Карън Хоукинс
Да изгубиш сърцето си (16)

Глава 15

Не пренебрегвайте комплиментите, обидите или намеците. Умната жена винаги усеща тънката разлика между тях.

Старицата Нора от езерото Лох Ломонд към трите си невръстни внучки в една мразовита нощ.

Няколко часа по-късно Дугъл стоеше под навеса на конюшнята, само тънка струя дим се процеждаше през вратата и изчезваше в дъжда. Той потърка уморено врата си. Проклети да са светкавиците. Дявол да ги вземе, заедно със суровия му нрав.

Затвори очите си, които пареха от дима и топлината. Светкавицата беше ударила конюшнята точно в средата на покрива и бе разпръснала искри в сухата слама складирана в таванското помещение. И за няколко мига покривът бе обхванат от пламъци.

Слава Богу, силният порой не бе позволил цялата конюшня да изгори.

Шелтън притича през дъжда и дойде под навеса при Дугъл. Той прекара почернялата си ръка през лицето и остави сиви следи по бузите си.

— Конете са прибрани в бараката. Отначало се дърпаха, но сякаш разбраха, че това е най-доброто за тях.

Дугъл кимна.

Когато София бе извикала, че има пожар, бързо навлече панталона и ботушите, като запасваше ризата си, докато тичаше навън от къщата. Слава богу, не бе срещнал Ангъс веднага, а малко по-късно и оттогава бяха заети единствено с това да спасяват конете.

София също бе последвала Ангъс навън. Само за секунди те се измокриха до кости. Дугъл й бе изкрещял да се прибира, но тя продължи да помага на Шелтън за конете, докато той и Ангъс се опитваха да спасят конюшнята.

От покрива се стичаше вода и Дугъл протегна ръце, за да измие мръсотията и саждите от тях.

— Благодаря ти за помощта, Шелтън. Без теб конете щяха да са погубени.

— Просто си вършех работата — отвърна конярят и погледна косо към господаря си. — Тази буря се разрази внезапно. Тъкмо се излежавах в постелята, когато тя сякаш се изсипа от нищото.

Дугъл не отговори. Беше позволил на страстта си към София да притъпи вниманието му и ето какво се беше случило. Той погледна към прозореца на спалнята й и си спомни каква бе снощи — прелъстителна и страстна, тя бе отнела дъха и самоконтрола му. Това бе нощ, която никога нямаше да забрави, не само заради невероятния начин, по който се бяха любили, а и защото най-накрая бе открил жена, страстна колкото самия него. Жена, която приемаше предизвикателствата бързо колкото самия него. Жена, която никога не можеше да има, защото през изминалата седмица между тях някак си се бе зародила връзка. Връзка, каквато винаги бе правил и невъзможното да избегне.

Най-лошото бе, че заради нейните лъжите несъзнателно бе отнел девствеността й.

Стисна зъби и каза:

— Шелтън, ще си тръгнем още щом се развидели.

— Така казахте и онзи ден. И предишния ден и по-предишния…

— Повече няма да променям плановете.

Шелтън погледна през отворените врати в конюшнята, където струйки дим още се издигаха и изчезваха в дъжда.

— Добре, че това е ваша конюшня.

— Тук няма нищо мое. Изгубих го в играта на карти.

— Аха! И затова се разгневихте толкова. А аз се чудех. И земята ли изгубихте?

— Загубих всичко. Всичко, което има значение.

Дугъл погледна отново към прозореца на София и се зачуди дали трябва да се сбогува с нея. Щеше да е учтиво, но… не, не можеше да го направи. Щеше да й остави съобщение и да изпрати счетоводителя си с чек, за да покрие разходите по възстановяването на покрива на конюшнята.

Проклет да е характерът му! Дяволите да го вземат! Дугъл се обърна към Шелтън:

— Успя ли да спасиш багажа ни от огъня? Когато пристигнах, стаичката вече беше в пламъци.

— Да, взех повечето от дрехите ни, когато излизах.

— Чудесно. Ангъс каза, че ще ни приготви вода, за да се изкъпем, така че няма да се наложи да спим вмирисани на изгорели дърва.

