Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (19)

Глава 18

Не позволявайте на никого да казва, че мъжете са по-силни от жените. Представете си колко деца биха се родили на този свят, ако мъжете трябваше да се справят с родилните мъки.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

За София, вечерята премина като в мъгла. Косата й, прихваната покрай главата, така че да не се виждат мокрите краища, й създаваше неудобство. За щастие, когато се върна в стаята си, Мери вече бе отишла да вечеря в слугинското крило. В състоянието, в което се намираше не би могла да скрие истината от зорките очи на прислужницата си.

А сега, дори с цената на неимоверни усилия, не успяваше да държи очите си далеч от Дугъл. От него сякаш струеше чувственост и изглежда всички гости бяха напълно на ясно с този факт.

На вечерята имаше осем души. Освен Джак и Фиона, присъстваха съдията и съпругата му, обсебената от конете мис Стантън, която не можеше да говори за нищо друго, освен за ездата този следобед, и един приятен джентълмен на име сър Реджиналд Барксдейл, който цяла вечер се взираше в София, сякаш беше озадачен от нещо.

Необвързаната мис Стантън не се опитваше да привлече вниманието на Дугъл, за разлика от мисис Кент — съпругата на съдията.

Съдия Кент — закръглен, с червендалесто лице и жизнерадостен смях, беше поне двадесет години по-възрастен от палавата си и жизнена жена.

Тя се държеше скандално — смееше се, не спираше да бъбри и съвсем очевидно се опитваше да флиртува с Дугъл. Междувременно съпругът й, сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен от качеството на поднесената му храна и гледаше на случващото се на вечерята със снизходителност и търпение.

София изобщо не изпитваше толкова благородни чувства. Всеки път, когато мисис Кент вдигнеше големите си кафяви очи към Дугъл и му се усмихнеше, сякаш имаха някаква обща тайна, кръвта й кипваше. Това, разбира се, беше нелепо. Той не беше неин, за Бога. В края на краищата тя само се възползваше от него.

Погледите им се срещнаха през масата и той вдигна чашата си с вино в мълчалив тост и отпи. Най-вече защото знаеше, че острият поглед на мисис Кент ги дебнеше, София не се сдържа и също вдигна чаша в безмълвен отговор на поздрава на Дугъл.

Той се усмихна, а фалшивата усмивка на мисис Кент замръзна.

Тя не беше от тези, които биха отстъпили пред друга жена и скоро шепнеше нещо на ухото на Дугъл. Бе хванала ръката му и се навеждаше към него така, че гърдите й почти щяха да излязат от деколтето.

София се намръщи. Боже мили, не осъзнаваше ли тази жена, че се прави на абсолютна глупачка? Тя изглеждаше като…

— Мис МакФарлин.

София чу плътен глас до себе си, обърна се и видя сър Реджиналд. Той бе разговарял с мис Стантън за предимствата на различните пътеки за езда и сега бе намерил изход.

Усмихна й се и каза:

— Не искам да бъда нахален, но не сме ли се срещали и преди?

Дугъл изсумтя подигравателно.

София му отправи един предупредителен поглед.

— Не — отвърна тя на сър Реджиналд. — Аз живея доста уединено в Шотландия и през последните дванадесет години почти не съм пътувала, така че се съмнявам да сме се срещали.

— Това е много странно. Убеден съм, че съм ви виждал и преди. Заради очите ви, те са твърде необикновени. — Сивият му поглед се плъзна по нея и една виновна усмивка смекчи изражението му. — Съжалявам, ако съм ви смутил. Можем да говорим за нещо друго. Споменах ли, че имам маймунка? Тя е много интелигентно същество и винаги я вземем с мен, когато пътувам някъде.

Той продължи да говори в същия дух и София реши, че е много привлекателен мъж. Имаше приятно лице, пронизващи сиви очи, волева брадичка и добре оформени устни, но не притежаваше и частица от естествения магнетизъм на Дугъл.

