Кара Елиът
Да съгрешиш с негодник (4)

Четвърта глава

Пропъден. Отпратен. Лукас установи, че разходката до Уайтс, вместо да успокои наранената му гордост, успя само да разпали гнева му. Хвърли палтото си на портиера, влезе наперено в залата и нареди да му донесат бутилка бренди.

Лейди Шефилд беше права. Не бе свикнал да получава не за отговор, особено от дами. Бе привикнал противоположния пол да го моли за услуги, а не обратно.

По дяволите! Тихо изруга, стовари се в едно от креслата до камината и се загледа в танцуващите пламъци. Малките парещи езици бяха като присмехулно отражение на горещината, която все още изгаряше слабините му. Огънят пращеше и припукваше. Дали от ушите му не излизаше пара?

Две бързи питиета най-сетне охладиха яростта му. След третото, вече беше склонен към размисъл. Златните огнени светлинки трептяха, като размахващи се, мъмрещи пръсти на съвестта. Лошо ли се отнесе с лейди Шефилд? Поривът да я целуне бе неустоим, а той не бе много добър в самодисциплината. Не се лишаваше от това, което искаше. На всичко отгоре, въпреки възраженията си, тя не се възпротиви на намеренията му. Вярно, думите й казваха едно, но тялото й говореше съвсем друго.

Лукас присви устни и остави чашата. Опитен женкар като него не би трябвало да има проблем да убеди една наивна вдовица да му направи услуга. Все пак, за да успее, щеше да му е необходима още една среща. А лейди Шефилд вероятно вече бе заковала всички врати и прозорци.

Тя бе умна… така че той трябваше да е извънредно находчив.

Но колкото и да напрягаше ума си, не му хрумваше нищо. Проклятие!

Огледа се наоколо търсейки отчаяно познато лице, което да разсее мрачните му мисли. Никой от развратните му приятели не беше тук. Най-близките му другари все още гуляеха в провинцията и редиците им бяха доста оредели. В залата имаше само един трезвен, доста сериозен на вид джентълмен, който четеше вестник и пушеше пура.

Лукас се прокашля. Дори и скучният лорд Брюстър бе по-добра компания от собствените му мисли.

— Има ли новини от Русия? — попита Хадли.

— Генерал Кутузов може и да е стар, дебел и сляп с едното око, но изглежда е принудил Наполеон да бие отбой — Брюстър се изсмя и отметна страницата. — Сега, ако нашия флот успее да задържи френския, може да имаме шанс да сложим край на тази безконечна война.

— Именно — измърмори Лукас.

— Като споменахме вода… — виконтът повдигна рошавите си вежди. — Мислех, че сте извън града, докато шумът покрай последната ви лудория утихне.

— Наложи се да се върна, заради належащ семеен въпрос — отвърна той кратко.

— Хммм — Брюстър направи гримаса. — Е, поне на вас не ви се налага да ходите на соарето у лейди Бектън тази вечер. Не знам защо жена ми толкова настоява да присъствам. Списъкът с гости винаги включва група шумни, ексцентрични стари дами, които споделят интереса на вдовицата към изкуството и науката — Той удари по вестника и продължи: — Може би, ако бяха писали за мен, как се забавлявам с някоя гола блудница, щяха да ме пропъдят в провинцията докато трае Сезонът. Само си помисли — хрътки, коне, лов — виконтът въздъхна и изпусна шумно дима от пурата. — Рай.

Последната му лудория някак си вече не изглеждаше толкова забавна. Лукас се смъкна по-надолу във фотьойла.

— Да, но може да ви коства много. Казвали са ми, че съпругите не намират подобно поведение за забавно. Това е една от причините да нямам такава.

— Умен мъж — измърмори Брюстър. — Опасявам се, че си прав. Не ми остава друго, освен да изтърпя безкрайната вечер, изпълнена с музика и научни разговори. Единственото хубаво нещо е, че дамата поднася чудесно бордо — баронът се изправи и остави вестника. — Наслаждавай се на безгрижната си свобода докато можеш.

Лукас симулира усмивка, макар в момента да не се чувстваше особено умен. Като се замисли, може би не трябваше да позволи на похотта да надвие над разума при срещата им с лейди Шефилд. Несъмнено вдовицата бе предпазлива с противоположния пол, а той само й доказа нагледно, че мъжките индивиди са грубияни. Трябваше да усмири примитивните си пориви. Вместо това се бе държал като разгонен жребец.

Чичо му щеше да бъде ужасно разочарован.

Ругаейки под нос, Лукас се пресегна за брендито. Ръката му почти докосна бутилката, но я отдръпна назад. По дяволите, та той бе Лудата глава, нямаше да се даде толкова лесно. Хенри още не бе научил за отказа. Все още имаше време за последен щурм към крепостта на дамата, но трябваше да вложи в него не мускули, а ум.

