Метаданни
Данни
- Серия
- Проклятието на Маклийн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Catch a Highlander, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 194 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава 7
Точно в момента, в който си мислите, че държите един мъж в ръцете си, той се изплъзва между пръстите ви и ви оставя да се чудите какво се е случило.
— Какво е направил МакЛийн? — попита Ред, докато се опитваше да седне в леглото.
Беше призори на следващия ден и София седеше в спалнята на баща си. Тя взе шишенцето с лауданум и го отвори.
— Да, направи го и се облизваше през цялото време все едно пред него имаше топъл хляб.
— Това е… е… — заекна Ред. Бялата му нощната шапка се наклони на една страна и той рязко я върна на мястото й. — А ми се стори толкова изискан джентълмен.
София взе една лъжица от масата и я напълни с лауданум.
— Аз също бях изумена.
Ред погледна към лъжицата. С изключение на това, че при всяко движение потръпваше от болка, се чувстваше напълно добре.
— Не искам повече лауданум. Човек не може да мисли под влиянието на тази гадост.
— Изпи две лъжици снощи, затова си се чувствал толкова замаян. Докторът каза, че днес една ще ти е достатъчна.
— Изобщо няма да го пия — заяви баща й я изгледа твърдо. — Разкажи ми повече за МакЛийн. Още не мога да повярвам… Сигурна ли си, момичето ми. Не може да е изял тази ужасна супа.
— Изяде я и дори се преструваше, че му харесва.
— Преструваше се?
— Никой не би могъл да хареса такава храна. — София присви носле. — Мери беше направо ужасена.
— Тя може да си се ужасява колкото си иска; ние не можем да оставим МакЛийн да…
София пъхна лъжицата в отворената му устата и бързо изсипа съдържанието.
Ред се задави, изкриви лице и се заоглежда диво наоколо.
— Да не си посмял да го изплюеш!
Той я погледна и след няколко секунди, през които изглеждаше и звучеше така сякаш прави геройски усилия, преглътна лауданума.
— Гадост. Готово. Надявам се, сега да си щастлива — заропта той, грабна една кърпичка и започна да трие енергично езика си.
София спокойно остави лъжицата и затвори шишенцето.
— Както вече казах, МакЛийн се кълнеше, че е харесал всяко едно от поднесените ястия, дори ряпата. А тя беше толкова твърда, че почти щях да си счупя ножа, докато я срежа.
— Хм. Това е много странно. — Острият поглед на Ред не помръдваше от лицето й. — А какво стана след вечерята? Съгласи ли се да играе карти?
София започна да разчиства масичката до леглото и отвърна:
— Да. Играхме за колието на мама.
Ред потри ръце.
— Знам, че ще се справиш с него Софи. Съвсем скоро той ще яде от ръката ти. Остави го да спечели нали?
„Остави“ дори приблизително не описваше това, което се беше случило. Налагаше се да го „остави“ да спечели, но самата тя бе изненадана от невероятния импулс за победа, който я беше обзел.
— Разбира се, той спечели. И дори беше много доволен от себе си.
— Идеално — отбеляза Ред и се облегна на възглавницата си. — Искам ми се да те бях видял как играеш.
— Нямаше много за гледане. Изгубих.
— Глупости. Може да се научи много за един човек от начина, по който играе карти.
Тогава още по-добре, че никой не беше видял тази игра.
— Колко игри изиграхте.
— Една за начало. Очевидно и двамата искахме да опознаем противника.
И със сигурност Дугъл бе показал на София колко е опасно да се флиртува с толкова опитен мъж.
Ред я гледа известно време.
— Изглеждаш малко бледа тази сутрин, момичето ми. Да не би нещо да не е наред?
С изключение на това, че не бе мигнала и покоят й бе нарушен от спомена за горещите устни на МакЛийн, галещи кожата й, всичко друго беше наред.
— Добре съм — отвърна кратко тя.
Ред хвана ръката й.
