Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (13)

Глава 12

Идва момент, когато мъжът трябва да реши дали да е от злато или от желязо. Може да си помислите, че е лесно да се вземе такова решение, но не всяка жена иска до себе си бляскав мъж вместо полезен.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

На следващата сутрин, когато София влезе в кухнята, я посрещна чудесният аромат на прясно изпечен хляб.

— Добро утро, мис — поздрави я Мери и се усмихна топло. — Станала сте рано тази сутрин.

— Имах проблеми със съня — отвърна тя и преди Мери да успее да й отговори, бързо добави: — Тревожа се за Ред и за къщата.

— Правите най-доброто, на което сте способна. Успяхте ли да убедите негова светлост да играете отново снощи?

— О, да, успях. — Беше успяла също да възпламени МакЛийн до нови висоти. Все още виждаше първичния глад изписан на лицето му, когато я отпращаше. Точно това я държа будна през голяма част от нощта. Както и шокът от собствената й реакция в тази неприлична ситуация.

Беше направила нещо, което нито една уважавана госпожица не би си позволила, но кога ли животът й бе ръководен от правилата за благочестие? Майка й се надсмиваше над тези понятия и твърдеше, че са създадени, за да държат жените в подчинение на лицемерните им семейства. Какво значение има дали си уважаван, ако не си верен на собственото си сърце?

София не бе сигурна за сърцето си, но останалата част от тялото й определено си имаше свое мнение за това какво желае. Не беше подготвена за силното вълнение, което я обхвана в отговор на реакцията на Дугъл. И то я накара да осъзнае, че тя също го желае.

Сигурно майка й бе чувствала същото, когато е избягала с Ред, само няколко дни след като са се запознали. Разликата, разбира се, беше в това, че тя е била влюбена. София изпитваше само страст, но колко прекрасна, силна и възхитителна беше тази страст!

Никога досега не беше подозирала колко вълнуващо е всичко това. Бе чувала как се кикотят прислужниците заради обожателите си, а също и местните пикантни клюки, но никога не бе разбирала как някой би се отказал от уредения си спокоен живот само заради физическото привличане.

Сега вече знаеше. Бе вкусила от силата му и бе почувствала истински прилив на оживление. Не можа да мигне, защото за първи път бе безкрайно развълнувана. Развълнувана от самия живот, от това, че с идването на утринта ще стане, ще се види с Дугъл отново и ще го убеди да заложи къщата в поредната им игра на карти. Да, чувстваше се жива.

Беше сигурна, че тази нощ ще е решаваща. И след като спечелеше къщата… Част от въодушевлението й замря. След като спечелеше къщата, Дугъл щеше да си замине и те с Ред щяха да продължат живота си както преди.

Някаква празнота изпълни гърдите на София. Но нали точно за това се бореше и точно това искаше през цялото време?

Мери, която стоеше до прозореца, изведнъж хвърли тигана и стресна замислената София.

— Мис, изглежда МакЛийн си заминава!

— Какво?

— Неговият прислужник е оседлал конете и багажът им е стегнат…

София се втурна на двора през вратата, а очите й уловиха погледа на Дугъл. Той стоеше до коня си, облечен целият в черно, с изключение на искрящото бяло шалче. Елегантното палто за езда му стоеше като излято, а излъсканите му черни ботуши блестяха и всеки от тях беше украсен с по един златен пискюл.

Той се обърна, когато тя приближи и тъмнозелените му очи я огледаха. Светлата коса падаше върху челото му и правеше изражението му неразгадаемо.

Дяволите да го вземат този мъж! Как смееше да си стегне багажа и да си тръгне след всичката работа, която бе свършила? И още по-лошо — как смееше да го направи и да изглежда така дяволски привлекателен?

София спря пред него.

— Къде отивате?

— Добро утро, мис МакФарлин. Страхувам се, че трябва да си замина.

Мис МакФарлин?

— Мислех, че ще останете поне още един ден.

Погледът му спря върху устните й.

— Сестра ми ме очаква от няколко дни, но… — Зелените му очи се затоплиха за миг. — Позволих си да се разсея.

— Да, но ние още не сме свършили…

Той хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето.

— Убедена ли сте, че желаете да „свършим“?

