаси светлините без повече забележки и те постепенно отвориха вратата, насочвайки се пипнешком напред. Почти веднага видяха блясъка от медните части на перилата на трапа.

 

 

— Бедният, бедничкият ми пират — каза Паула. — Елате майчето да ви сложи един памук в носа.

Отпускайки се на ръба на леглото, Лопес усещаше, че въздухът много бавно навлиза в белите му дробове. Паула, която бе наблюдавала, ужасена, револвера, който Пелуса стискаше в лявата си ръка, го видя да си тръгва с немалко облекчение. После тя принуди Лопес, ужасно пребледнял, да легне в кревата. Отиде да намокри една кърпа и започна много внимателно да мие лицето му. Лопес тихо ругаеше, но тя продължи да го бърше и едновременно да му се кара.

— Сега свали това яке и си легни хубаво в кревата. Трябва малко да починеш.

— Не, вече ми е добре — каза Лопес. — Да не мислиш, че ще оставя момчетата сами точно сега, когато…

Щом се изправи, изведнъж всичко се завъртя. Паула го прихвана и този път успя да го накара да се изтегне по гръб. В гардероба имаше одеяло и тя го зави колкото се може по-добре. Ръцете й пипнешком зашариха под одеялото, докато развързаха връзките на обувките му. Лопес я гледаше като че ли отдалеч, с притворени очи. Не му се беше подул носът, но имаше виолетов белег под едното око и ужасна синина на челюстта.

— Много ти отива — каза Паула, коленичейки, за да му свали обувките. — Сега наистина си моят Ямайка Джон, моят почти непобедим герой.

— Сложи ми нещо тук — промълви Лопес, посочвайки стомаха си. — Не мога да дишам, по дяволите, колко съм слаб. Всъщност два нищо и никакви удара…

— Но ти сигурно си му дал да се разбере — каза Паула, като търсеше друга кърпа и пускаше да тече топлата вода. — Не си ли носиш спирт? А, да, ето тук едно шишенце. Разхлаби си панталона, ако можеш… Чакай, ще ти помогна да свалиш това яке, то като че ли е от азбест. Можеш ли малко да се надигнеш? Ако не можеш, обърни се и ще го свалим малко по малко.

Той я оставяше да действува, като през цялото време мислеше за приятелите. Не може заради някакъв си липид той да остане извън строя. Затворил очи, усети как ръцете на Паула обхождат неговите ръце, освобождават го от якето, после разхлабват колана, разкопчават ризата, слагат нещо хладно на корема му. Един-два пъти той се усмихна, защото косата на Паула го гъделичкаше по лицето. Отново леко обхождаше носа му, сменяше памуците. Без да иска, без да мисли, Лопес малко изду устни. Почувствува устните на Паула до своите, съвсем леко докосване, целувка на болногледачка. Той я притисна в прегръдките си, дишайки с мъка, и се впи в нея с целувка, докато я накара да изстене.

— Ах, предател — каза Паула, когато успя да се освободи. — Ах, подлец. Що за пациент си ти?

— Паула.

— Млък. Няма какво да ми се глезотите, понеже са ви напердашили. Преди по-малко от половин час беше хладилник последен модел.

— Ами ти — промълви Лопес, опитвайки се отново да я привлече към себе си. — Ами ти, от лоша по-лоша. Как можеш да казваш…

— Ще ме изпоцапаш с кръв — каза неумолимо Паула. — Бъди послушен, черни ми корсарю. Не си нито облечен, нито съблечен, нито си в леглото, нито вън от него… Не обичам двусмислените положения, знаеш. Ти пациент ли си ми или какво? Чакай да ти подменя още веднъж компреса на стомаха. Мога ли да гледам без оскърбление за моя природен свян? Да, мога да гледам. Къде държиш ключа на прелестната си кабина?

Тя го зави до шия с одеялото и отиде да намокри кърпите. Лопес, след като порови объркано в джобовете на панталона си, й подаде ключа. Той виждаше всичко малко размазано, но достатъчно ясно, за да си даде сметка, че Паула се смее.

— Да можеше да видиш, Ямайка Джон… Едното ти око е съвсем затворено, а другото ме гледа с такъв един израз… Но това ще ти се отрази добре, почакай…

Тя заключи и се приближи, изцеждайки една кърпа. Така, така. Всичко е наред. По-бавно, малко памук в носа — той все още кърви. Има кръв навсякъде, възглавницата е в ужасно състояние, и одеялото също, и бялата риза, която Лопес припряно съблича. „Ще има да пера“, помисли си тя, примирена. Но една добра болногледачка… Тя кротко се остави да я прегърнат, отстъпвайки пред ръцете, които я привличаха, притискаха я до тялото си, започваха да я обхождат, а тя стоеше с широко отворени очи, докато усещаше как се надига предишната треска, същата предишна треска, която същите предишни устни последователно ще подклаждат и утоляват в продължение на часове, които започват като предишните часове, в краката на предишните божества, за да се прибавят към предишното минало. А беше толкова красиво и толкова ненужно.