— Миличка, той да не се държа грубо с теб?
Тя се засмя:
— Не, изобщо.
Той пусна ръката й и също се засмя.
— Извинявай, ако се държа като досаден старец. Сигурно е от лауданума.
— Сигурно е така. Сега си почивай — каза София и започна да оправя завивките му. През цялата нощ беше мислила за загадъчния поглед, който Дугъл й бе отправил, преди да я остави в коридора. Тя беше извървяла пътя до стаята си с усещането, че е била измамена по някакъв начин. Трябваше тя да бъде тази, която изчезва от погледа му и го оставя да гледа след нея с чувство за загуба, а не обратното.
И още по-лошо, в мислите си се връщаше към онзи миг в библиотеката, когато горещите устни на МакЛийн се докоснаха до шията й. Дори отиде по-далеч — мечтаеше да ги усеща навсякъде по тялото си. Когато я бе докоснал, бе пожелала да не спира — никога.
С играта на карти беше същото. Не искаше да спре, изпитваше желаеше да заложи повече, да рискува повече.
Когато оправи възглавниците на Ред, забеляза, че лекарството е започнало да му действа.
— Яд ме е, че те оставям да се оправяш с всичко това сама, Софи — измърмори той.
— Не се притеснявай — успокои го тя, докато събираше празните съдове от закуската и ги слагаше на подноса. — Ще се справя с МакЛийн.
Въпросът беше дали ще се справи със собствените си неочаквани желания.
— Да — каза Ред и се прозя силно. — Въобще не приличаш на майка си що се отнеса до хазарта.
София застина до леглото му.
— Май беше казал, че мама е имала истински талант.
— О, да. — Баща й се сгуши в завивките. — Дарбата й беше вродена, но имаше и един огромен недостатък — никога не знаеше кога да сложи край. Когато се развихреше, само тухлена стена можеше да я спре.
— Това толкова ли е лошо?
Гласът на Ред ставаше все по-сънлив и бавен.
— Един играч не може да победи, ако не знае кога да спре — след тези думи тихото му похъркване изпълни стаята.
Дали не беше наследила този фатален недостатък от майка си? София си припомни острото разочарование, което усети при загубата от МакЛийн снощи. Сигурно беше нормално. Все пак никой не обича да губи.
Докато в ума й се въртеше това, което току-що бе научила, София тихо напусна спалнята на баща си. Беше без значение какви недостатъци има. Нямаше никакъв избор и ако искаше да си върне къщата трябваше да се пребори с всичките си слабости — до една.
Дугъл излезе през вратата на огряната от слънцето тераса. Свежият утринен въздух щипеше бузите му.
Закопча палтото си и си пожела през нощта да не беше така ужасно студено. Слабият огън в огромната му спалня непрекъснато пушеше, а заради тънкото одеяло и твърдият неравен матрак не можа да мигне изобщо.
Той пристъпи в градината, а главата му беше замаяна от липсата на сън. Все пак забеляза, че за разлика от окаяния вид на къщата, градините са в чудесно състояние. Пътечките бяха добре очертани, цветните лехи пълни с рози и люляк, а дърветата подрязани.
Дугъл се усмихна мрачно. Сигурно на неговия прекрасен пакостлив ангел не му бе достигнало времето.
Точно когато пресече двора, широките врати на конюшнята се отвориха и Шелтън, повел Посейдон, излезе навън. Конят заподскача игриво, когато конярят го отведе до ограждението и го пусна. Посейдон се отдалечи, а Шелтън замръзна щом видя господаря си.
— Дявол да ме вземе! Това не може да е истина.
— Е, истина е.
— Но още е ранна утрин.
Дугъл мушна ръце в джобовете си.
— Моля те, престани преди главата да ме е заболяла още повече. И без това, вече ме боли ужасно.
— Сигурно е от шока да станете толкова рано.
— И преди съм ставал рано. Виждал съм много изгреви.