Докосването му предизвика водовъртеж от чувства и желания у нея, но гордостта й я накара да изпъне гръб. Нямаше да му позволи да разбере колко е засегната и не му отговори нищо.

Той отпусна ръката си с горчива усмивка върху устните.

— Мисля, че не сте. Няма какво повече да се каже, любов моя. — Тонът му беше точно толкова студен, колкото докосването му горещо. — Адвокатът ми ще пристигне до месец. Вие с баща ви можете да останете до тогава. — След това се обърна към коня и хвана юздите, като й хвърли още един поглед. — Можете да се свържете с мен за къщата.

Той не можеше да си тръгне, не и след всичко, което бе направила! Беше пристигнал тук самоуверен и надменен и се готвеше да си тръгне по абсолютно същия начин.

Чист, палещ гняв закипя във вените й. София сложи ръце на кръста.

— Какво се случи, МакЛийн? Уплаши ли се?

Веждите му се смръщиха, а очите му проблясваха опасно.

— Какво искаш да кажеш?

Тя вирна брадичка.

— Попитах, дали си се изплашил. Затова ли се измъкваш като крадец в нощта?

— Сутрин е, а и не съм крадец.

— Да, но те е страх нали? Страхуваш се от мен!

Изражението на Дугъл се помрачи още повече.

— Не знаеш какво говориш.

— Много добре знам. — Тя се наведе към него, за да добави пренебрежително: — Ти се страхуваш от това, което можеш да изгубиш като играеш с мен.

Тялото на Дугъл се изопна от напрежение при тези думи и накара Посейдон да пристъпи напред. Как смееше тя да го обвинява, че се е изплашил? Тази мисъл го вбеси.

Но все пак малка част от съзнанието му нашепваше, че е права: Страхуваш се от това, което можеш да изгубиш, само че не става дума за къщата, а за самоконтрола ти.

Дугъл слезе от коня и застана пред София. Тя не се отдръпна, а остана на мястото си, така че той бе само на няколко сантиметра от нея.

Тя го гледаше прямо.

— Видях лицето ти снощи. Желаеше ме, МакЛийн. Признай си! Страхуваш се, че ще предложа себе си срещу къщата и няма да можеш да ми откажеш. И тогава… — Тя се усмихна самодоволно. — И тогава ще изгубиш.

Утринното слънце се отразяваше в лицето й и осветяваше безупречната й кожа. Златистите й коси се спускаха във възхитителен безпорядък, а очите й бяха светли и ясни. Дори леките тъмни кръгове под тях само подчертаваха ледено синия им цвят.

Дугъл не искаше нищо друго, освен да я грабне, да я прехвърли през рамото си, да я отнесе в конюшнята и да й покаже какво всъщност желае. А точно в това беше проблема — усещаше съвсем ясно, че София няма да има нищо против. Само неговата страст беше напълно достатъчна, за да изпепели всичко наоколо и не можеше дори да си представи какво би се случило, ако и двамата бъдат обхванати от пламъците.

Трябваше да устои и да се пребори с изкушението, което тя хвърли с думите си.

Той се обърна хладно към нея.

— Без значение дали те желая или не, си тръгвам. Дойдох да видя къщата и вече я видях. Няма какво повече да кажа.

София сграбчи юздите на Посейдон, обърна се към Шелтън, който стоеше и се взираше недоумяващо в тях, и му ги хвърли.

— Ето! Господарят ти и аз трябва да поговорим за нещо. — Тя се обърна към Дугъл. — И ако не искаш да разговаряме тук, тогава предполагам, че ще се наложи да намеря къщата на сестра ти. Едва ли ще е много трудно.

По дяволите, тази жена беше непоколебима.

— Дявол да те вземе! — рязко й каза Дугъл, преди да се обърне към чакащия коняр. — Разходи конете. Няма да се бавя много. — След тези думи той се завъртя и тръгна, а стъпките му отекваха по плочите.

София повдигна полите си и забърза след него като някоя селянка. До момента, в който той спря пред градинската порта, тя се бе разгорещила и ядосала още повече.

Той отвори портата и влезе в градината като я остави отворена заради нея, но не я изчака. Гневът на София нарастваше все повече, но тя вирна брадичка и забърза към края на пътеката.

Задъхана, тя нетърпеливо посочи пътя към пейка заслонена под едно дърво и когато стигнаха до нея се обърна към Дугъл.