— Колко мило от негова страна — каза бодро Шелтън. — А спомена ли нещо за храна?

— Да. Мери приготвя сирене и месо.

— Точно това искам сега. Идвате ли?

— Ще изчакам да спре да дими напълно, за да съм сигурен, че няма отново да избухне в пламъци.

— Искате ли да остана с…

— Не. — Той се усмихна горчиво. — Ако някой си е заслужил да остане да пази, то това съм аз.

Шелтън се намръщи.

— Милорд, вие не можете да управлявате светкавиците.

— Нито мога да контролирам темперамента си… и това е моя отговорност.

— Милорд, вие не можете…

— Приятен апетит. Аз ще се справя тук. — Щом видя засегнатото изражение на коняря, Дугъл добави по-твърдо: — Тръгвай!

Шелтън въздъхна.

— Добре, милорд. Ще се върна веднага щом се нахраня.

След като той тръгна, Дугъл влезе в конюшнята. Дъждът още валеше през огромната дупка на покрива и от пода се издигаха струйки дим. Повалени греди се търкаляха по него, почернели и натрошени също като гордостта му.

Само веднъж да си тръгнеше, нямаше да погледне никога назад.

От прозореца на спалнята си София видя как Дугъл изчезва в конюшнята. Посегна да отвори прозореца, за да го предупреди да внимава, но той едва ли щеше да се очарова от жеста й. Всъщност едва ли би приел каквото и да е от нея след случилото се.

Бе видяла лицето му по време на пожара и разпозна вината, която изпитваше, че го бе предизвикал, защото тя се чувстваше по същия начин. Знаеше за проклятието, но съвсем съзнателно го бе довела до ръба на самоконтрола му.

Проклятие, само ако беше помислила… Но не беше и заради това Дугъл се обвиняваше в нещо, за което вината беше много повече нейна, отколкото негова.

Копнееше да поговори с него, но всеки път, когато погледът му попадаше върху нея, студенината в очите му я спираше. Утре. Утре щеше да го издебне, когато е сам и да поговорят. Може би щеше да го накара да разбере защо е решила да постъпи така.

Но не сега. Докато го наблюдаваше да влиза в конюшнята, сърцето й се сви в гърдите. Той си отиваше. Можеше да го види в стегнатите му рамене и в решителния начин, по който се движеше.

Една сълза падна върху облегнатата й на перваза ръка. Тя я погледна учудено — дори не бе разбрала, че плаче.

Устните й се разтрепериха, София се извърна от прозореца и се хвърли върху леглото. Там даде воля на сълзите си, а разтърсващите я ридания бяха заглушени от възглавниците.

 

 

Беатрис се появи при Ред тази нощ. Както винаги тя се промъкна в стаята му, докато той спеше дълбоко.

Неговата прекрасна Беатрис! Той никога не се съмняваше, че това е тя, дори когато светлината, която струеше от лицето й да замъгляваше чертите й. Беше му достатъчно да усеща присъствието й и да чува сладкия й глас, когато му шептеше, че бди над него и го обича все още.

Както винаги, когато тя се появяваше, Ред почувства силна смесица от удоволствие и болка, от приятелство и самотата — всичко, което бе имал, но бе изгубил.

Тя се носеше над леглото му, бялата й роба се развяваше, а около златистата й коса проблясваше ореол, също като на картинките в старата Библия на майка му.

— Ред. — Гласът й го заля, изпълнен с топлината на копнежа и прохладата на чиста вода.

Макар да знаеше, че няма как да я докосне, той не се сдържа да протегне ръка към нея.

— О, Беатрис, липсваш ми.

Лека усмивка докосна нежните й устните и тя въздъхна.

— Виждам, че е така. Ти беше много зает последния месец.

Тя знаеше, че е загубил документа за собственост и бижутата й. Преглъщайки тежко, той каза:

— Любов моя, направих грешка, но София я поправи. Само се опитах да…

— Дъщеря ни не е щастлива — продължи Беатрис, а в мекия й глас се прокрадна обвинение.