— Въпросът е в това кога ставате, не кога се събуждате.
Дугъл се замисли над думите му.
— Може и да си прав — каза той и се прозя.
— Не спахте ли добре, милорд?
— Не. Леглото беше твърдо и на буци, огънят димеше толкова, че бях принуден да го изгася или да се задуша. А през останалата част от нощта премръзнах до смърт, защото одеялото беше съвсем тънко.
— Срамота. Стаята в конюшнята е толкова удобна. Постелята ми е точно до една хубава малка печка.
Дугъл погледна замислено към конюшнята.
— Ще се намери ли място и за мен?
— Разбира се. Само че… няма ли да изглежда странно ако спите тук?
— Не възнамерявам да казвам на никого — отвърна Дугъл и спря за миг очи върху прислужника си. — Слугите добре ли те посрещнаха?
— Да. И тази Мери как готви само! Не бях опитвал такова печено. А ябълковият пай, който беше направила за закуска — крехък и сладък, с масло и…
— Достатъчно! — Стомахът на Дугъл се обади шумно. — Храната, която ми сервираха не ставаше за ядене. Отиди до града днес и купи някаква храна. Малко ябълки, бисквити, няколко пая с месо — всичко, което може да се съхранява.
— Да, милорд. Сега искате ли ябълка? Имам една, дето я запазих за коня ви.
— Благодаря ти — каза Дугъл и прибра ябълката в джоба си.
— Не са много гостоприемни щом ви дават лоша храна и такова легло.
— Всичко това е част от плана им. Мистър МакФарлин съжалява, че е изгубил къщата на игралната маса, а дъщеря му е решена да си я върне.
Шелтън присви очи.
— Вие да не сте си загубил ума по тази жена, а? Казахте, че ще си тръгнем вчера, а сега говорите за оставане, дори при лошата храна и легло.
Дугъл поклати глава.
— Тя е прекрасна. — „И възбуждаща“ — Но оставам, по-скоро за да приема предизвикателството. Мис МакФарлин иска да играе с мен за къщата.
Въпросът беше, че апетитната София можеше да заложи само едно нещо срещу него.
— Да играете за къщата? Но нали вече я спечелихте?
— Този факт явно не може да спре хора, решени на всичко, като МакФарлин — отговори Дугъл и повдигна едната си вежда. — Не се притеснявай Шелтън. Решен съм да дам урок на това момиченце. Тя е дръзко младо девойче, което отчаяно се нуждае да научи как стоят нещата в действителност.
— Внимавайте, за да не дадат урок на вас — подхвърли хитро конярят.
— Глупости. Ще я укротя, а след това ще продължим пътя си.
Шелтън поклати глава.
— Не съм срещал досега някой, който е успял да укроти една жена. Някои може и да си мислят, че са го направили, но аз още не съм виждал подобно нещо.
— Наистина ще се наложи да укротя прекрасната мис МакФарлин — невъзмутимо заяви Дугъл. — И ще започна още тази сутрин. Искам да оседлаеш два коня. Предполагам, тук ще се намери някой подходящ за дамата кон?
— Да, има една чудна кобилка. — Конярят потърка брадичката си. — В конюшнята има шест превъзходни коня. Едва ли сте очаквал подобно нещо на това занемарено място.
— Конюшнята в лошо състояние ли е?
— Не, съвсем наред си е, дори в заграждението отпред има нови инструменти. Останалата част от мястото е малко прашна, сякаш не е използвана напоследък. — Шелтън се намръщи. — Изглежда странно някой да държи толкова на конюшнята, а да остави къщата си да се руши.
Всъщност изглеждаше точно така.
— Може би младата дама има слабост към конете.
— По-скоро бащата на дамата. Повечето от конете са огромни, а тя е мъничка като фея.
Дугъл се засмя горчиво.
— Тя може и да е мъничка като фея, но е изпълнена с решителност и желание да ме измами. Ще ми достави истинско удоволствие да победя мис МакФарлин в собствената й игра.
