Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (7)

Глава 6

И ето го, леърда на клана МакЛийн, изправен пред страховитата Бяла вещица. Тя вече го бе проклела, но той не се предаде, мислеше, че със сладки приказки ще я убеди да вдигне проклятието. Това, което не предвиди бе нейната привлекателност. Той умееше да убеждава, но нейната сила беше в нещо съвсем различно.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

София усети как цялото й тяло потрепери, докато очите й бяха насочени към устните на МакЛийн. Тя сложи лакти на масата и подпря брадичката си с ръка.

— Диамантите на майка ми във вас ли са?

— Да — отвърна той, бръкна в джоба си и извади кадифена торбичка. Развърза я и изсипа съдържанието, при което на масата се изля поток от злато й диаманти.

София посегна към колието, но голяма му топла ръка покри нейната.

— Не още — провлечено каза той с блеснали очи. — Знаете правилата.

— Знам ги — отвърна тя уверено. — И първото е: да не ме докосвате. Бих искала да разгледам колието на светлина. Освен ако не се страхувате да не открия, че сте заменил диамантите с фалшиви?

Той се ухили и целуна пръстите й.

— Много добре. Можете да ги разгледате.

Тя никога не се бе чувствала толкова жизнена и невероятно съобразителна. Сякаш бе спала години наред и сега се събуждаше.

Това ли чувстваше Ред, когато залагаше? Ако е така, беше учудващо, че успя да се откаже след смъртта на майка й. За първи път София се запита от какво ли още се беше отказал баща й през всичките тези години.

Тя взе бижуто и прокара пръсти по него. Металът се бе затоплил в джоба на Дугъл.

— Е? — плътният му глас прекъсна мислите й. — Убедихте ли се, че това е колието на майка ви?

Тя нежно го остави на масата и отвърна:

— Да.

— Може би ще пожелаете да погледнете и останалата част от комплекта, в случай, че решим да вдигнем залога.

Сърцето на София прескочи един удар. Господи, дано вдигнем залога.

— Не е нужно, виждам, че всичко е наред.

— Чудесно. — Дугъл взе колието и го сложи върху торбичката. Образува се блестяща купчинка от злато и диаманти върху червеното кадифе, която той плъзна към средата на масата.

Тя бутна картите към него.

— Съгласен ли сте да играем „Двайсет и едно“?

Дугъл повдигна едната си вежда.

— „Двайсет и едно“? Мислех, че ще изберете игра, в която може да се приложи повече стратегия.

— Тази вечер чувствам, че трябва да заложа всичко на една карта.

Нещо проблесна в очите на Дугъл.

— Както желаете. Ще раздавате ли?

— Не искам да си мислите, че съм ви измамила, когато загубите.

— О, ще ви наблюдавам твърде внимателно, за да го допусна — заяви той и махна с ръка. — Продължавайте.

Усмихвайки се на неговата самоувереност, тя взе картите и ги размеси като пръстите й летяха по тях. Обичаше да ги усеща в ръцете си. Щеше да играе, така че да изгуби първата игра. Искаше да изкуши МакЛийн да вдига залога все повече и повече. До момента, в който той ще е толкова нетърпелив да победи, че щеше да направи грешка. Това беше всичко, от което се нуждаеше — една грешка.

София наблюдаваше противника си изпод спуснатите си мигли и обмисляше неговото безразличие. Този мъж беше преситен. Ако искаше да задържи вниманието му трябваше да му предложи нещо свежо. Нещо различно.

Тя остави колодата на масата.

— Желаете ли да цепите?

След миг той поклати глава.

— Този път — не. Няма начин да остана с празни ръце при този залог — ако изгубя диамантите, ще спечеля вас.

Дълбокият глас на Дугъл изпрати тръпки по гръбнака на София. В същия момент пръстите й потръпнаха върху картите. Тя се опита да събере цялото си самообладание и му раздаде първата карта — петица.

Очите му светнаха.

— Пет е щастливото ми число.

— Какъв късмет за вас — отбеляза София и погледна своята карта — дама.

