Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (5)

Пета глава

— Да не сте полудели? — Кийра едва не се задави с парче от бисквитата.

— Всъщност мисля, че действията на Ариел са доста разумни — каза Шарлот и продължи, окуражена от енергичното кимане на сестра си. — Всички се съгласихме, че е добра идея да ти намерим съпруг.

— Но също така се съгласихме, че лорд Хадли е последният мъж на земята, който би могъл да изпълни тази роля — възрази Кийра.

— От това, което чух, джентълменът доста добре ще се справи с изпълването на открилата се празнина — измърмори Кейт.

— Катрин! — извикаха в унисон двете възрастни сестри. Но въпреки това, шокът им бързо премина в неприличен кикот.

— Доста мъжествен екземпляр е, особено погледнат отблизо — отбеляза лейди Ариел. — И много забавен.

— Тогава ти се омъжи за него — измърмори Кийра.

— Мила, никой не предлага да стигаш до самата церемония — каза Шарлот. — Чу Ариел. Хадли се е съгласил да обяви годежа и да ти кавалерства за остатъка от сезона. През това време ще се възползва от влиянието си и ще принуди семейството на Шефилд да престане с клеветите. След като те представи пред обществото и ти самата завържеш приятелства, роднините на покойния ти съпруг няма да могат да продължат с атаките си — тя спря за момент. — Освен това, според уговорката, в края на този театър, ще имаш пълното право да се откажеш от сделката.

— Една дама може да го стори без това да навреди на репутацията й — отбеляза Ариел.

— Но няма ли да е зле за джентълмена? — попита Кейт, която все още срещаше трудности, когато ставаше въпрос за сложните правила на висшето общество.

— Как ли пък не! — Ариел игнорира въпроса. — Хадли изобщо не го е грижа за това. Каза, че един скандал повече няма да навреди на името му. Дори ме увери, че за него половината от удоволствието в тази сделка ще бъде да измисли някаква скандална причина, която да ти даде повод да прекратиш годежа. Като побърза да изтъкне, че подобна стратегия само ще предизвика по-голяма симпатия към теб в обществото — направи кратка пауза, за да си хапне набързо от ягодовия сладкиш. — Знаеш ли, наясно съм с репутацията му на безгрижен женкар, но започвам да мисля, че е много по-умен отколкото смятат повечето хора.

— Говори за себе си — тросна се Кийра и неволно си припомни как чувствените му устни се плъзнаха по плътта й. Остави чашата си за чай, като се надяваше да не забележат треперещата й ръка. — Нека да поясня. Един от най-известните развратници на Лондон изявява желание да влезе в ролята на благороден рицар за сметка на собствените си удоволствия. В замяна, аз ще трябва само да преведа ръкописа на чичо му?

Ариел кимна утвърдително.

— Не мога да повярвам — изрече Кийра мрачно.

— Ако трябва да бъда откровена, не виждам нищо лошо в предложението на Хадли, мила — обади се Шарлот. — В крайна сметка ще се насладиш на задачата си да изучаваш древния текст, особено ако се окаже отдавна изгубения медицински труд.

— Сигурно има скрит мотив. Лорд Хадли не ми се струва алтруист по природа — Кийра прехапа устни, спомняйки си за неприличния й отклик на целувките му. С този животински магнетизъм, графът бе доста опасен. Но предвид обстоятелствата, какъв избор й оставаше?

Поредното заглавие в сутрешния вестник събуди лоши предчувствия. В това със сигурност бе намесено семейството на покойния й съпруг. Още по-смущаващо бе официалното писмо, което управителя й донесе по-рано през деня. Роднините на Шефилд, начело със сестра му лейди Батършам, изглежда имаха намерение да създадат нови проблеми свързани с имуществото й. Кийра не се съмняваше, че след като се погрижеха за ареста й, щяха да удвоят усилията си в битката да спечелят попечителство над сина й и наследството му.

Усети как ръцете й изстинаха. Не можеше да понесе мисълта да изгуби Перегрин. Щеше да направи всичко, за да осигури безопасността му.

— Може би си твърде сурова в преценката си за лорд Хадли — каза Ариел меко. — Обичта към чичо му изглежда искрена.

— Въпреки репутацията му, той е богат и има титла. А това, в крайна сметка, е от значение сред обществото — положение и пари — отбеляза Шарлот, която бе доста сериозна. — Хадли притежава и двете и ще ги употреби в твоя полза.