— Да, тя страда. Този мъж, Дугъл МакЛийн…

— Този, който спечели къщата ми от теб в игра на карти? — Сега в гласа й започваше да се долавя язвителност.

Ред трепна.

— Да, да. Виждам, че знаеш всичко, така че няма да ти досаждам като ти го разказвам отново.

Тя кръстоса ръце над ангелската си роба.

— А защо дъщеря ни не е щастлива?

Ред се размърда неспокойно.

— Не знам.

— Тя трябва да отиде при МакЛийн.

Ред премигна, макар че очите му бяха все още затворени.

— Но… той си тръгна преди два дни.

— От колко време Софи е тъжна?

— След като конюшнята се подпали онзи ден… оу… — Ред се замисли. — Мислех за това, но тя се ядосва всеки път, когато спомена името му.

— Тя е наранена.

— Не знам. Не е продумала и две думи за него, откакто си е тръгнал. Любов моя, не искам да поставям под въпрос решението ти, но…

— Виждаш ли това? — Беатрис посочи блестящия ореол над главата си и в гласа й се прокраднаха весели нотки.

— Да — отвърна Ред и върху устните му се появи усмивка.

— Тогава стига празни приказки, глупчо. Нашата Софи трябва да последва сърцето си, а това означава да тръгне след МакЛийн.

Усмивката на Ред помръкна. Да последва сърцето си? И да тръгне след МакЛийн?

— Беатрис, това значи ли…

Но когато вдигна очи, нея вече я нямаше.

 

 

Ред се събуди с обляно от сълзи лице, но сърцето му ликуваше. Ако се вслушаше внимателно можеше да чуе сладкия, изтънчен глас на Беатрис дори сега и да види лицето й — същото като на скъпата им Софи — със сърцевидна форма, устни като розова пъпка, светлосини очи, нежна кожа и гъста златиста коса. Беатрис беше истинска красавица, нямаше никакво съмнение в това. Нещо повече — бе обърнала гръб на могъщ баща, няколко имения и дузини прислужници заради него. Винаги бе казвала, че не й е било трудно да изостави охолния си живот, но на Ред му бяха нужни години, за да й повярва напълно.

Той беше срещал единствения жив родител на Беатрис само веднъж. След сватбата им баща й беше дошъл в странноприемницата, където бяха отседнали влюбените младоженци. Беше пристигнал с карета, теглена от осем от най-красивите коне, които Ред някога бе виждал. Такива каквито и принц би пожелал. Той не пристигна, за да им даде благословията си, а за да каже на Беатрис съвсем недвусмислено какво мисли за поведението й.

С побелели устни и искрящи очи тя беше изслушала баща си, след това с достойнството на истинска принцеса бе хванала Ред за ръката и бе отпратила стареца.

Ред бе наблюдавал как величествената карета потегля от двора на странноприемницата, учуден, че дори сбруите на конете са украсени със сребро и злато. Беатрис през смях му бе казала, че каретата си е само една карета и баща й е само един деспотичен старец. Това посещение бе накарало Ред да оцени любовта й още повече. Никоя жена на света не е била така обичана и никой мъж не е бил по-благословен, особено след като се сдобиха със София.

Между майката и дъщерята винаги бе съществувала специална връзка. Беатрис бе способна да защитава яростно детето си. Сега тя беше дошла при Ред с послание, което той не би посмял да пренебрегне. Единственото, което го затрудняваше в цялата тази бъркотия бе, че не познаваше достатъчно добре МакЛийн, за да му повери дъщеря си.

Ред се намръщи. Можеше ли да рискува щастието на собствената си дъщеря? Беше наистина жалко, че не се чувства достатъчно здрав, за да пътува и трябваше да я остави да се срещне сама с МакЛийн.

Обърна се към прозореца и се загледа в проливния дъжд, който продължаваше да вали.

— Беатрис — прошепна Ред, — сигурна ли си?

В тишината му се стори, че чува скъпия й сладък глас да му прошепва:

— Да, глупчо.

И той се усмихна в мрака.