— Знам къде сме се срещали! — внезапно заяви сър Реджиналд. — Във Виена. Бях на обиколка из Континента. Беше преди доста години, тогава трябва да сте била дете.

— Може би сте срещнал майка ми — аз много приличам на нея. Двамата с баща ми са пътували доста преди да се родя.

— Предполагам, че е възможно — каза той, но не изглеждаше напълно убеден.

— Сър Реджиналд — намеси се Дугъл в разговора им, противно на всички правила. — Може би бъркате Мис МакФарлин с някое видение. — Погледът му собственически се задържа за известно време върху нея. — На мен самия често ми се случва.

Лицето на София пламна. Фиона се задави с виното си и Джак я потупа по гърба, с очи вперени в Дугъл. Съдията се засмя, а съпругата му пронизваше София с остри като кама погледи. Мис Стантън, без да забелязва случващото се около нея, попита за солница.

София знаеше, че Дугъл се опитва да заяви правата си над нея. Бе само мимолетно увлечение за него и нищо повече и тя трябваше да го възприема по абсолютно същия начин. Но въпреки всичко, тази мисъл прободе сърцето й.

След като се оттеглиха в салона, Сър Реджиналд не се отдели от София и я забавляваше с истории от живота и пътешествията си. Когато и Фиона се присъедини към тях, Дугъл побърза да се отърве от досадното внимание на мисис Кент и се насочи към София.

Тя го видя, че приближава и в опит да покаже, че присъствието му не й влияе, бързо каза на Фиона:

— Имате прекрасно колие.

Фиона засия, тънките й пръсти погалиха големия диамант.

— Джак ми го купи, когато разбрахме, че съм бременна. Казах му, че е твърде скъпо, но той беше непреклонен.

— Може ли? — попита сър Реджиналд и вдигна монокъла си.

Фиона се усмихна.

— Разбира се. — Свали колието, подаде му го и обясни на София. — Сър Реджиналд е нещо като експерт по скъпоценните камъни, особено по старинните.

Той вдигна очи от блестящия диамант и запротестира:

— Вие сте твърде великодушна към мен, мисис Кинкейд. Думата експерт предполага много повече усилия, отколкото аз съм готов да вложа. — Той подаде колието обратно на Фиона. — Прекрасно е.

— Благодаря ви. — Тя се усмихна закачливо. — Можете ли да кажете нещо повече? — Забелязала любопитния поглед на София, Фиона добави: — Това е нещо като игра между нас. — Аз се опитвам да го затрудня с различни бижута, които Джак ми подарява. Но сър Реджиналд все още не е допуснал грешка.

Той се засмя.

— Сигурен съм, че след време и това ще се случи.

София се усмихна. Въпреки, че му липсваше поразителната мъжественост на Дугъл, сър Реджиналд изглежда беше добър човек.

Фиона докосна колието си.

— Е, сър Реджиналд? Какво можете да кажете за новото ми бижу?

— Като за начало, то не е ново. Ако се съди по закопчалката, бих казал, че е поне на тридесет години. — Той сви устни и добави: — Не съм напълно сигурен, но според майсторската изработка и качеството на диамантите, най-вероятно е работа на Рандел и Бридж в Лондон.

— Отново сте прав! — възкликна Фиона.

Сър Реджиналд се поклони с доволен вид.

Дугъл бръкна в джоба си, извади една кадифена торбичка и я подаде на сър Реджиналд.

— Кажете ни, какво мислите за тези. На София са.

— Бяха мои — поправи го тя.

Сър Реджиналд я погледна с повдигнати вежди.

— Изгубих ги в игра на карти с лорд МакЛийн — обясни София.

— Ах! — каза Сър Реджиналд и изражението му я накара да се изчерви.

— Няма значение как съм се сдобил с тях — каза Дугъл спокойно, — може би вие ще ни дадете оценка за истинска им стойност.

— За мен ще е удоволствие. — Сър Реджиналд се насочи към масата наблизо и изсипа внимателно съдържанието на кадифената торбичка върху нея.