Той стоеше като вкоренен, с ръце кръстосани върху широките си гърди.

— За какво, по дяволите, е всичко това?

— Заради мен. И тази къща. И заради всичко, което се случи.

Очите му потъмняха, но той не помръдна.

— И какво сега?

Изведнъж й се прииска да му разкаже всичко — как е работила усилено, как се е борила, за да превърне къщата в дома, който майка й винаги бе искала. Как, само за миг невнимание, Ред бе изгубил всичко и колко отчаяно си го искаше тя обратно. Но повече от всичко искаше да му каже как присъствието му е променило нещата, как е разтърсило живота й и я е накарало да осъзнае, че с тази къща не започва и не свършва светът. Все още си я искаше обратно, но сега… сега вече желаеше и нещо повече.

Но какво? Какво всъщност искаше? Тя потърка челото си.

— Всичко е толкова объркано.

Той въздъхна нетърпеливо.

— По дяволите, София! Ще ти дам само една минута и нито секунда повече! Какво, за Бога, искаш?

Тя се завъртя кръгом и започна да крачи напред-назад, като се опитваше да намери начин да започне, спираше от време на време сякаш щеше да заговори, но само поклащаше глава и тръгваше отново.

Раздразнението на Дугъл бавно се топеше, а възелът в гърдите му се отпускаше, докато я гледаше. Тя беше емоционална жена — това личеше във всяка нейна крачка, във всеки енергичен жест на ръцете й и всяка искра в сините й очите. Той й даде още малко време и каза със смекчен глас:

— Може би трябва да си тръгна все пак.

Тя се извърна към него.

— Не! Аз просто се опитвам да намеря правилните думи… о, толкова е сложно.

— Лъжите обикновено са сложни.

Тя навлажни устните си.

— Лъжите?

Той повдигна вежди.

София въздъхна, раменете й се отпуснаха и по лицето й мина израз почти на облекчение.

Дугъл кимна.

— Всичко ли знаеш?

Той отново кимна.

— Как се опитахме да прикрием стойността на къщата? И красивата ламперия в библиотеката? И…

— Задръстихте комините, скрихте хубавите мебели и ми сервирахте храна, от която би се отказал и някой умиращ от глад.

Тя прехапа устни.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Искаше да се чувствам зле и да ми е неудобно.

— Е, да… но не много неудобно. Само колкото да решиш, че къщата не струва.

— Така че да хвърля документа за собственост на игралната маса, след като ти отне толкова време да ме примамиш на нея?

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— А аз си мислех, че постъпвам нечестно.

— Така е. Случайно те чух да говориш с Ангъс в деня, когато пристигнах.

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Знаеш всичко от първия ден?

— Да.

— И все пак се правеше, че не знаеш нищо.

Той присви рамене.

— Реших да се насладя на представлението. Късмет е че ви чух, защото в противен случай планът ви щеше са проработи.

Тя го погледна в очите.

— Наистина ли?

Колкото и трудно да му беше да го признае, той й отвърна:

— Да.

Тя притисна длан към слепоочието си.

— Проклятие, проклятие, проклятие! Аз… не знам какво да кажа. — Спусна ръката си и отново го погледна в лицето. — Ред не трябваше никога да залага къщата. Тя не е само негова, а и моя.

— А ти, любов моя, никога не трябваше да правиш леглото ми толкова твърдо и влажно. Но не се притеснявай, спах в него само веднъж — първата нощ, след като пристигнах.

— А къде спа снощи?

Той се усмихна.

— При Шелтън в стаята в конюшнята. Намерихме един сламеник и няколко одеяла. Беше ми съвсем удобно.

Бузите й се оцветиха от руменина, тя седна на пейката и се разсмя нервно.

— Не мога да повярвам, че си знаел през цялото време и всичко, което направихме, е било напразно. — Тя погледна към него. — Защо не каза нищо?

Това беше интересен въпрос, който си бе задавал и сам. Между другото, отговорът никак не му харесваше — искаше тя сама да му каже. Тази мисъл го накара да се намръщи. Какво го беше грижа дали София го лъжеше или не?

Може би това беше въпрос на чест.

Вече нямаше никаква причина да остава. Получи признанието й, какво повече можеше да иска?

София го попита:

— Предполагам, че няма да простиш грешката ми и да останеш още малко?