— Скъпа — Ариел наруши неловката тишина. — За нещастие справедливостта невинаги избира най-прекия път. Дума тук, услуга там — има много дребни неща, които могат да променят курса й.

Шарлот побърза да се съгласи.

— Повярвай ми, видяла съм много от този свят и знам. Семейството на Шефилд ще използва всеки мръсен номер, който може да измисли, само и само да ти навредят. Колкото и да не искаш да паднеш на нивото им, ще се наложи да се бориш нечестно, за да се защитиш. Бидейки сама жена, вече си с една крачка назад.

В сърцето си Кийра знаеше, че са прави, но въпреки това усети как се изчервява.

— Не мога да повярвам, че всички ме окуражавате да го направя.

— Като учени, трябва да погледнем на проблема обективно и да намерим решение по пътя на логиката — каза Ариел. — Дори и отговорът да е в разрез с личните ни възприятия и чувства.

— Звучи добре на теория, но на практика… — Кийра не се доизказа, тъй като аргументите й се изчерпаха.

— Е, какво ще кажеш? — настоя Кейт.

Опасен. Думата отново изскочи в съзнанието й. Но тя бе готова да рискува всичко, бе съгласна и на среща с дявола, само и само да предпази сина си от лапите на онова семейство.

— Ще го направя — измърмори. — Всички сте много убедителни. Да се надяваме, че този експеримент няма да избухне в лицето ми.

— Налице са всички необходими съставки за доста забавен сезон — усмивката на Кейт изведнъж помръкна. — О, по дяволите. Ние ще пропуснем цялото шоу.

Шарлот също изглеждаше унила:

— Небеса, забравих за пътуването ни! Колко жалко, че се съгласихме да участваме на симпозиума в Сейнт Андрюс.

Кийра се обезпокои, щом със закъснение си припомни, че Шарлот и Кейт трябваше да заминат за Шотландия вдругиден.

— Предателки! — извика тя. — Убедихте ме да се хвърля в неизвестното и ме изоставяте?

Шарлот изглеждаше гузна:

— Имаш Ариел за морална подкрепа. Също и Алесандра, която се чувства много по-комфортно в обществото от нас.

— Точно така — потвърди Кейт.

— Ще се справиш чудесно и без да сме наоколо.

— Иска ми се да бях убедена в това, колкото вас — отвърна Кийра и погледна намръщено приятелките си.

 

 

Лукас се спря за момент в коридора и се загледа в чичо си, който прелисти страницата на дневника и продължи да записва бележките си. Може би причината бе в светлината, но настойникът му изглеждаше изнемощял и се губеше на фона на прозорците.

Драскането на писалката прикриваше шума от стъпките. Хенри вдигна поглед, едва когато Лукас се прокашля.

— Лукас, драго ми е да те видя, момчето ми — посочи към масичката. — Налей си бренди, има в бюфета до камината. Ако не бързаш, разбира се.

Лукас взе две чаши.

— Ще ми правиш ли компания?

— Може би малко шери. Лекарите искат да се откажа напълно от алкохола. Но животът е ужасно скучен, ако не си угаждаме от време на време.

— Това не ми е познато — каза Лукас сухо.

Чичо му се засмя при тези думи.

— И за въздържанието има какво да се каже.

— Да, да върви по дяволите — отвърна Лукас и както се надяваше, чичо му избухна в смях. Подаде му чашата и я чукна със своята.

— Повод за празнуване ли имаме?

Личеше си, че Хенри се опитва да потисне нетърпеливата нотка в гласа си. Това само засили решимостта на Лукас да не го разочарова.

— Още не — отвърна Хадли. — Но имам причина да смятам, че сме на прав път — отмести няколко ботанически книги и поседна в ъгъла на бюрото. — Лейди Шефилд е като английските ти рози — със здраво увиващи се стъбла и остри тръни, които осуетяват всякакъв близък контакт.

— Дама, която те държи на разстояние? — Хенри повдигна закачливо вежди. — Това не се е случвало откакто беше хилав ученик с пъпки по лицето.

Лукас се размърда засрамен. Нима още от тогава преследваше жените немирно? Отговорът бе странно потискащ. Може би мисълта за старостта — тридесетият му рожден ден не бе много далеч — му тежеше повече, отколкото бе смятал.