— Продължавайте, любов моя.

— Само момент.

Сякаш всеки предмет и всяка искрица светлина в стаята бяха фокусирани върху тях.

Дугъл потропваше с пръст по масата.

— Следващата.

Тя изтегли най-горната карта. Към петицата се прибави шестица.

— Единадесет — каза тя.

— Това е.

София изтегли друга карта.

— Тройка. Имате тринадесет. Надявам се, че не вярвате в лошия късмет.

— Не — отвърна хладно тя. — Вярвам в уменията и опита.

Той я погледна мрачно.

— Предполагам, не желаете да качим залога?

Вече? Изглежда щеше да се окаже доста лесно.

— Колко да го качим?

Той посочи към диамантите.

— С обеците от комплекта.

— Срещу?

— Да ви докосна — отвърна Дугъл с глас, в който се долавяше смътно обещание.

Погледът й се отклони към блещукащите диаманти. Едно-единствено докосване щеше да го възпламени още повече.

Знаеше го. Беше сигурна, защото щеше да възпламени и нея.

— Добре. Едно докосване. За не повече от секунда.

Дугъл се намръщи.

— За обеците? Те са диамантени.

— Знам какви са. Знам също и собствената си цена.

Той се усмихна, белите му зъби проблеснаха.

— С вас се преговаря трудно, София.

— Е, съгласен ли сте?

Той кимна и се облегна назад, а очите му се присвиха, когато заяви:

— Следващата.

Тя изтегли една карта.

— Двойка. Сега вие имате тринадесет.

Раздразнение премина през лицето му.

— Ваш ред е.

София сложи пръсти върху колодата, а сърцето й препускаше бясно. Всичко зависеше от следващата карта. Изтегли я бавно и я нареди до останалите.

— Четворка. Това ми дава общо седемнадесет. — Тя се насили да се усмихне доволно. Искаше да изгуби тази игра, по дяволите.

— Може и да изтеглите още една карта преди играта да свърши.

— Може и да не се наложи.

София вдигна следващата карта от колодата и я сложи до другите на Дугъл. На нея сияеше числото осем.

Настъпи миг на мълчание.

Когато вдигна поглед към Дугъл тя видя, че той я гледа с усмивка върху устните.

— Спечелих!

— Не още — възрази София язвително. — Имам право на още една карта.

— Да, но е много малко вероятно да изтеглите четворка.

— Малко вероятно, но не и невъзможно. — Тя изтегли следващата карта и я задържа, страхувайки се да я погледне, но и твърде развълнувана, за да не го направи. Пое си рязко дъх и я обърна. Беше петица. Губеше.

Дугъл избута стола си от масата и прекоси шумно килима.

— Изберете си, любов моя. Да ви помогна да сложите колието или да спуснете косата си?

Сърцето на София заби по-бързо.

— Ще се справя и сама. Благодаря.

— Жалко. — Дугъл огледа внимателно цялата стая. — Моля ви, застане до прозореца. Там светлината е най-добра.

Тя кръстоса ръце.

— Няма да стоя пред прозореца, където всеки би могъл да ме види.

Той се ухили.

— Кой ще ви види? Тук, по средата на нищото.

— Ангъс може да отиде до плевнята или вашият коняр да се разхожда отпред, или…

— Много добре. Застанете, където искате — съгласи се Дугъл с тон, изпълнен с нетърпение.

Чудесно. Тя искаше да го обезсърчи. Насочи се към най-тъмния ъгъл, обърна си и зачака.

— Ще стоя тук.

— Но там е непрогледна тъмнина.

— Можете да вземете свещ.

Той въздъхна и отнесе стола си в ъгъла.

— Хубаво.

Тя профуча край него, взе диамантите от масата и се върна обратно.

— Предполагам искате да го сложа сега? — попита тя и му подаде колието.

Дугъл присви устни.

— Не си го представях по този начин.

— Сигурна съм, че сте си представял някое велико прелъстяване.

— Може би.