— За да ме примамиш да заложа документа за собственост на МакФарлин Хаус?

Тя смело срещна очите му.

— Да — отвърна и стана. После се приближи до него, наклони глава и продължи с копринен глас. — А аз ще заложа себе си.

Тялото на Дугъл се напрегна. Лек бриз разпиля къдриците около лицето й, погали кожата й и й донесе аромата му. Погледът му обхождаше бузите, очите, пухкавите й устни, нежната й шия и продължи към пищната заобленост на гърдите и бедрата й. Спомни си как целува врата й; как я вкусва, след победата в първата игра. Устните му се затоплиха при спомена, а тялото му пламна отново.

Желаеше тази жена както никоя друга, но това беше само още една основателна причина да си тръгне. Не можеше да си позволи да се привърже, а начинът, по който духът му се събуждаше за живот, когато тя е наоколо, беше предупреждение за голяма опасност. Двамата толкова си приличаха. Живееха за предизвикателствата и се осмеляваха да провокират живота всеки път, когато им се удадеше възможност.

Кръвта му сякаш кипеше и той сви ръце в юмруци, за да не се пресегне, да я докосне и да притисне мекото й гъвкаво тяло към своето. Тя беше толкова мъничка и все пак по свой си начин толкова опасна. Застрашаваше здравия му разум, душевното му равновесие и силата му.

Дугъл погледна към небето, където следи от вчерашната буря все още хвърляха сенки върху росните храсти.

Ето това се случва, когато те е грижа прекалено много. Това се случи, когато умря Калъм и си мислеше, че ще полудееш от мъка. Ако се привържеш към някого, това само ще те направи по-слаб.

Дори и сега трябваше да се бори с ужаса от бурята, която предизвика след смъртта на Калъм. Нищо не бе в състояние да го спре и беше истинско чудо, че никой не загина тогава. Яздеше коня си през размекната от дъжда земя, дървета се огъваха и покриви бяха отнасяни от напора на вятъра, къщи пламваха от падналите мълнии. Тогава видя уплашените лица на селяните и изумлението им при вида на разрушените им домове и живот. Но най-лошото бе, че видя страха им.

Никога повече, си бе обещал той. Никога нямаше да допусне някого в сърцето си. Не можеше да си го позволи.

— Дугъл?

Затвори очи, като се опитваше да не се подава на топлия, съблазнителен глас.

— Само една игра, Дугъл. Това е всичко, което искам.

— Не! — осече рязко той. — Аз не…

Тя го целуна, застанала на пръсти, с ръце увити около врата му и тяло притиснато към неговото.

Дугъл беше изгубен от момента, в който София го докосна с устните си. Обхванат от първична страст, той я повдигна и я притисна още по-плътно към себе си. Въпреки че беше наясно с опасността, сега изведнъж не можеше да оформи и една разумна мисъл. Имаше значение само мекотата на бюста й, който се притискаше към гърдите му, закръглеността на дупето й под дланите му, начинът, по който роклята й се увиваше около палтото му и устата му, която завладяваше и вземаше ненаситно.

София никога не бе целувана по такъв начин и как само й харесваше! Значи за това пишеха поетите и шепнеха прислужниците, това бе пропускала тя в живота си досега. Страст. Чиста, необуздана страст. Тя избухваше в нея, изпълваше я, правеше я цяла.

Устреми се към него, привлечена от топлината на прегръдката му и подтикната от търсещите му ръце. Той прекъсна целувката, само за да прекара устни по бузата до ухото й. Тя потрепери от удоволствие, когато той захапа ухото й и по кожата й се разнесоха тръпчици.

София простена и го стисна още по-силно, желаеща още, нуждаеща се от повече. Изведнъж той я вдигна на ръце и я занесе на пейката, където храстите ги скриваха от любопитни очи. Настани я в скута си и хвана с ръка брадичката й, за да повдигне устните й към своите отново.

Тя усещаше огън и страст, топлина и чувственост. Копринената й рокля приятно прилепваше към тялото й, а дантелата по деколтето й леко прошумоляваше, когато търсещите пръсти на Дугъл се плъзгаха по гърдите й. Чехлите й паднаха на тревата и хладният въздух погали стъпалата й.

Сякаш не можеше да се приближи достатъчно близо, тя затегна прегръдката си около врата му.