— При цялата ми скромност, не мисля, че съм единственият, който не й допада. Изглежда, че вдовицата страни от мъжете по принцип.

— Има право — замисли се чичо му. — От това, което съм чувал, Шефилд е бил пияница и грубиян.

Неговите собствени проучвания го бяха оставили със същото впечатление. Родителите на дамата — богат баронет и амбициозната му съпруга — са искали да разменят щедра зестра за благородна титла. И са оставили дъщеря си да плати истинската цена.

— Красива ли е? — попита Хенри.

— Много — отговори той провлечено.

Устните на чичо му се изкривиха в доволна усмивка:

— Умна и красива. Наистина рядка комбинация.

Лукас бе поразен от това, което осъзна внезапно. За всички години, през които бе живял с настойника си, не го бе попитал нито веднъж защо не се е оженил. Премести се отново до бюфета, напълни чашата си и попита:

— Никога ли не си се изкушавал да се ожениш?

— О, работата те ангажира колкото любовница, една стига — чичо му се изсмя глухо.

Лукас извърна поглед встрани, брендито пареше гърлото му. Това, че никога не беше проявявал интерес към живота на настойника си, бе много егоистично от негова страна. Хенри бе винаги насреща, да го изслуша, да сподели всеки триумф или падение. Той никога не се бе замислял да стори същото в замяна.

Вероятно младостта бе егоцентрична по природа, предположи Лукас. Но клишето не го накара да се почувства по-добре.

— Науката може напълно да те задоволи, не се съмнявам — каза той меко. — Но не може да не си вдигал поглед от книгите от време на време.

Хенри не отговори веднага.

— Имаше една дама, преди много години — той се загледа в шерито си. — Срещнахме се на една лекция… професорът от Оксфорд беше безкрайно скучен и докато се въртях на стола си срещнах погледа й. И двамата направихме отегчена гримаса. След това я заведох до Гюнтерс, където установихме, че и двамата харесваме ягодов сладолед и ботаника.

— Не продължи ли връзката? — попита внимателно Лукас.

— Пламенно — Хенри се изсмя сподавено. — Сигурно не можеш да си представиш, че се интересувам от нещо друго, освен от мастило и пергамент — той въздъхна. — Казваше се Елизабет. Елизабет Спраг. Баща й преподаваше философия в Мертън Колидж.

— И?

Хенри отпи от шерито си.

— За съжаление тя бе крехка като някои от древните ръкописи, които обичахме да изучаваме. Шест месеца след като се срещнахме почина от охтика.

Лукас усети как в гърлото му засяда буца.

— Много съжалявам.

— Недей. Животът е прекалено кратък, за да съжаляваме.

— Би трябвало да… знам — добави той засрамен.

— Тогава ти беше още момче — чичо му равнодушно сви рамене. — А сега… сега вече е отминала история, а не нещо, което би те заинтересувало.

Лукас се насили да се засмее на шегата.

— Недей да униваш, момчето ми. Доволен съм от живота си — завърши Хенри.

Вместо да използва възможността да приключи разговора, Лукас продължи:

— Не срещна ли друга?

— Не ме е било грижа, предполагам — отговори Хенри. — Имах книгите си. И теб.

А какво бе дал той на Хенри в замяна, освен повече душевна мъка?

За момент на Лукас му се прииска да не се бе завръщал от провинцията. Можеше да си гуляйства с приятелите и проститутките. Смях, похот и нищо, за което да се тревожи. Но вместо това, почувства хладна тежест върху раменете си.

Отговорност? Мили Боже… потисна потреперването си и изпразни чашата с бренди.

— Не знам защо, но се съмнявам, че съм бил по-забавен от боричкане в сламата.

— Струваше си — отвърна Хенри със закачлив блясък в очите. — Освен това, се наслаждавах, макар и отдалеч, на твоите подвизи.

Лукас остави чашата.

— Е, както казах, надявам се да ти се отблагодаря по-осезаемо в бъдеще. Уговорих още една среща с лейди Шефилд за утре.

— Защо смяташ, че ще успееш да промениш мнението й?

— Защото е достатъчно умна, за да прозре, че съм отговорът на молитвите й.

— Целувките могат да те доведат само до тук. Опасявам се, че дамата ще иска по-убедителни аргументи — изсмя се Хенри.

— Ще видим.