Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проклятието на Маклийн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Catch a Highlander, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 194 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh

История

  1. — Добавяне

Глава 1

О, мили момичета, какво удоволствие е да срещнете мъж, когото можете сами да измъчвате.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

— Изгубил си всичко? — Гласът на София МакФарлин се извиси в края на въпроса.

Робърт МакФарлин, наричан Ред, както от приятелите си комарджии така и от дъщеря си кимна.

София се отпусна на стола с пребледняло лице.

— Дори… дори къщата?

Ред преглътна с усилие. Винаги бе смятал, че е най-добре лошите новини да се казват направо. Но сега, като гледаше потрепващата долна устна на дъщеря си, се замисли дали е бил прав.

В големите й светлосини очи и по гъстите й мигли проблясваха сълзи.

— Но как се случи това? Нали отиде в Стърлинг, за да продадеш диамантите на мама, заради новия покрив. Как стигна до игралната маса?

— Спрях в Единбург, но сега се моля да не бях го правил. По пътя чух, че ще има надбягване с най-бързите коне в Англия. Отначало смятах само да погледам, но Андрю МакГрегър беше там и…

София присви устни.

— МакГрегър носи само неприятности.

— Шшт. Цялата проклета вина е само моя и на никой друг. Исках само да ти помогна, момичето ми.

— Да ми помогнеш? Като изгубиш къщата, която обичам?

— Не исках да стане така — каза нещастно баща й. — Помислих си, че ако спечеля, дори само веднъж, ще мога да платя за ремонта на покрива, без да се наложи да продам диамантите на майка ти. — Веждите му се смръщиха. — Тази идея не ми харесваше от самото начало.

Тя притисна юмруци към челото си.

— Казах ти, че диамантите не ме интересуват ни най-малко. Исках само здрав покрив.

Той стисна зъби.

— Беатрис желаеше да носиш тези диаманти, когато се омъжиш, точно както тя ги носеше в деня на нашата сватба.

Очите на София проблеснаха.

— След като покривът започна да тече, мама първа щеше да предложи да ги продадем.

Ред неохотно призна пред себе си, че София е права. С изключение на случаите, в които беше предизвикана, Беатрис беше пример за здрав разум, макар да бе израснала в едно от най-богатите имения в Шотландия, заобиколена от слуги, които нямаха друга работа, освен да я глезят и да я насърчават да мисли единствено за себе си.

Беатрис не беше от жените, които щяха да оставят някой друг да се грижи за нея, след като тя можеше да се справи и сама. Беше силна и независима, черти, които баща й никак не харесваше.

Всеки опит да докаже, че може да направи това, което е решила, само караше баща й още по-яростно да ограничава свободата й. Така тя, едва навършила крехките седемнадесет години, се отказа от семейството си и избяга с непознатия авантюрист Робърт МакФарлин.

Това беше най-големият късмет в живота на Ред и го промени завинаги. Преди да срещне Беатрис животът му беше вълнуващ, но след като я срещна, вече бе не само вълнуващ, а и изпълнен с топлота — почти съвършен. Незнайно как, тя успяваше да превърне всяка странноприемница, колкото и мизерна и студена да беше, в дом за тях. В замяна Ред изпълни живота й с вълнения, романтика и любов. Никой от двамата не съжали нито веднъж за импулсивния им брак.

Ред си пожела, за хиляден път, Беатрис да беше все още с тях и до днес.

— Софи, аз просто не можех да се разделя с диамантите на майка ти без битка. Не исках да навредя, но сега… Изгубих всичко. — Той присви гневно очи. — Обещавам ти, че ще намеря начин да оправя нещата, ще видиш, че ще го направя!

Изражението на София омекна, тя стисна ръката на баща си между дланите си.

— Ние само трябва да измислим начин да се измъкнем от тази бъркотия. — Тя се умълча и присви вежди.

Ред я погледна с надежда. Ако някой можеше да измисли как да се измъкнат от бъркотията, то това беше Софи. Тя щеше да успее, бе напълно сигурен в това. Той се загледа в дъщеря си, отбелязвайки как слънчевите лъчи, промъкнали се между завесите, позлатяваха и без това златните й къдрици. Светлината придаваше кремав цвят на нежната й кожа и подчертаваше деликатността на сърцевидното й лице. С гъстите й мигли, блестящите й очи и перфектния нос, му беше много трудно да си представи, че може да съществува по-красива жена от нея.