 

 

Най-сетне сутринта дойде. Също както и предишните две нощи София не бе могла да спи повече от час-два. Всеки път, когато затвореше очи виждаше погледа на Дугъл изпълнен с… презрение? Гняв? Вече не беше съвсем сигурна. Единственото, което знаеше, бе, че сърцето й е разбито.

От долния етаж се разнесе гласа на Мери, която викаше нещо за мокри дърва на Ангъс. Непрестанният дъжд навън я потискаше още повече. София въздъхна, стана, изми ръцете и лицето си и навлече някакви дрехи. Всяко движение й костваше неимоверни усилия. И когато с болка си припомни за това, което се бе случило между нея и Дугъл в библиотеката, притисна длани към очите си и се опита да мисли за нещо друго.

Решително излезе от спалнята си и се зарече да остави мъката зад себе си. Вдигна високо брадичка, залепи усмивка на лицето си и влезе в стаята на баща си. Той беше блед откакто се нарани, но днес изглеждаше различно. Очите му бяха възвърнали предишния си блясък, лицето му беше спокойно, а по устните му трептеше истинска усмивка.

— Имаш много добър вид тази сутрин — каза тя и се наведе да го целуне. — Не си изглеждал толкова млад, дори когато беше здрав.

Той се разсмя и сините му очи заблестяха срещу нея.

— Може би снощи при мен дойде един ангел и ме излекува.

Тя също се засмя.

— Трябва ти и малко вълшебен прашец и до утре ще си на крака — каза София, седна до него на леглото и се усмихна. — Как спа?

— Добре, добре — отвърна Ред и потърси лицето й. — Момиченце, изглеждаш изтощена.

Тя повдигна рамене.

— Не спах добре.

— Не си спала добре откакто спечели документа за собственост — каза той и сви устни загрижено. — Мислех си, че това ще е повод за празнуване.

— Заради дъжда е. Вали вече три дни, без да спира и ме натъжава и потиска.

Ред потупа ръката й.

— Момичето ми, не спиш, не ядеш. Щи се разболееш, казвам ти.

— Ще — поправи го тя. — Само да спре този дъжд и всичко ще се оправи.

— Не е заради дъжда, Софи.

— А заради какво е тогава?

— Дугъл МакЛийн.

Тя бързо издърпа ръката си от тази на баща си.

— Не разбирам за какво говориш.

— Имаш чувства към този човек — настоя Ред.

— Нямам — разпалено заяви тя. — Дугъл МакЛийн е арогантен, надут, упорит глупак.

— Майка ти, Бог да благослови душата й, често казваше същото и за мен. Дори още го казва по свой си начин. Но това не обяснява защо се измъчваш така.

— Аз не се измъчвам.

— Добре. А какво изпитваш тогава?

София преплете ръце.

— Аз… объркана съм. Бях ядосана и наранена, той също. Нямах възможност да му обясня защо… — София спря и се изчерви. — Не е важно.

— Важно е, иначе нямаше да си толкова разстроена. Момичето ми, има само едно нещо, което можеш да направиш: Тръгни след него.

София премигна.

— Какво?

— Последвай го и му кажи каквото имаш да му казваш. Мина време и двамата ще бъдете по-спокойни. Може би той вече ще е по-склонен да те изслуша.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не — промълви тихо тя, — той никога няма да иска да ме изслуша. Ред, аз го измамих.

Ред също премигна.

— Какво си направила?

— Не беше, когато Дугъл заложи къщата, а след това… — Тя погледна баща си в очите и почервеня още повече. — Няма значение.

— Какво беше заложила.

София въздъхна.

— Целувка.

— Дявол да го вземе! — млъкна за известно време преди да попита. — А какъв беше залогът срещу целувката?

Тя прехапа устни.

— О, момичето ми — простена Ред.

— Сега вече знаеш защо го измамих. Не исках да изгубя. Страхувах се, че ще ми хареса прекалено много.

Ред закри с ръка очите си и промърмори под нос.

— О, Беатрис, какво да кажа за това? — След това свали ръката си. — Слушай, не знам дали това е най-правилно, някои биха сметнали така, но аз ще рискувам. МакЛийн е в дома на сестра си, която живее на не повече от ден път от тук. Стегни си багажа и отиди да му кажеш каквото трябва да му кажеш.