— За една игра на карти? — София му се усмихна едва-едва. — Бъдете реалист, МакЛийн — продължи и се обърна. — Бихте ли ми помогнали да го закопчея, моля ви?

Студеното бижу висеше между пръстите му, но той се загледа в шията на София. Деликатността й го привличаше, както и нежното местенце, от което започваха меките й златисти къдрици. Точно там обичаше да целува жените.

Ароматът й изпълни ноздрите му — изкусителна смесица, от жасмин и рози, която го караше да мисли за галени от слънцето поля и топли летни дни. Затвори очи и го вдиша дълбоко, а пръстите му се стегнаха около колието. Това беше твърде много. Той инстинктивно наведе глава, за да я вкуси, но спря, без да посмее да я докосне. Устните му се задържаха над сладкото местенце, топлият му дъх галеше кожата й, лекият аромат на парфюма й го измъчваше още повече… примамваше го да я доближи съвсем и…

— МакЛийн? — Дрезгавият глас на София прекъсна мислите му. — Вие… Вие можете да ме докоснете за една секунда.

Една секунда нямаше да му е достатъчна. Нито дори час. Две седмици? Не. Нуждаеше се от месец, два, десет, за да й се насити.

Всичко, което желаеше бе да използва времето, което му остава тук. След като София разбереше, че той няма да се остави да го измами с къщата, тя нямаше да иска да го види никога повече.

Той въздъхна, изправи се, сложи колието около грациозното й вратле и го закопча, а тялото му се изпълни с желание до болка.

Тя се обърна към него, а очите й блестяха от вълнение.

В отговор го заля вълна от удоволствие. Той взе свещника от малката масичка в ъгъла и запали всяка една свещ, без да изпуска от поглед очите на София от другата страна на пламъците. Те я окъпаха в златиста светлина и създаваха илюзията, че е почти безплътна.

Дугъл се отпусна в стола и се облегна назад, оставяйки се гледката да го нажежи още повече.

Тя си пое дълбоко дъх, след това посегна да свали първата от фибите, придържащи златистите коси върху главата й.

— Почакай.

Тя спря.

— По-бавно.

София хвана фибата и бавно я извади, плътен кичур руса коса падна върху рамото й. Беше болезнено красива на светлината на свещите, докато спускаше златистите си къдрици една след друга, а тялото му се напрягаше все повече с всяка следваща секунда. Косата й бе дори по-дълга, отколкото той си бе представял; плътната блестяща коприна се разливаше над гърдите и талията й…

Всяко нейно движение бе истинска наслада, граничеща с агония. Грациозните й ръце хвърляха сенки върху лицето й, след това се отдръпваха и позволяваха на светлината да погали изваяните й устни и нежната й кожа.

Дугъл не можеше да откъсне очи от нея.

Накрая и последната къдрица беше спусната. Диамантите блестяха върху шията й отчасти покрити от косите й.

София срещна погледа му и прошепна:

— Ето. Платих дълга си.

— Все още не сте. — Той стана. — Дължите ми едно докосване.

Нежна розовина обагри прелестната й копринена кожа.

— О, това ли?

Той стоеше пред нея и я гледаше.

Тя погледна нагоре към него, а гъстите й мигли засенчваха очите й.

— Аз мога… мога ли да се преместя?

— Не.

Тя нервно навлажни устните си.

Дугъл почти простена, докато се опитваше да запази контрола си, доколкото може. Посегна към бедрата й и задържа ръцете си само на инч^[1] от тях.

— Какво правите? — попита тя задъхано.

— Не ви докосвам… все още. — Бавно сякаш наистина я докосваше, той проследи с ръце извивката на бедрата и талията и продължи нагоре. Спря върху гърдите й, които точно щяха да паснат в шепите му, но не я докосваше все още.

Тя преглътна, а дъхът й излизаше все по-бързо от устните. Гърдите й бяха опасно близо до ръцете му и той се отдръпна съвсем леко.

Дугъл усещаше силата, с която тя го привлича и тази невидима връзка бе толкова осезаема, че го караше едновременно да иска да се отдръпне и да копнее да се приближи. Беше сигурен, че и тя изпитва същото.