— Колко е красиво! — възкликна Фиона, когато финото златно колие с диаманти се плъзна на масата, последвано от гривна и няколко фиби.

— Пленително — промърмори Сър Реджиналд и вдигна огърлицата с присвити вежди. — Каква изящна изработка! — Той проследи с пръст нежния филигран, преди да погледне към София. — Ще имате ли нещо против да ги отнеса до лампата, за да ги разгледам на по-добра светлина?

Тя повдигна рамене.

— Трябва да попитате мистър МакЛийн. Негови са.

— Не — заяви Дугъл и тъмнозеленият му поглед изгори очите й. — Те са ваши. Не бих взел нещо, което не ми принадлежи.

Диамантите ли имаше предвид той? Или документа за собственост? Или нещо друго?

Сър Реджиналд приближи бижутата към светлината и ги разгледа съсредоточено. Когато се обърна, между веждите му се беше появила бръчка.

— Мис МакФарлин, откъде ги имате?

— Бяха на майка ми.

Сър Реджиналд внимателно прибра бижутата обратно в торбичката.

— Изключителни са. Никога не съм виждал подобни. — Той отново се намръщи и стисна торбичката някак собственически. — Освен… — Очите му се присвиха и той потъна в мисли.

Фиона се усмихна на София.

— Изглежда най-накрая затруднихме горкия сър Реджиналд.

Той печално поклати глава.

— Изработката определено е италианска, но освен това не мога да кажа нищо друго. Това са изключително необикновени бижута. Всъщност, напомнят ми за една необикновена диадема, която видях веднъж в… — Сър Реджиналд погледна към София със замъглен поглед, сякаш не я виждаше.

Тя повдигна вежди.

— Да?

Той леко се изчерви и поклати глава.

— Съжалявам. Това колие и начинът, по който стоите с наклонена глава ме накараха да си спомня за един портрет, който видях веднъж… Но това е невъзможно, защото… — Той се засмя смутено. — Съжалявам, разсеях се.

— София влияе така на хората — каза Дугъл и протегна ръката си.

С очевидно нежелание сър Реджиналд му върна торбичката.

— Благодаря. — Дугъл я взе, хвана китката на София и я сложи в ръката й.

— Но вие ги спечелихте!

— Те са ваши. Не бих могъл да ги използвам много.

— Колко галантно — промърмори сър Реджиналд, а погледът му се местеше от Дугъл към София и обратно.

МакЛийн се обърна и започна да разговаря със сестра си и бижутата останаха в София. Ако се опиташе да му ги върне, единственото, което щеше да се случи бе да предизвика сцена.

Сякаш усетил безпокойство й, сър Реджиналд се опита да я въвлече в разговор. Но тя почти не го чуваше, всичките й усилия бяха съсредоточени в това да се сдържа да не гледа към Дугъл. Всяко негово движение или дума предизвикваше тръпки по кожата й. Въпреки че след последната им среща страстта й бе задоволена, тя се чувстваше още по-неспокойна.

Погледна към Дугъл през спуснатите си мигли. Той излъчваше невероятна чувственост с тъмнорусата коса, която падаше по челото му и дълбоките лениви зелени очи. Тя си пожела да са сами, за да може да усети устните му със своите отново.

Но това нямаше да се случи.

В този момент мисис Кент се отдалечи от задрямващия си съпруг, увисна на ръката на Дугъл и се опита да обсеби вниманието му.

София чакаше точно такава възможност. Извини се на сър Реджиналд и тихо се оплака от главоболие на Фиона, която веднага й предложи билков чай, но София отказа с думите, че най-добре би й помогнал съня. След това с диамантите на майка си в ръка, потърси спокойствието на стаята си.

Сутринта щеше да си тръгне. Единственото, което щеше да отнесе със себе си бе мисълта, че Дугъл не я смята за крадла сега. И това е нещо, каза си тя и избърса една сълза търкулнала се от окото й.