Тя стисна ръцете си.

— А документа?

— Какво за него?

— Мисля, че… мисля, че, той заслужава да му го върнем. След всичко, което направихме, за да го измамим. Тогава изглеждаше важно, но сега…

— Момичето ми, сигурна ли си?

Тя кимна.

— Можем да продадем брендито от винарската изба и да започнем отначало някъде другаде.

— Би ли го направила? Би ли напуснала тази къща?

— Преди си мислех, че къщата е всичко, защото ни я остави мама. Но сега се чудя дали не ни е оставила нещо много по-ценно.

Ред кръстоса ръце на гърдите си и погледна към тавана.

— Беше напълно права, любов моя!

София също погледна нагоре и се намръщи.

— Ред, какво…

— Няма значение. Момичето ми, напълно съм съгласен с теб. Ако това ще ти донесе покой, дай документа на МакЛийн и му обясни всичко.

— А след това?

Той хвана ръката й.

— След това се прибери у дома и ще си съберем багажа — усмихна се и я пусна. — Сега върви! Кажи на Мери, че двамата с Ангъс трябва да те придружат и да те пазят като очите си.

— Но аз не мога просто да се появя на прага на сестра му и да поискам да го видя. Ще ми отнеме цял ден да стигна до там и…

— Можеш. Нещо повече, бих казал, че сестра му ще те покани да й погостуваш. Тя е известна с благородството си, но дори и да не стане така, аз познавам доста хора в Стърлинг. За всеки случай ще дам адреса на един от тях на Ангъс.

Дали Ред беше прав? Щеше ли тя да намери покой някога, ако оставеше нещата така? Ами ако МакЛийн не пожелаеше да я изслуша? Какво щеше да си помисли лейди Кинкейд като се появеше неканена в дома й? Нямаше ли да изглежда като някоя натрапница, която преследва брат й?

Бузите на София пламнаха при тази мисъл, но сърцето я болеше повече. Каква ужасна бъркотия!

Кулминацията на страстта, която бе припламна между тях, още при първата им среща, беше неизбежна. София го знаеше и го бе искала отчаяно. Само да не се бе случило насред това ужасно недоразумение.

Ако не му обяснеше всичко, той винаги щеше да мисли най-лошото за нея и това бе най-болезнената част.

Тя преглътна и каза:

— Прав си, Ред. Ще кажа на Мери да събере багажа веднага.

— Ще вземеш и Ангъс. За да те пази.

Тя се опита да протестира, но баща й вдигна ръка.

— Ако тръгнете до час, ще пристигнете на свечеряване. При този дъжд аз не бих чакал повече. Реката скоро ще залее моста.

София се усмихна.

— Нямаш търпение да се отървеш от мен?

— Да. Омръзна ми да гледам нацупената ти физиономия на масата за закуска.

Тя се засмя леко.

— Ред, не мога да разбера. Защо толкова настояваш да го направя?

— Защото аз по-добре от всеки друг зная цената на изгубените възможности. Понякога трябва да хванеш живота за рогата и да го яхнеш, дори той да се опитва да те изхвърли. Не искам да гледам как прекарваш остатъка от живота си трепвайки всеки път, когато се спомене името на този мъж.

Точно това щеше да направи. Чувстваше се разголена и наранена. Ред беше прав — ако не поговореше с Дугъл, щеше да съжалява до края на дните си.

— Ред, обичам те.

Той засия.

— Би трябвало да е така. Ще те чакам да се върнеш до няколко дни и да ми докладваш всичко.

— Разбира се. Но кой ще се грижи за теб, докато ме няма?

— Ще остана при ескуайъра.

Тя стана и го целуна по бузата.

— Добре. Отивам да си събера багажа.

— Когато стегнеш до дома на лейди Кинкейд, не си тръгвай, преди да разговаряш с МакЛийн, дори да трябва да го влачиш за ушите. Може да се наложи да си по-упорита.

София се усмихна, вече се чувстваше много по-добре.

— Упоритостта е нещо, което притежавам в изобилие.