Лукас разкърши пръсти и се замисли. Докато се опитваше да уговори първата си среща с лейди Кийра Шефилд, я бе проучил. Знаеше за научния клуб и за малкия й кръг приятели. Припомни си, че Брюстър бе споменал за соарето на лейди Бектън и реши да се самонакаже за предишните си грехове като го посети. Обикновено бягаше от подобни сбирки, като от чума.

Мрънкането на Брюстър все пак му бе дало идея. Неуловимата вдовица не се появяваше сред обществото, за разлика от нейните приятелки — грешниците…

 

 

Кийра гледаше арабския ръкопис едва ли не в очакване зелен рогат дух, или друго магическо същество, да изскочи от древния пергамент, обвито в облак дим. Единствените демони обаче бяха тези в главата й и за нещастие говореха чист английски, ясен и отчетлив.

Глупачка! Глупачка! Глупачка!

Прескочи счупените стъкла, отпусна се на стола зад бюрото и хвана главата си с ръце:

— Ах ти, порочна и покварена жено — прошепна тя. — Как може да си толкова безнадеждно глупава?

Красиво лице, закачлива целувка… тя би трябвало да знае най-добре, че не трябва да се поддава на повърхностното обаяние на един обикновен флирт. Първият път бе млада и толкова наивна. Но сега нямаше извинение за такава непростима грешка в преценката. Всички мъже бяха очарователни, когато искаха нещо.

Нямаше да се остави да бъде манипулирана или използвана. Лорд Хадли и неговите порочни и развратни устни можеха да отидат да целуват задника на Луцифер…

С крайчеца на окото си, обаче, не можа да не забележи малката, сложна рисунка в полето на страницата. Изкусно нанесените фини щрихи, в меко зелено и сиво като че ли изобразяваха керван камили, прекосяващи палмова горичка.

Заинтригувана, грабна лупата и придърпа страниците по-близо.

— Търговци, завръщащи се от Изток, натоварени с непознати на нашия свят растения и подправки — бавно преведе тя.

Интригуващите думи накараха кожата й да настръхне. Отпусна се назад и се протегна за перо и чист лист хартия.

 

 

— Но, лорд Хадли, боя се, че ще развалите репутацията ми… — вдовстващата графиня Бектън се спря и постави облечената си в ръкавица ръка върху неговата, — че организирам скучни събирания.

— Винаги се радвам да бъда в услуга на една прелестна дама — отвърна той, и поднесе крехките й пръсти към устните си.

— Така разправят — каза графинята сухо. — Не пилейте чара си с мен, освен ако не се интересувате от археология — достатъчно стара съм, че да ме считат за археологическа находка.

— И то много добре запазена — прошепна Лукас. — Никога не бих предположил, че вие и майка ми сте били приятелки в училище.

— Много добре знаеш, че беше баба ти.

— Невъзможно!

— Палавник — изкикоти се лейди Бектън. — Сега разбирам как винаги се намират партньори за лудите ви изпълнения.

Лукас потрепна незабележимо. Казано по този начин, звучеше сякаш е един от акробатите в цирка на Астли.

Вдовицата хвърли бърз поглед през лорнета си.

— Което повдига въпроса защо сте тук? Един концерт на виолончело не събира разхайтена тълпа. Повечето от гостите не са и ден по-млади от шестдесет и са интелектуалци до мозъка на костите си.

— Може да съм заинтересован да обогатя и увелича познанията си — отвърна той.

Светлината се отрази в обрамчените със злато лещи.

— Това изглежда е единствената част от анатомията ви, която има нужда от увеличаване.

Лукас потисна смеха си. Възрастта не бе притъпила чувството за хумор на графинята. Имаше смътен спомен, че е чувал за палавите й младини.

— Но ако търсите интелектуална стимулация, сте на правилното място. Позволете ми да ви представя на някои от най-близките си приятели. Не всеки ден възрастни дами като нас имат възможността да се насладят на гледката на един развратник от плът и кръв — лейди Бектън го поведе към основния салон. — Да се надяваме, че никоя от тях няма да умре на място.

— Дано не се случи. Натрупал съм достатъчно грехове на съвестта си.

Графинята го принуди да млъкне като го удари закачливо с ветрилото си.

— И сте станал причина за изписването на достатъчно мастило по заглавните страници на вестниците — повдигна вежди тя. — Кажете ми, планирате ли да извършите нещо сензационно?

Той й отправи най-ангелската си усмивка.