Но поразителната й красота и деликатност бяха подвеждащи; от съвсем малка Софи проявяваше ненаситната жажда за приключения, наследена от родителите й. Тримата я бяха последвали и пътуваха от странноприемница до странноприемница, през цяла Европа, без да се оплакват. Наслаждаваха се на всяко ново място, на всеки разнебитен хан. Докато Ред се занимаваше със своите си дела, Беатрис се опитваше да направи живота на София нормален, доколкото можеше. Тя беше всичко за дъщеря си — и гувернантка, и учителка и майка.

Беатрис — тяхната закрила и радост. Надсмиваше се на калните пътища и недоволните гостилничари, докато Софи и Ред се заливаха от смях. Поддържаше дрехите им сухи и чисти, а стаите им спретнати и уютни. Веселата, неуморна Беатрис беше центърът на целия им свят. Затова и неочакваната й смърт преди години едва не ги опустоши.

Софи толкова приличаше на майка си, че сърцето на Ред се свиваше от болка докато я гледаше. Въпреки че беше на двадесет и седем и, според обществото, едва ли имаше изгледи вече да се омъжи, всеки мъж, който видеше нейната златисторозова прелест, щеше да е на друго мнение. Тя се държеше като напълно зряла жена, но изглеждаше на не повече от осемнадесет.

София подпря тънкия си пръст на брадичката, лицето й стана решително, а нежните й устни се присвиха.

Ред мълчаливо прокле приятеля си МакГрегър, лошия си късмет и най-вече обстоятелства, които го бяха подвели да се надява.

Надеждата бе нещо хубаво за повечето хора, тя ги крепеше в трудните моменти. Но за един комарджия беше гибелна. Никога не биваше да залага нещо, което не може да си позволи да изгуби. Ето че в разгара на тази игра, в сърцето му бе пламнала измамната надежда, че това е шансът да оправи нещата за своята Софи. Разбира се, беше изгубил. В хазарта не трябва да се ръководиш от чувствата. Точно той го знаеше много добре. През годините, двамата с неговата прекрасна Беатрис бяха преживявали от способността си да се възползват от надеждите на останалите в играта.

Как ли щеше сега да го обвинява, че е проиграл единствените неща, които бе оставила на дъщеря им. Най-голямото й желание винаги е било Софи да има истински дом. Затова беше прибрала документа за собственост на къща, която в отчаянието си, един благородник бе заложил по време на игра срещу Ред и не се съгласи да се раздели с тях дори и в най-трудните моменти.

За съжаление, Фортуна беше твърде непостоянна дама и бедната Беатрис не доживя да види къщата, която така ревностно пазеше за дъщеря си.

След смъртта й, бащата и дъщерята напуснаха Италия и отпътуваха към Шотландия, за да влязат във владение на къщата на хълма. Пристигнаха в един студен, мрачен ден, през който облаците бяха надвиснали над високата сграда. Посрещнаха ги студенина, негостоприемно затворени врати и прозорци и буйно израснали лози, които почти я бяха покрили.

София незабавно се зае да превърне къщата в дом за тях. Заедно, те търкаха и боядисваха, ковяха и ремонтираха, чистеха и полираха докато мястото стана годно за обитаване. Бавно, докато сърцата им се изцеряваха от болката, МакФарлин Хаус се превръщаше в истински дом. И така беше вече единадесет години.

София изпъна решително рамене и Ред я погледна с надежда.

— Не можем просто да седим и да гледаме как един непознат отнема дома ни — погледът й се плъзна зад гърба му, за да обхване всекидневната. — Няма да мога да понеса тази гледка.

Баща й проследи погледа й. Ламперията проблясваше меко, дебели ориенталски килими покриваха излъскания дървен под. Сложна дърворезба украсяваше камината, над нея на голяма полица беше поставен гравиран позлатен часовник и двойка прелестни свещници от кристал и месинг, а пред нея имаше няколко красиви кресла. Те бяха семпли, но елегантни с тапицерия от кадифе на червени и златисти райета и заобикаляха две кокетни масички Чипъндейл. В единия ъгъл на стаята имаше малко резбовано писалище във френски стил, а до него изящен старинен бюфет, пълен с порцеланови сервизи. Слънчевите лъчи надничаха между завесите от червено кадифе и се отразяваха в ламперията. Из въздуха се носеше свеж аромат на восък и лимон. Слаб огън в камината прогонваше пролетния хлад и допълваше картината, така че човек трудно би могъл да си представи по-красива и уютна стая.