По-късно вечерта чу приближаващи се по коридора стъпки от мъжки ботуши. Те спряха пред вратата й. София знаеше, че е Дугъл, усещаше присъствието му толкова ясно, сякаш го виждаше. Тя стаи дъха си и стисна очи с надеждата, че той ще си тръгне.

Не би могла да устои, ако той се опиташе да я съблазни и това само щеше да направи заминаването й още по-трудно.

След известно време Дугъл тръгна към своята стая. Когато чу, че вратата му се затваря тя сложи една възглавница върху главата си и плака, докато заспа.

 

 

Утрото настъпи и София, с подути очи и облечена в роклята и пелерината си за пътуване, слезе по стълбите. Мери пъхтеше след нея с куфар и кутия за шапки в ръце.

Отпред в коридора Фиона говореше с иконома си. Когато видя София, тя прекъсна разговора и забърза към нея.

— Мис МакФарлин, не можете да си тръгнете!

— Страхувам се, че се налага да си тръгна.

— Но пътищата са почти непроходими.

— Успях да стигна до тук, сигурна съм, че ще успея и да се върна у до… — Но вече нямаше дом, така че се поправи. — Да се върна при баща ми.

Фиона изглежда не беше напълно убедена и зелените очи й очи потъмняха от тревога.

— Разбирам, че вече сте решила, но трябва да останете поне за закуска.

Джак излезе от утринния салон и спря, когато видя София и слугинята й.

Фиона му помаха да се присъедини към тях и той се приближи.

— Джак! Моля те, кажи на Мис МакФарлин, че пътищата са непроходими.

— Пътищата са непроходими — отговори веднага той.

— И че тя трябва да остане поне още един ден.

— Трябва да останете поне още един ден — повтори той с весели искри в очите.

Фиона кимна.

— И че е повече от добре дошла тук.

— Сигурен съм, че тя го знае.

— И че ще се радваме, ако остане при нас най-малко още една седмица, и…

Джак се разсмя и хвана ръката на съпругата си.

— Фиона, любов моя, сигурен съм, че Мис МакФарлин е съвсем наясно, че ние двамата искаме да остане.

София се усмихна.

— Много съм поласкана, но наистина трябва да си тръгна. Напоследък има толкова много неочаквани бури, че пътищата може да станат и по-лоши.

Джак прихна да се смее, а Фиона погледна нагоре по стълбището.

— Повече няма да има — каза мрачно, преди да погледне отново към София. — Толкова съм разочарована, че си тръгвате — продължи тя и в гласа й се усещаше истинска топлота.

— Аз също, но трябва да се връщам при баща си. Болен е. Дойдох само за ден и ще се разтревожи, ако не се прибера скоро.

— Предполагам, че не можете…

— Тя няма да ходи никъде.

София затвори очи, когато дълбок глас се разнесе от площадката над стълбището. Тялото й предателски се стегна при звука му.

Дугъл слезе по стълбите и застана пред нея с предпазливо и напрегнато изражение.

— Фиона, Джак, ще имате ли нещо напротив да ме оставите да поговоря няколко минути насаме с мис МакФарлин?

— Ще опиташ ли да я убедиш да остане? — попита Фиона с надежда в гласа.

— Със сигурност — отвърна Дугъл, без да отмества мрачния си поглед от София.

— Чудесно — отвърна сестра му и хвана ръката на съпруга си. — Хайде, Джак. Вече съм гладна.

Той погледна строго Дугъл.

— Ще бъдем в утринния салон, ако ви потрябваме.

— Няма да ни потрябвате — рязко отвърна Дугъл.

— Джак, престани — скара му се Фиона. След това го повлече към утринния салон и затвори врата след тях.

Дугъл пристъпи напред и каза тихо:

— Трябва да поговорим. Сега.

София въздъхна.

— Мери, чакай ме тук — каза и се обърна към всекидневната. Вратата беше отворена, но вътре бе тъмно. Тя отиде до завесите и ги дръпна, преди да се обърне с лице към Дугъл.