След тези думи се върна в къщата през вратата на терасата и долови гласове, долитащи от стаята за закуска. Спря пред вратата и дочу нежния глас на София:
— Ангъс, свърши чудесна работа снощи.
Той й отвърна с мрачен тон.
— Не разбирам нищо от палта, ръкавици и подобни работи. Аз съм коняр не иконом.
— Знам, ти си най-добрият главен коняр в цялата страна. Трябва да занеса на ескуайъра малко от хубавия лондонски чай, за да му благодаря, че ми даде назаем теб и Мери.
— Той не иска да се чувствате задължена. Знаете, че ескуайърът ви харесва много, както и всички ние. Ще ви даде и ризата от гърба си, ако го помолите.
Този ескуайър да не би да я ухажваше? Дугъл стисна зъби. Мъжът сигурно беше с тлъста гуша и червендалесто лице. Разбира се, глупакът най-вероятно е изгубил ума си по София, та тя беше прекрасна.
— Ескуайърът е толкова мил — топло каза София. — Трябва да отида да го видя следобед.
Дугъл се загледа намръщено в свитите си в юмруци ръце. По дяволите наистина ли ревнуваше? И то жена, която беше срещнал едва вчера?
Поклати глава. Все още не беше закусил и сигурно това го правеше толкова раздразнителен, а не мисълта, че някакъв недодялан селяндур въздиша по бъдещата му любовница.
Той спря с ръка върху дръжката на вратата. Бъдеща любовница? От къде ли пък му хрумна? Но като се замисли идеята му допадаше все повече.
София МакФарлин съвсем не приличаше на невинна девойка. Тя беше израснала сред комарджии и разни други подозрителни типове. Държеше се като самоуверена светска дама, която е натрупала доста опит и това я правеше още по-привлекателна.
Дугъл никога не бе проявявал интерес към девици. Не искаше да си губи времето с драми, сълзи и обвинения. Обичаше жени, които са наясно със себе си, знаят какво искат и се наслаждават на живота.
Той натисна дръжката и отвори вратата. Шумът накара София да се обърне, полата й се завъртя около нея, а очите й блеснаха, когато срещна погледа му.
Господи, тя беше прекрасна. В нея имаше нещо повече от златистите коси и поразително сините очи. Нещо в начина, по който порозовяваха бузите й и се извиваха в усмивка плътните й устни, в контраста между млечно бялата й кожа и бежовата дантела обгърнала шията й.
София изглеждаше свежа и съблазнителна в модерната си утринна рокля от син муселин, украсена с дантела и с колан на сини и бежови райета, завързан под гърдите. Русата й коса беше прибрана в съвсем семпла прическа и само по една немирна къдрица падаше пред ушите й. На тях се полюшваха перлени обеци, а в косата й беше вплетено едно синьо цвете.
Тя направи реверанс и го поздрави:
— Добро утро, мистър МакЛийн.
Дугъл се поклони и й отговори:
— Добро утро, мис МакФарлин. Какъв прекрасен ден.
Миналата нощ беше смаян от силната си реакция спрямо нея, но сега на дневна светлина откри, че е съвсем естествено да реагира на тази невероятно красива жена.
Към всичко останало, снощи се прибави и шока от разкриването на плановете на неговия малък пакостлив ангел.
Дори да я бе срещнал на друго място или в друг момент реакцията му щеше да бъде все така силна. Кой мъж би й устоял?
Тя се обърна към Ангъс и дрезгаво каза:
— Това е всичко.
Той стисна уста, събра празните съдове и излезе от стаята.
Дугъл изчака, вратата да се затвори след него, преди да каже.
— Прислужникът ви е… доста странен.
София въздъхна.
— Тук в провинцията, не можем да бъдем много претенциозни. Вероятно в града щях да имам повече късмет с намирането на персонал.