Причината за всичко това, в момента стоеше на стола срещу него — Софи — красивата му дъщеря със златни коси и сърцевидно лице, точно като на майка й. Единствената прилика между нея и баща й бяха необикновените им очи — светлосини като ясно небе и оградени от дълги, извити, тъмнокафяви мигли.

Още като момче той беше жилав и знаеше как да оцелее на улицата. Често се бе бил с момчета по-големи от него, допуснали грешката да му се присмиват заради дългите мигли. Юмруците му бяха заякнали, още когато беше само на осем, така че почти никой не повтаряше същата грешка отново. Пожела си да можеше да разреши и сегашните си проблеми толкова лесно. Но в случая беше нужна по-умна глава от неговата.

— Ако някой може да открие начин да се измъкнем от тази бъркотия, това си ти — каза Ред твърдо.

София се усмихна, сърцето й се изпълни с гордост от непоколебимата вяра на баща й в нейните способности. Тя погледна през прозореца към градината, където вятърът шумолеше между розовите храсти. Новата пътечка се извиваше между розови, червени, жълти и лилави цветя, покрай зелени дървета и достигаше до белия каменен фонтан, на чийто ръб бе кацнал един розов мраморен ангел, а пръстите му докосваха водните пръски. Скоро някой друг щеше да стои тук и да търси утеха в спокойствието на градината вместо нея.

Тази мисъл разпали гнева й. Как така някой ще седи в нейната градина без нейното позволение, особено след всичкия труд, който беше положила? Трябваше да има някакъв начин… София забарабани с пръсти по подлакътника на стола. Как можеха да променят този ужасен обрат на съдбата? Нямаха пари, нито откъде да вземат заем. Не познаваше никого, който би им помогнал. Единственият им заможен познат беше ескуайърът, но той влагаше доходите си в собствения си имот.

Не, ако искаха да си върнат къщата… Тя замръзна, една мисъл премина внезапно през главата й.

— Нямаме пари и няма откъде да вземем заем, за да откупим къщата, но имаме талант и късмет. След като къщата е изгубена в игра, аз също ще си я възвърна с игра.

— Ти?

— Да. Никой не предполага, че мога да играя карти, толкова добре като теб.

— Вярно е — отвърна бавно Ред. Още докато беше малка, той я беше научил как ловко да крие карта в ръкава си, как да раздава, как да ги бележи с фибата си и още хиляди малки трикове, които използвани заедно водеха до редки загуби.

Но истинският номер беше в ума й. Знаеше кога да играе и с коя карта, помнеше кой и какво е обявил — точно тези качества правеха един играч силен, а Софи ги бе усвоила още на дванадесет.

Той я беше научил и на правилно отношение към играта, как победата за един човек означаваше едно, а за друг нещо съвсем различно, как да различи отчаянието по лицето на противника и момента, в който той е на път да направи грешка и как, ако твърде много искаш нещо, може да се разсееш и да изгубиш всичко.

Ред потърка брадата си.

— Това може и да проработи, момичето ми, но може и да се окаже опасно. Мъже като Дугъл МакЛийн изглеждат меки като гъши пух, но са твърди и неотстъпчиви, ако си помислят, че са измамени. А и на майка ти никак нямаше да й хареса да играеш с истински залог.

Сърцето на София се сви. Не можеше да позволи да изгубят къщата. Тя беше всичко, което й остана от майка й.

Остави емоциите настрани и каза с твърд глас.

— Какво знаеш за този мъж?

— За Дугъл МакЛийн? Не много. Най-вече слухове. — Ред прекара пръсти през косата си. Някога тя беше яркочервена, но сега в нея се забелязваха бели кичури и бе избледняла до кестеняво. — Говори се, че е развратник, красавец и ходи издокаран от сутрин до вечер. Трябва много да внимаваш с него.

— Срещала съм красиви мъже и преди, татко — заяви уверено София.

Баща й обаче не изглеждаше напълно убеден.

— Да, но в този има нещо различно. Той е горд мъж, цялото му семейство сякаш са изтъкани от гордост. — Ред присви устни. — Мога да добавя и, че е доста избухлив.

— Откъде знаеш?

— Граф Стърлинг направи доста нелюбезен коментар за един от братята му по време на играта и аз видях гнева в очите на МакЛийн.

— Той каза ли нещо друго.