Той затвори вратата.

— Изчезнал е.

— Изчезнал? Кой е изчезнал?

— Документът за собственост.

Тя премигна, докато се опитваше да възприеме тази информация.

— Но… той беше у теб!

— Знам. Беше в стаята ми, оставих го на стола пред камината.

— На стола? Но… защо?

Устните му потрепнаха.

— Някак си се беше поизмокрил доста.

Бузите на София поаленяха.

— О!

— Да. — Очите му се плъзнаха по нея горещи и завладяващи. — Трябва да го намерим.

Тя притисна треперещата си ръка към челото си и си пожела да бе успяла да поспи предишната нощ. Всичко около нея сякаш потъна в мъгла.

— Кога откри, че го няма?

— Тази сутрин. Снощи, преди вечерята си беше там. След това не обърнах внимание, но сигурно вече го е нямало. Аз спя леко и ако някой бе влязъл в стаята ми, докато съм там, щях да чуя.

— Не мога да повярвам. — Тя търкаше слепоочията така, сякаш да накара умът си да заработи.

— Най-вероятно е някой от хората в къщата, от слугите или гостите. Не съм съвсем сигурен, въпреки че…

Тя го погледна любопитно.

— Какво?

— Бях оставил кесия с монети на тоалетката, но тя не е докосната.

— Значи едва ли е някой от слугите.

— И аз мисля така. Но гостите? Трябва да останеш, докато открием кой е взел документа.

— Разбира се — каза тя и махна нетърпеливо с ръка. — Трябва да говорим с всички слуги и да разберем дали не са видели някого в коридора снощи, и… — София премигна.

— Какво има?

Тя отвори чантичката си.

— Чудя се дали и бижута не са изчезнали. Тази сутрин торбичката ми се стори по-лека.

— Бяха в различни стаи. Малко вероятно е…

Обърна надолу торбичката и върху ръката и се изсипаха няколко топчета.

— Няма ги, Дугъл. Изчезнали са всичките!

 

 

София изпрати Мери обратно в стаята заедно с багажа си. Нямаше да си тръгне, преди да разгадае тази мистерия.

Когато Дугъл предложи да не казват още на другите гости, че документа за собственост и бижутата ги няма, Джак го подкрепи веднага, а Фиона се съгласи неохотно, след като заяви, че нито един от гостите или слугите й не е способен на кражба.

София не беше толкова сигурна.

Закуската премина в напрегната атмосфера. Всеки, който знаеше за кражбата бе замислен и най-вече София. Тя тайно оглеждаше другите гости. Сър Реджиналд се държеше любезно както обикновено, но доста се бе заинтересувал от бижутата миналата вечер. Това го правеше заподозрян номер едно, но документа? Кой би се интересувал от него?

Мисис Кент се засмя на нещо, което Дугъл бе казал и вниманието на София се насочи към палавата съпруга на съдията. Дали не бе взела документа, за да привлече вниманието на Дугъл? Тя със сигурност бе достатъчно безскрупулна, за да направи подобно нещо.

Мис Стантън разговаряше със сър Реджиналд за някакъв излет до близкото езеро, който включваше езда. Фиона погледна многозначително София, преди да каже колко приятно ще е всички да подишат малко свеж въздух следобед.

Съдията, естествено предпочете да подремне, вместо да се разхожда, а съпругата му изчака да разбере плановете на Дугъл, преди да се съгласи.

Когато София улови погледа на Дугъл, той наклони глава по посока на градината. Тя му кимна леко и за миг зелените му очи се озариха от усмивка.

София потрепери като си спомни за това, което се бе случило между тях във ваната. Дугъл беше невероятен любовник и се бе отнесъл с нея много нежно. Би ли й обърнал толкова внимание, ако се намираха в Лондон, където имаше много свободни жени? Или щеше да е само поредната в списъка?