— Уверявам ви, че намеренията ми са абсолютно чисти — от музикалния салон се носеха последните ноти от произведение на Бокерини. — И аз като виртуозните изпълнители понякога изпитвам нужда да импровизирам.

— Е, ако изпитате нужда да се гмурнете в нов скандал, най-малкото, което можете да направите, е да ми позволите да гледам.

Преди да може да отговори, Лукас се озова пред малка група от дами, скупчени край масата за чай в противоположния край на стаята. Бе трудно да се определи на кое се наслаждаваха повече — на лимоновия сладкиш или на оживената дискусия за кръстосаното опрашване на тропическите плодови дръвчета.

Щом се приближи, гласовете им леко се повишиха и сред чуруликане и щраусови пера няколко от дамите се скриха зад саксиите с палми. Като кокошки, бягащи от лисица.

Останалите останаха хладнокръвно по местата си докато лейди Бектън се движеше между тях, представяйки госта си. Последната от групата бе ниска жена с побелели коси, която за момент се бе разсеяла, вгледана в поставени в рамка ботанически издания.

— Лейди Ариел — вдовицата потупа с пръст приятелката си по рамото. — Би ли се откъснала за малко от Cannabis savita, за да те представя на лорд Хадли, чувала си за него — шампионът по плуване.

Лукас долови плясък зад себе си. Някоя от дамите бе разляла чая си.

— Познавам джентълмена — жената се завъртя бавно. Огромните очила с метални рамки й придаваха вид на уплашен бухал. — Засякохме се за кратко у лейди Уилтън. В допълнение към спортните си умения, сър, имате и голям талант в рецитирането на забавни стихове.

— Поласкан съм, че си спомняте тази дреболия — отвърна Лукас като доближи ръката й до устните си. Ужасéн щеше да е по-правилната дума. Хумористичните петостишия, за които му говореше, бяха достатъчно вулгарни, за да накарат и моряк да се изчерви.

— Трудно е да се забравят такива съдържателни строфи, като например:

„Живяла някога дама в Екзитър,

толкова прекрасна и красива,

че мъжете прехласнати

шии след нея извивали.

Един от тях, бил толкоз смел,

че символа на пола си извадил

и пред нея го развел…“

Лейди Ариел замлъкна.

— А знаете ли още?

— Много. Но повечето са доста по-неподходящи да се рецитират пред една дама.

— Тогава елате по-близо до мен, лорд Хадли. На моята напреднала възраст има малко неща, които биха ме шокирали. Освен това съм учен и като такъв умът ми е отворен за нови неща.

Може би не всичко бе загубено, помисли си Лукас.

— Уви — въздъхна лейди Бектън, — трябва да се оттегля, тъкмо когато нещата започнаха да стават интересни. Виждам, че лорд Хайстрийт е притиснал мистър Бател в ъгъла и ако не се намеся може и да се сбият докато спорят дали музиката на Бетовен трябва да бъде забранена сред изисканото общество.

— А аз си мислех, че интелектуалните сбирки са скучни.

— О, няма да повярвате какви случки има — отговори лейди Ариел. — Знам със сигурност, че когато учените извадят оръжието си, могат да накарат битката при Трафалгар да изглежда като регата с яхти.

Лукас се прокашля и реши да опипа почвата:

— Лейди Бектън спомена, че проявявате силен интерес към науката.

— Точно така. Всъщност принадлежа към малък кръг от дами, с които се срещаме всяка седмица. Обсъждаме обширен спектър от теми.

Включително и един наръчник по секс. Лукас се чудеше дали считаха това за биология или физика.

— Ясно — измърмори вежливо.

— Мисля, че домакинята на партито спомена нещо подобно, както и че сестра ви е негов член. Също и маркиза Де ла Джиамати и внучката на херцога на Клайн.

— И маркиза Шефилд — добави Ариел.

— А, да. Специалистката по химия — той направи знак на преминаващия лакей за две чаши шампанско. — След като я няма сред нас, предполагам, че е безопасно да си пийнем от виното.

Дебелите лупи подсилиха проблясъка от негодувание в очите й.

— Сър, лейди Кийра наистина е много сериозен учен. Работата й, както и всичко в нея, са безукорни.

— Нямах намерение да омаловажавам постиженията й. Истината е, че чичо ми, сър Хенри Фелпс, споделя доброто ви мнение — Лукас се поколеба, но реши да поеме риска. Нямаше какво да губи, ако опита да спечели възрастната дама. Имаше чувството, че тя би могла да бъде силен съюзник, въпреки дребния й ръст.

— Всъщност, той искаше да се възползва от опита на лейди Шефилд във връзка с древен ръкопис по медицина, който бе открит наскоро. Но уви… — изпусна пресилена въздишка и продължи — тя отказа.