— Не, тогава навън внезапно проблеснаха светкавици, силен вятър нахлу през отворените прозорци и ние се спуснахме да ги затворим и да съберем картите. — Ред се засмя. — Граф Ърл се опита да обвини МакЛийн за това. Носят се слухове, че родът МакЛийн е прокълнат — когато някой от тях изгуби самообладание се разразяват бури.

София се усмихна вяло.

— Знаеш ли нещо друго за него?

Ред присви очи.

— Изглежда парадира с положението си. Пътува с карета с впряг от осем прекрасни коня, каквито трудно могат да се намерят.

Това звучеше обещаващо. Да изиграе един самохвалко.

— Мислиш ли, че ще дойде тук?

— Каза, че иска да даде къщата на племенника си или нещо подобно и ще дойде да я види преди това.

Тя кимна с глава.

— Добре. Спомняш ли си нещо друго?

Ред направи физиономия.

— Облича се като французин, с дантелени маншети и какво ли още не.

София сви презрително устни.

— Конте.

— И да, и не. В него има нещо повече от труфилата. Той е бърз и много добре прикрива емоциите си, превъзхожда дори мен. Трябва да се подготвиш за срещата с този мъж, момичето ми. Отдавна не си играла, а той е невероятно интелигентен — предупреди я баща й.

— Тогава ще се упражняваме всеки ден, докато пристигне.

— Ще дойде поне след седмица. Надбягванията няма да свършат по-рано. — Ред огледа дъщеря си. — Ще ти трябва нова рокля, дори две.

Тя погледна към утринната си рокля от розов муселин.

— Защо?

— Един мъж би заложил повече, ако не мисли, че се нуждаеш от парите му.

— Много добре. Ще си поръчам няколко нови рокли при шивачката в селото. Тя скоро завърши чеиза на дъщерята на барона. Ще ми трябват и някакви фалшиви бижута. Той никога няма да се приближи до мен дотолкова, че да открие разликата. Може би ще успея да спечеля обратно и бижутата, и документа.

— Заслужава си да опиташ. — Баща й огледа стаята и устните му се извиха в крива усмивка. — Къщата може да се окаже проблем. Ти свърши твърде добра работа с нея — прекрасна е. Съмнявам се МакЛийн да иска да се раздели с нея, щом веднъж я види.

София се намръщи.

— Така е. Види ли я, никога няма да се съгласи да я заложи. Предполагам… — една идея премина през главата й — толкова брилянтна идея, че изкристализира в съзнанието й за миг.

— Софи? — Гласът на Ред прекъсна мислите й.

— Смяташ ли, че имаме цяла седмица преди МакЛийн да дойде да види къщата. — Думите се изляха като поток от устата й.

— Приблизително. Може и повече, ако остане на празненствата след състезанията.

Можеше и да се получи. Щеше да има нужда от помощ, но с желание и сръчни ръце тя щеше…

— Софи? — дълбока бръчка се появи между веждите на баща й. — Не ми харесва този поглед. Какво замисляш?

Тя се изправи и потри ръце.

— Знам точно как да накараме МакЛийн да иска да се отърве от нашата къща. Ние просто ще заличим всичко, което сме направили.

— Какво?

Тя махна с ръка, твърде заета с мислите си, за да обясни по-подробно.

— Остави това на мен. Аз ще се погрижа за всичко.

— Каквото и да замисляш, ще си създадеш неприятности. Ако МакЛийн реши, че се опитваш да го измамиш, няма да спре докато не си отмъсти.

— Ще бъда внимателна — отговори тя разсеяно, прехвърляйки възможностите през ума си.

— Не, няма. Твърде много приличаш на майка си. След като тя си поставеше цел, нищо не беше в състояние да я спре. Не се връщаше назад дори ако пред нея да се изпречваха високи върхове или дълбоки води.

София се усмихна.

— Упоритостта е добро качество.

— Зависи колко скъпо може да ти излезе, момичето ми.

Усетила тревогата на баща си, София смени темата като го попита за играта, в която е изгубил къщата. Нетърпелив да изповяда грешката си, Ред започна да обяснява какво е било раздаването и как е сглупил да заложи всичко.

София го слушаше с половин ухо. След като приключеше с любимата си къща, суетният МакЛийн щеше да се моли някой да го отърве от нея. Никой изнежен, покрит с дантели, наконтен развратник никога нямаше да поиска тази къща за себе си.

Никога.