Той също си мислеше, че ще има повече късмет в града. Или поне така му се струваше, докато не дойде тук в дома на МакФарлин, където срещна този златен ангел с ловки пръсти, опитващи се да измъкнат печалбата от джобовете му.
София зае стола си и му направи знак да седне.
Дугъл погледна към сервираната закуска. Освен прегорените филии, на масата имаше съмнителни парчета шунка, яйца, които изглеждаха толкова твърди, че биха заподскачали като гумени топки по пода, отчайващо сухи кифли и малки парченца от нещо, което той предположи, че някога е било пушена сьомга.
Тя забеляза отвратеното му изражение и настроението й се повдигна.
Тази сутрин той изглеждаше невероятно красив. Беше облечен в синьо палто за езда и бяла риза, тъмно русата му коса се къдреше около яката, а зелените му очи блестяха, когато започна да пълни чинията си. Скоро в нея бяха сложени две кифли, купчинка яйца и голямо парче от почернялата шунка.
София беше хапнала по-рано в кухнята при Мери, която й сервира топли пастички с мармалад и сметана, чудесен бекон и хрупкави препечени филийки, придружени от кана горещ чай.
Тя прикри усмивката си, когато Дугъл се опита да нареже шунката. Беше толкова твърда, че се накъса под острието на ножа на неравни парчета. Той набоде едно от тях на вилицата си, вдигна го и го заоглежда.
София въздъхна.
— Ужасна е, нали? Тук няма пещ, само една стара камина с шиш, но Мери не е свикнала с нея.
Дугъл остави ножа си явно с намерението да се откаже от закуската.
— Надявам се да отидем на езда тази сутрин. Толкова хубаво се наспах, че я очаквам с нетърпение.
Усмивката на София замръзна.
— Вие… вие сте спал добре?
— По-добре от седмици насам. Искам да изляза на чист въздух.
По дяволите, не това искаше да чуе тя.
— Радвам се, че сте се наспал добре. Предполагам, че вашият комин не е пушил като моя.
— Отначало пушеше, но загасих огъня. Не е никак здравословно да се спи в прекалено топло помещение.
Тя се намръщи. Той в Лондон ли се бе сдобил с такива странни схващания? Ако е така, това щеше да е меко казано неприятно.
Дугъл се загледа през прозореца.
— Горя от нетърпение да разгледам околността и земите за лов.
— Земите за лов?
— Да. — Той избута чинията си настрани и лениво продължи: — Хрумна ми, че мога да използвам този имот най-добре като ловна хижа. Може би ще се откажа от тази къща и ще построя по-малка и удобна някъде другаде.
Дугъл едва сдържа смеха си, когато София отвори уста, после я затвори и след това зяпна отново, а по лицето й се изписа силно възмущение. В този момент той не се сдържа и добави:
— Или мога да превърна това място във ферма за отглеждане на коне. С малко усилия, приземният етаж лесно ще се превърне в допълнителна конюшня и… Извинете, казахте ли нещо?
София се задави, а лицето й пламна.
Дугъл повдигна вежди.
— София, добре ли сте?
Тя изпъшка и отвърна дрезгаво:
— Да. Защо да не съм добре?
— Не знам. Просто изглеждате… разстроена.
Тя поклати глава и златистите й къдрици затанцуваха на слънчевата светлина.
— Аз само се задавих — излъга тя и отпи голяма глътка от чая си, сякаш за да докаже думите си.
Дугъл се почувства като хипнотизиран, когато устните й докоснаха деликатно порцелановата чашка. Проклятие, устата й беше прекрасна, с плътни червени устни, сякаш създадени за целувки. Той си представи какъв ще е вкусът й сега — зряла страст, с привкус на захар и сметана.
Усети как тялото му започна да се възбужда и се намести на стола си, като си напомни да бъде търпелив. Колкото по-дълго време прекарваха във флиртуване и опознаване, в сближаване и отдръпване, толкова и по-голямо щеше да е удоволствието им, когато започнеха връзката си. Бурният опит на Дугъл бе доказал, че след като удовлетвори първоначалната страст, искрата никога повече не пламваше. Той бе имал много връзки, но никоя от тях не бе продължила повече от три месеца.
