Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (8)

8

Ne Cadant in Obscurum^[1]

В понеделник сутринта пристигнах рано в офиса, за да поработя върху доклада „Война срещу престъпността“. Определено намаляването на насилието не бе сред приоритетите ми нито за тази, нито за която и да е друга година. Бях измислил редица начини за увеличаване на престъпността, докато хората си дават вид, че се борят с нея. В законопроекта „Война срещу престъпността“ се съдържаха най-много подобни методи — поне такива, които бяха приемливи за едно демократично общество.

Секретарката влезе, носейки ми пощата и чаша прясно кафе.

— Добро утро, Дафни. Как мина уикенда ти?

— Великолепно, господин Луцифер. А вашият?

— Много добре, благодаря.

— Личи си. Последната седмица бяхте доста по-ведър. Освежаваща промяна, бих казала.

Вече седемнадесет години Дафни беше моя секретарка, още от деня, в който я взех на работа направо от общинския колеж. От отдела за кариерно развитие на колежа ми бяха дали резултатите от личностните тестове на всеки от завършващите. Исках някой, за когото не съществуват никакви други морални ценности, освен една — лоялност. В рамките на година бях купил предаността й с пари, уважение и някоя и друга нощ незабравим секс. След като се омъжи, сексуалната й вярност се прехвърли към съпруга й, но когато ставаше въпрос за важни неща, неща свързани с бизнеса, Дафни ми беше вярна до смърт.

Тя взе диктофона ми от бюрото и тръгна към вратата.

— Почакай.

Налях кафето в стъклена чаша, после вдигнах лазерната показалка и я насочих към чашата. Дафни въздъхна. Бледа червена точка затрепка насам-натам по отсрещната стена.

— Какво стана с кафето, което направих тази сутрин? — попитах аз.

Тя присви устни.

— На света няма достатъчно сметана, за да направи кафето ви годно за пиене.

— Не го пия със сметана, така че това не се отнася за мен. Моля те, намери ми по-здрава чаша, нещо не толкова прозрачно.

Дафни взе чашата ми с кафе, отметна кестенявата си коса назад и излезе, без да каже и дума. Аз се върнах към таблицата, която съставях. Трябваше да избера показатели и времеви рамки, които биха представили увеличението на престъпността по възможно най-обезпокоителния начин.

Интеркомът иззвъня.

— Господин Карвало, госпожица О’Кийфи е тук да ви види.

Неволна усмивка премина по лицето ми.

— Страхотно. Въведи я.

Затворих програмата, за да скрия това, върху което работех. После се изправих, за да посрещна Джана.

Тя влезе и се облегна върху затворената врата.

— Здрасти.

— Здрасти. Това е приятна изненада.

Прекосих половината стая, за да я посрещна.

— Аха, аз току-що, ъ, си тръгнах от работа — отмахна разрошената си коса от лицето си и обходи с поглед офиса ми.

— Цяла нощ ли си работила?

Тя кимна.

— Много съм изморена, но… съм и пълна с енергия — погледна право към мен и наклони глава. — Много, много енергия…

— О! Добре, тогава.

Пристъпих към Джана. Очите й изпиваха лицето и тялото ми. Протегнах се зад нея, за да заключа вратата, след това спрях.

— Изчакай една минутка — отворих вратата и показах глава навън. — Дафни… а, нямам никакви срещи през следващия час… — погледнах обратно към Джана, която вече бе изритала обувките си и седеше на ръба на бюрото ми, люлееща крака като ученичка — … или за следващия час и половина, нали?

Дафни ме изгледа снизходително.

— Нека да позная. Да не ви безпокоя.

— Четеш ми мислите — сниших глас. — Но се обади в десет и половина, за да мога да приключа това, преди представителят от подкомисията да дойде в единадесет.

— Добре — тя завъртя очи. — Не би било удобно, нали?

Заключих вратата на офиса и се присъединих към Джана на бюрото ми.

— Радвам се, че реши да се отбиеш.

— А-ха — тя придърпа главата ми към своята.

Въпреки че бяха изминали едва четиридесет и осем часа от последната ни среща, я целунах като човек, изгарящ от жажда, потънал в топлата й прегръдка.

— Чувствам се толкова евтин, толкова използван.

— Съжалявам — Джана обу чорапите си. — Но трябва да се прибера и да поспя няколко часа преди да се върна обратно в офиса.

— Как вървят показанията? — оправих възела на вратовръзката си и сресах косата си пред огледалото.

— Блестящо. Ще накарам онези фашисти горко да съжаляват!

— Какво имаш до сега?

— Всичко зависи от това данните от кои години ще се сравняват. Ако сравняваш днешните нива на престъпност с тези от преди петдесет години, изглежда, че са се вдигнали до тавана и всички се паникьосват и започват да строят затвори и да хвърлят деца в тях. Но сравнени с резултатите от преди няколко години, данните на ФБР показват, че престъпленията, по-специално жестоките престъпления, всъщност са спаднали.

— Но обществеността се страхува — казах аз. — Няма да спечелиш подкрепа като им кажеш, че всичко е в главите им.

— Знам това. Другата половина от уравнението е да покажем, че превенцията е ключът към спиране на престъплението, а не морализаторски обществени изявления. Говоря за това да се стигне до корена на престъпното поведение.

— Който е?

— Бедността.

Сложих ръка върху устата си, за да прикрия смеха си.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Нищо.

— Различна теория ли имаш?

— Имаш предвид, например, че всички хора са зли по рождение? Това е повече от теория. Това е факт.

— Не вярваш в това — каза Джана.

— Напротив.

— Защо?

— Защо някой вярва в нещо? Защото според мен е вярно.

Джана свърши със закопчаването на блузата си.

— Казват, че мирогледът на човек е отражение на представата му за самия него — тя ме погледна. — Вярваш ли, че си зъл по рождение?

Срещнах погледа й за няколко секунди, после се обърнах, без да й отговоря. Тя ме последва.

— Понякога мисля, че се мразиш — промълви Джана. — Опитваш се да го скриеш под суетата и арогантността си, но те само усилват това — плъзна топлата си длан под ръката ми. — Ти не си зъл.

Напрегнах се.

— От къде знаеш, че не съм зъл?

Джана не мигна, дори не потрепна.

— Защото в редки случаи — каза тя, — мога да видя вътре в теб — гласът й се снижи до шепот. — И знам кой си в действителност под маската си.

— Не, не знаеш, Джана. Ако наистина можеше да видиш… — отместих ръката й от своята и се отдръпнах. — Трябва да вървиш сега. Имам да се подготвям за среща.

Върнах се до бюрото си и започнах да размествам купчината документи.

— Има светлина в очите ти, Луис. Вероятно никога не си я виждал. Но аз съм я виждала.

Тя бе излязла, преди да успея да й отговоря. След няколко мига отидох до огледалото и разгледах очите си.

Нищо. Дори светлината, изливаща се от прозореца, биваше засмукана дълбоко навътре в зениците ми, вместо да се отразява в повърхността им. Като две миниатюрни черни дупки, очите ми поглъщаха всяка частица светлина и надежда, която посмееше да ме доближи.