В отговор на нейната настоятелност Дугъл я притисна още по-силно, страстната му целувка я изгаряше, караше я да стене и да иска повече. Повече от него. Повече от целувка. Повече от упойващите усещания, които се засилваха с всеки изминал миг.

Тя усети натиска на езика му върху зъбите си и потръпна от наслада.

Твърдите устни на Дугъл дразнеха нейните, докато ръцете му бродеха по тялото й, плъзгаха се от бедрата към талията й и след това към гърдите й. Той ги галеше през тънката материя, палците му откриха зърната й и ги подразниха, докато те се стегнаха болезнено твърди. Тя изстена и се притисна още по-силно към него.

— Господарю? — Дрезгавият глас на Шелтън се чу откъм портата. — Там ли сте?

Очите на София се отвориха, но Дугъл не спря изследванията си.

Портата изскърца при отварянето си, след това се чу шум от колебливи стъпки по каменната пътека.

— Господарю? Да разходя ли конете още малко?

София се дръпна и Дугъл неохотно я пусна. Цялото й тяло трепереше и не можеше да успокои ръцете и краката си. Копнееше за още и не можеше да възвърне способността си да мисли разумно.

Дугъл откри, че тактиката на София е проработила и че трябва да промени решението си да замине. Трябваше да има тази жена. Щеше да изиграе играта, която бе поискала, да спечели и да утоли страстта си. Тогава щеше да си тръгне, спокойно и без излишни емоции.

Той остави София на пейката, където тя се опитваше да оправи дрехите си с треперещите си ръце. Очарован каза тихо:

— Чакай тук.

След това тръгна към пътеката, където откри Шелтън.

По лицето на коняря се изписа облекчение.

— Ето къде сте бил, милорд. Чудех си дали конете трябва да…

— Остави ги оседлани, но свали куфара ми. Ще пояздим, преди да е станало прекалено топло.

Изражението на Шелтън помръкна.

— Да сваля куфара ви? Значи не си тръгваме, милорд?

— Не, ще останем още една нощ.

— А след това?

Дугъл повдигна веждите си.

— Ще си вървим.

Конярят почервеня и бързо се отдалечи.

Когато Дугъл се върна при София, тя беше оправила роклята си, но не бе забелязала, че част от дългите й къдрици бяха останали разпуснати. Бузите й бяха зачервени, а устните й подпухнали от целувките.

Чувство на удовлетворение се надигна у него и го накара да се усмихне. Щеше да потуши силния копнеж, изгарящ кръвта му с една дълга нощ, изпълнена със силна страст. И след като си тръгнеше, у София МакФарлин нямаше да е останало никакво съмнение кой е изтеглил печелившата ръка.

— Ще остана, София.

Усмивката й потрепна леко, но тя повдигна брадичката си.

— Надявах се, да го кажеш.

Дугъл усети колебание, имаше нещо затрогващо в начина, по който изглеждаше тя, а в погледа й се долавяше уязвимост. Беше си въобразил всичко това, разбира се. Тя беше дъщеря на прочут комарджия и беше обикаляла Европа в компанията на всякакви негодници и развратници.

А и увереният начин, по който се държеше, му подсказваше, че не може да греши. Действията й съвсем ясно говореха за натрупания опит, повече от всичко друго — бе подготвила план да го примами да играят и бе готова, дори желаеше да заложи себе си. Как можеше такава жена да е невинна?

Все пак той не искаше да остави нещата недоизяснени.

— София, аз не се занимавам с невинни девойки.

Очите й проблеснаха, но на лицето й разцъфтя спокойна, уверена усмивка.

— Аз не съм невинна. МакЛийн. Знам точно какво правя.

Той се отпусна. Разбира се, никоя девица не би стояла пред него само по риза, с подигравателна усмивка върху устните. Тази усмивка не му беше позволила да спи спокойно, караше го да мечтае да я люби, отново и отново.

Очите й проблясваха изпод гъстите мигли.

— Дугъл, надявам се да не възприемеш въпроса ми погрешно, но да не би ти да си невинен?

Той премигна, твърде шокиран, за да й отговори.

— Защото ако си — продължи тя през смях, — може би трябваше да си тръгнеш тази сутрин.

— За мен ще е удоволствие да ти докажа опита си тази вечер. Това ще те удовлетвори ли, София?