София се задъхваше сякаш бе бягала дълго, кожата й бе порозовяла и влажна, а очите й бяха вперени в неговите, като че ли никога нямаше да ги отмести.

Той бавно вдигна ръката си под копринения воал от косите й, достигна до деликатната й ключица, но отново не я докосна. Пръстите му застинаха на половин инч от голата й кожа. Диамантите блестяха и той знаеше, че ще бъдат хладни върху топлата й плът.

Тя отметна глава назад и с това несъзнателно движение откри за него шията си. Той наведе глава и прилепи устни на мястото, където пулсът й препускаше лудо, точно над колието.

София затвори очи и сграбчи силните му рамене, въздушно нежната му целувка я разтърси цялата и разпрати до всяка нейна фибра вълни от чувствена топлина. Кожата й тръпнеше, главата й се замая, а сърцето й биеше толкова бързо, че тя си помисли, че всеки момент ще се пръсне. Точно когато коленете й се разтрепериха той се отдръпна, устните му бяха оставили пламтяща следа по шията й, като допира на парче нагорещен метал.

Двамата удивено са взираха един в друг. Очите на Дугъл бяха толкова потъмнели, че изглеждаха почти черни. Лицето му се вкамени, дълбоки линии се врязаха от двете страни на устата му… същата тази уста, която само преди миг опари сатенената й кожа.

София трепереше. Трябваше да направи нещо, да каже нещо. Но какво? Всичко, за което можеше да мисли бяха думите нахлули в съзнанието й от мига, в който той я докосна: Не спирай. Не спирай. Не спирай…

Развълнувано си пое дъх.

— Вече сме квит — промълви тя, опита се да вдигне косата си и да я закрепи с фибите, но ръцете й трепереха толкова силно, че не успяваше.

Дугъл я наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

Тя се отказа и остави косата си разпусната. Можеше само да се надява Ангъс или Мери да не я видят, докато стигне до стаята си.

— Аз… аз трябва да се оттегля сега.

Единственото, което той направи, бе да кимне рязко.

София се обърна към вратата.

— Аз… желая ви лека нощ и…

— Почакай.

Тя не помръдна, не можеше да го направи дори ако животът й да зависеше от това.

Дугъл тръгна към нея, погледът му галеше косите, устните, тялото й.

София все още стоеше като вкаменена, когато той спря пред нея, приближи я и обви топлите си ръце около шията й.

Сърцето й препускаше, а устните й се разтвориха. Той отстъпи назад, пръстите му леко докоснаха гърдите й, когато колието се плъзна от врата й в ръката му. Дугъл бързо пусна бижуто в джоба си.

— Мисля, че това е мое.

Еуфорията на София се изпари за миг.

— Бях забравила, че е на мен.

Той повдигна вежди.

— Това вече е без значение. — Той се насочи към вратата и я отвори. — Да ви придружа ли до стаята ви?

Ха! Сякаш щеше да му позволи. Тя вдигна брадичката си и прелетя край него.

— Не, благодаря — отвърна му през рамо. — Знам пътя много добре.

Той я последва, а ботушите му тропаха по стълбите зад нея.

— Само исках да се насладя на компанията ви още няколко мига.

Тя спря на най-горното стъпало и се принуди да се усмихне.

— Не мисля, че бих могла да понеса повече удоволствия тази вечер.

Той се ухили, а очите му проблеснаха дяволито.

— Добре. Предполагам, че ще е прекалено, ако попитам за обиколката на къщата утре сутрин.

— Мисля да започнем със земите и да оставим къщата за следобеда. Ще ни е по-удобно на коне, а след като ще яздим, е по-добре да го направим, докато е хладно.

— До утре сутрин, тогава — той спря поглед върху нея за един дълъг миг, а в очите му имаше триумф, задоволство и още нещо, което отне дъха й. — Лека нощ, София.

След миг, тя стоеше сама в коридора, загледана в затворената врата.