Челото на Ариел се набръчка.

— Отказала е? Това не е присъщо за Кийра. Тя е доста щедра в споделянето на знанието си с други учени. Чели сме есетата на чичо ви и изпитваме дълбоко уважение към ерудицията му.

— Явно тази преценка не се отнася за мен, посредникът. Лейди Шефилд ме отпрати безцеремонно. Дори не пожела да погледне ръкописа — Лукас отпи от виното си. — Жалко. Чичо ми предполага, че е отдавна изгубен труд на някакъв грък със странно име. Хипо… Хипо… потам?

Ариел затаи дъх.

— Хипократ?

— Да, нещо такова беше. Не че мога да различа единия от другия — дали не преиграваше? Един от недостатъците на характера му бе, че обичаше да прекалява с всичко.

— Изгубен ръкопис на Хипократ? — унесе се в мисли тя. — Хмм. Нека поговоря с Кийра на следващата ни сбирка, може и успея да ви помогна.

— Ще съм ви безкрайно благодарен — каза Лукас. — Лейди Ариел, ако има нещо, което мога да направя за вас, за да ви се отплатя, само го назовете.

Тя сви крехките си пръсти в юмрук.

— Дали ще можете да поразтърсите малко онзи противен тип, който пише за Морнинг газет. Знаете го — онзи, който списва клюкарските рубрики.

— Само не ми казвайте, че сте била лошо момиче — Лукас запази безгрижния си тон, но се зачуди какво бе предизвикало забележката й. Не бе чел вестника от няколко дни. Дали пък лейди Шефилд не бе направила някаква грешка, която щеше да му послужи като разменна монета? Бе решен да прибегне до всякакви средства, честни или нечестни.

— Не става дума за мен, за нещастие. Твърде стара съм, за да се забъркам в неприятности — въздъхна Ариел. — Тревожа се за Кийра. Вие измежду всички би трябвало да знаете най-добре как вестниците могат да направят от една най-обикновена случка сензация.

— Опасявам се, че в моя случай не са преувеличили много — измърмори Лукас.

— Е, в нейния, нещата са изопачени до безкрай — увери го Ариел. — Семейството на Шефилд разпространява неприлични слухове за Кийра във вестниците. След като не успяха да я обвинят в убийство при разследването, сега се надяват да се сдобият с попечителство над невръстния й син и значителното му наследство.

Припомняйки си предпазливия й поглед, усети как го пробожда прилив на съчувствие към лейди Шефилд, който бе подсилен от собствената му лукава стратегия. Явно не само той искаше нещо от вдовицата.

— Кийра няма роднина, нито джентълмен, който да я предпазва от злословия или от затвора. Ние, имам предвид нашия „Кръг“, сме много загрижени за нея. Ето защо се впуснахме в кампания да й намерим покровител. О Боже… — Ариел се изчерви. — Това не прозвуча добре. Имах предвид ухажор. Някой достатъчно умен, за да може да погледне под покривалото от лъжи и да разбере каква чувствена и прекрасна личност е лейди Кийра.

Той бе напълно съгласен за чувствена.

— Някой влиятелен и с добро положение в обществото, който да парира злонамерените им интриги. Някой с… — Ариел се повдигна на пръсти и снижи глас. — Някой, на който да му стиска да се опълчи на тормоза им.

— Това е доста обширен списък с характеристики. Значително ограничава избора.

— Опасявам се, че е така — тя повдигна брадичка. — Трудно предизвикателство, но не и невъзможно. Изумително е каква тежест може да се повдигне, ако използвате правилно мозъка си.

— Звучите точно като чичо ми — докато говореше, Лукас чу лек шепот в главата си — гласът на здравия разум, който го предупреждаваше да се оттегли. Но както обикновено, някаква по-първична сила го държеше прикован на място.

— Много интелигентен мъж, съдейки по трудовете му — замисли се Ариел.

— Да, такъв е.

Ариел го изгледа многозначително, преди да прочисти гърлото си.

— Струва ми се, че и двамата имаме сериозни проблеми… — тя се зае да бърше очилата с ръкава си. — Но знаете ли сър, нашата малка група учени се гордее с това, че умее да разрешава сложни главоблъсканици.

— Аз не съм учен, но ми се струва, че има елементарно решение — усмихна се Лукас.

— Едва ли ще е толкова лесно, лорд Хадли — промърмори Ариел. — Както и да е, може и да проработи — тя отпи от шампанското си. — Във всеки случай си струва да се опита.

Лукас си спомни чувственото тяло на Кийра и сочните й устни и протегна ръка:

— Да, определено си струва. Елате, нека се настаним удобно край огъня и да обединим усилията си…