Брат му Грегор казваше, че той не може да се съсредоточи достатъчно дълго върху една жена, за да се влюби. Той наскоро се бе оженил за Вениша, с която се познаваха още от деца и едва ли бе най-подходящият човек да дава подобни съвети, след като му бе отнело толкова много време, за да осъзнае, че я обича.
Дугъл все пак се замисли, дали наистина не е прекалено припрян, за да изгради трайна връзка. Възможно ли беше краткотрайният му интерес към дадена жена да се дължи на това, че не отделя време, за да я опознае?
Със сигурност не беше така. Той беше съвсем нормален, здрав мъж с нормални, здрави апетити, които съвсем преднамерено бяха възбудени от София.
Той видя как тя присви устни и смръщи вежди, когато го чу да казва, че има намерение да превърне къщата й в конюшня. Определено не беше невинна девойка, а изпечена измамница. Нито веднъж не показа, че й е неловко, когато е насаме с него, нито отхвърли опитите му да се сближат, с изключение на един или два пъти, в които показа дръзкия си характер.
Дугъл харесваше тези черти в нея, тя не играеше глупавите игрички, присъщи на повечето лондонски дами.
Вратата проскърца и София въздъхна:
— Ангъс.
Нахалникът сигурно беше залепил ухо на вратата. Време беше да отведе прекрасната си домакиня далеч от всевиждащите очи на нейните слуги.
Той стана и хвана ръката й, като внимателно й помогна да се изправи.
— Ще тръгваме ли?
Тя му се усмихна толкова мило, че накара сърцето му да затупти по-бързо. След това го хвана под ръка и се облегна на него.
— Колко хубава утрин — каза тя, а гласът й му се стори сладък като мед. — Има толкова пленителни кътчета, които можем да видим. Искам да ви покажа цялата местност.
Да, Дугъл започваше да разбира, че това красиво лице с венец от великолепни златисти коси и надарено с неискрен, но очевидно остър ум, беше наистина неустоимо.
Отне му известно време да си припомни какво мислеше да каже, след като тя притисна гърдите си до ръката му. Той погледна към тях и очите му се спряха върху дантелата, с която бяха покрити.
— За мен ще бъде истинско удоволствие да видя всичко, което искате да ми покажете, София.
Деликатна розовина се разля по лицето й.
— Много сте закачлив днес. Всяка сутрин ли е така или само когато сте се наспал добре?
Дугъл се ухили.
— Може би зависи от компанията.
— Хм — каза тя, поглеждайки към него изпод дългите си мигли.
Този неин навик беше очарователен и го възпламеняваше всеки път.
Тя се усмихна, сякаш знаеше какъв пожар бушува в него.
— Предполагам, можете да яздите?
— Добър ездач съм. А вие?
— Справям се.
Тя го погледна толкова предизвикателно, че той каза:
— Позволете ми да позная. Вие всъщност сте потомка на циганска принцеса и конете не се страхуват от вас.
— Имам много умения — каза тя безгрижно. — Твърде много, за да ги изброя.
Сърцето му заби по-бързо.
— Бих искал да го направите.
— Ще бъдете достатъчно впечатлен, когато ме видите да яздя. Имам истинска дарба.
В този момент Дугъл си представи как София язди… него. Картината беше толкова ярка, че за миг дори не можа да си поеме дъх.
Тя прелетя край него към фоайето, полите й прошумоляха, а когато стъпи на първото стъпало и краката й се показаха за миг, сърцето му едва не спря да бие.
— Няма да се бавя. — С игрива усмивка през рамо, тя пое нагоре по стълбището.
Дугъл кимна, напълно омагьосан от апетитно полюшващите се бедра на София, докато тя се изгуби от погледа му.