Тя кимна, а миглите й скриха мислите й от него.

— Зависи от това кой ще спечели, нали? Междувременно ще ти покажа къщата, такава каквато е в действителност. Не мога да оправя всичко, но мога да ти покажа някои от добрите й страни, които с Ангъс успяхме да прикрием.

— Съгласен съм, но преди това ще изведа Посейдон на езда. Той се нуждае от упражнения.

А и самият Дугъл се нуждаеше от свеж въздух, за да си възвърне самоконтрола. Приближи се до София, хвана китката й, вдигна я и притисна устни към кожата й.

Устните й потрепнаха, но тя продължи да се усмихва.

— Вие милорд, ме карате да настръхвам.

Той я дръпна към себе си, меките й гърди се притискаха към жилетката му, а бедрата им се докосваха.

— На всяка красива жена й отива да бъде така развълнувана.

Тя го погледна, миглите й хвърляха тайнствени сенки в очите й, а бузите й бяха като разцъфнали рози.

— МакЛийн, не мислиш ли, че трябва…

Той я накара да замълчи с целувка и обви ръцете си около талията й, за да я задържи срещу себе си. Тя се разтопи в обятията му, отдадена на страстта, сякаш неговият огън изгаряше и нея. Притискаше се към него с истински копнеж и обви ръце около врата му, за да го привлече по-близо до себе си.

Дугъл отново пламна. Престана да мисли, да се съмнява и да прави каквото и да е друго, освен да се наслаждава на целувката, която го поглъщаше.

София се раздвижи, ръцете й притиснаха гърдите му. Той отпусна прегръдката и погледна към зачервеното й лице.

— Да, любов моя.

— Аз… трябва да тръгвам, Ангъс ще дойде да ме търси, ако скоро не се прибера в къщата.

— Но аз още не съм приключил.

Върху устните й се появи усмивка.

— Тази целувка продължи много дълго.

— Продължителността е една от моите дарби.

Тя не беше напълно сигурна, че го разбира, но изражението му накара лицето й да пламне.

Дугъл се разсмя и прекара пръст по бузата й.

— Колко прекрасна кожа, какви красиви цветове.

София се отдръпна и той я пусна с неохотна усмивка. Последва я до пътеката и след това прекара пръсти по подпухналите си от целувките устни.

— Беше права, любов моя. Ако бяхме продължили, може би нямаше да се задоволя само с целувките.

Думите му прозвучаха по-скоро като обещание, отколкото като заплаха, но тя се разтрепери. Какво й ставаше? Усещаше краката си като от олово, от устата й не можеше да излезе и една смислена дума, а умът й беше празен.

Дугъл плъзна пръста си под брадичката й и я накара да вдигне поглед към него. Зелените му очи бяха изпълнени с веселие.

— Никога не съм играл толкова приятна… — погледът му се задържа върху устните й — игра.

— Нито пък аз — отвърна тя и усети как се навежда към него, а очите й не можеха да се откъснат от устните му. Твърди и идеално оформени, тя ги усещаше толкова приятни и топли върху своите. Тази мисъл я накара да потрепне. Само още една целувка. С какво би могла да навреди? Само една и…

— Ще се върна, след като изведа Посейдон на езда. — Той пусна ръката й, обърна се и се отдалечи по пътеката, а София почувства болезнена и непонятна самота.

Винаги бе обичала усамотението, но този път то не й донесе нито покой, нито удоволствие. А само болка и празнота, копнеж и объркани емоции.

Препъвайки се, тя се върна обратно на пейката, а сърцето й препускаше бясно. Не бе имала представа, че една целувка може да предизвика такива усещания. Нищо чудно, че мъжете се пристрастяваха към това. Досега не знаеше каква могъща сила може да има страстта.

Въздъхна неуверено и седна. Не можеше да си позволи да мисли за подобни неща, щом се стремеше да спечели тази вечер. Трябваше да се съсредоточи върху картите и броенето.

Ако искаше да успее, трябваше да запази ясна мисълта си.

Най-добрата стратегия беше да отчетеш не само слабостите на противника си, но и своите собствени. А очевидно тя беше много по-слаба, отколкото бе предполагала.

Трябваше да бъде съобразителна, а това означаваше да избягва целувките, които отнемаха дъха и разума й.