При тази мисъл тя присви устни и чу мис Стантън да я пита:

— Мис МакФарлин, да не би нещо да не е наред? Изглеждате разстроена.

Високият тон на мис Стантън беше причина разговорите да спрат и очите на всички да се обърнат към София.

— Да не ви прилоша, скъпа мис МакФарлин — попита язвително мисис Кент.

— Добре съм, благодаря. Само се замислих, че… че нямам костюм за езда. Не съм се сетила да си взема, така че няма да мога да пояздя днес. — Ако всички излязат на разходка, къщата спокойно можеше да бъде претърсена. Тя погледна към Фиона с надеждата да е разбрала мълчаливото й послание.

Фиона плесна с ръце.

— Знам прекрасен поток, който е само на няколко километра оттук.

— На колко? — попита сър Реджиналд. — Не искам да съм много далеч от къщата, в случай, че завали отново.

— О, не е далеч — каза уклончиво Фиона. — Пътеката до там е чудесна. Има хубави сенки и спиращи дъха гледки.

— Това изглежда си заслужава — заяви мис Стантън. — Кой друг ще дойде?

Сър Реджиналд се усмихна.

— Ако смятате да го направите, мис Стантън, тогава и аз ще опитам.

— Вие сте добър човек. — Тя си наля още чай. — Изглежда времето най-накрая се оправи, така че денят ще е чудесен за езда.

София погледна навън през един от високите прозорци и видя, че денят започва със светлина и слънце.

— Неприятно ми е някой да пропуска ездата — рязко продължи мис Стантън. — Мис МакФарлин, чудя се, дали не бихте взели един от моите костюми за езда? Нося си три.

Жената беше най-малко осем инча по-висока от София и плоска като момче.

— Благодаря ви, но едва ли ще ми стане.

Мис Стантън кимна.

— Права сте. За съжаление.

Мисис Кент обърна големите си кафяви очи към Дугъл.

— А вие? Ще дойдете ли да пояздите?

— Не. Трябва да напиша писмо до счетоводителя си в Лондон. — Дугъл я погледна хладно. — Вярвам, че имам одобрението ви?

Мисис Кент се изчерви.

— Разбира се.

— Тогава ще се видим след ездата.

Фиона се обърна към София със светнали очи.

— Съжалявам, че ще пропуснете забавлението, мис МакФарлин. Но ние няма да се бавим твърде дълго. Предполагам, не повече от два часа. — Тя се изправи. — Съгласни ли сте, след като закусим да отидем да се преоблечем в костюмите за езда и да се срещнем във фоайето?

Всички кимнаха и тя плесна с ръце.

— Отлично!

— Може би, аз все пак няма да дойда — изведнъж каза мисис Кент, а погледът й се местеше между София и Дугъл.

Дугъл повдигна рамене.

— Както решите. Аз мисля да се затворя във всекидневната. — Той я погледна в очите. — Сам.

Лицето й се изчерви още по-силно.

— Мисис Кент, моля ви елате с нас — каза мис Стантън, докато мажеше масло върху хляба си. — Колкото повече сме, толкова по-весело, както обичам да казвам.

Джак добави:

— Имаме хубава малка кобила, която ще е идеална за вас.

— Добре. — Тя стана и забърза към вратата. — Отивам да се преоблека.

Мис Стантън избърса пръстите си с кърпичката и също стана.

— И аз отивам. Какъв прекрасен излет ще си направим!

Скоро и Сър Реджиналд тръгна след тях.

Дугъл и София останаха сами и тя го погледна.

— След като заминат, ще претърсим стаите им.

— Не. Ти ще пазиш, докато аз претърся стаите им.

— Дугъл, аз…

— Няма да приема „не“ за отговор. — Той й отправи една смущаващо привлекателна усмивка и стана. — Сега ме извини, но отивам във всекидневната да се правя, че пиша писмо до счетоводителя си, за да не реши мисис Кент да остане накрая. — С тези думи тръгна и остави София сама в утринния салон.