Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (5)

5

De Poenis Inferni^[1]

Събудих се бавно и лениво. Събуждане, подходящо за официален почивен ден. Джана изпълваше прегръдките ми, а лицето ми бе заровено в косите й. Вдишах аромата й, оставих го да завладее съзнанието ми и въздъхнах.

Задоволството внезапно и пронизващо се превърна в паника. Всеки мой мускул се напрегна, а аз се борех с порива да избягам, да я изхвърля през вратата, през прозореца — каквото и да е — само да съм далеч от нея.

Какво правех? Защо тя все още беше тук? В цялата тази история имаше нещо изкривено още от самото начало.

Можех да й кажа, че съм много зает и че ще й се обадя по някое време, реплика, която обикновено биваше последвана от сълзи на разочарование и затръшнати врати. Тази перспектива не ми хареса, но алтернативата беше дори по-лоша.

Джана се протегна, издърпа ръката ми от талията си и целуна върховете на пръстите ми.

— Добро утро — прошепнах аз.

Тя не отговори. Този дребен жест на нежност беше изпълнен в съня й, несъзнателен знак на привързаност. Нещо в мен се преобърна и умря.

Още един ден с нея нямаше да навреди, помислих си. Може би дори още един ден и една нощ.

Станах от леглото, облякох халата си и отидох във всекидневната. Небето беше натежало от облаци. Излязох на балкона, за да прочистя съзнанието си в мразовития въздух.

Вместо да се прояснят обаче, мислите ми се върнаха към предишната нощ и се предадоха на пропитите със сладост спомени за тялото на Джана. Имаше нещо прямо и открито в нея, и в същото време останало непроучено, което молеше да бъде изследвано. Никога не бях бягал от загадки досега, а парчетата от този пъзел все още стояха неподредени в съзнанието ми. Трябваше да ги събера, да намеря отговор на въпроса, който все още не можех да формулирам.

Върнах се вътре, седнах пред пианото и засвирих приглушено.

Няколко минути по-късно почувствах една ръка върху рамото си и спрях. Джана седна до мен на скамейката, а аз с благоговение осъзнах, че тя изглеждаше още по-красива на дневна светлина.

— Утрото ти отива — казах.

— На теб също — тя постави ръка върху пианото. — Свириш много хубаво.

— Просто безцелна мелодия. Не исках да те будя.

— Вече съм будна, така че спри безцелно да мъчиш клавишите и изсвири нещо сериозно.

— Може би по-късно — казах аз. — Точно сега съм прекалено спокоен, за да изсвиря каквото и да било с енергията, която заслужава — бавно засвирих една прелюдия от Шопен. — Рядко съм в такова настроение, така че може да поискаш да ме снимаш.

— Искам — тя слуша, докато не приключих. — Знам, че не се перчиш, но това беше съвършено.

— Такова, каквото трябва да бъде.

Погледнах я.

— Това не е ли моята риза?

— Да. Не можах да понеса мисълта да се напъхам в онази вечерна рокля. Надявам се, че не възразяваш.

— Ни най-малко — отговорих аз. — Мисля, че изглеждаш много секси в моите дрехи, отчасти заради собствения ми нарцисизъм.

Тя повдигна яката до лицето си.

— И ухае на теб.

— Мисля, че сега ти носиш моя аромат, а аз — твоя.

С ръка на талията й, притиснах устни до врата й, а ръката ми помилва тялото й през меката материя на ризата.

— До тук беше с неудобството на следващата сутрин — каза тя.

— Не мога да си представя отново да се чувствам неудобно с теб, Джана — отместих една къдрица от лицето й. — Имам усещането, като че ли сме надникнали един в друг.

Джана изглеждаше изненадана. След това се отдръпна и тръгна към кухнята.

— Имаш ли някакво кафе? — попита тя.

— Зърната са във фризера.

Тя изчезна, напълно скривайки се от погледа ми. А начинът да я примамя обратно беше точно под носа ми.

Пианото оживя, докато атакувах третата част от Лунната соната на Бетовен. Когато стигнах до края на първото петолиние, можех да видя Джана с крайчеца на окото си да стои на вратата на кухнята.

Седем яростни минути… и последната нота се разтвори във въздуха подобно на призрак. Вдигнах поглед към нея и присвих рамене.

— Помоли ме да изсвиря нещо сериозно.

— Луис… това беше удивително! — тя се промъкна към мен. — Как правиш това с толкова малка подготовка?

— Ръцете ми загряваха цяла нощ — отвърнах й.

Джана седна до мен.

— Защо не си професионалист?

— Не ме интересува вниманието. Поне не на милионите. Но твоето ще приема.

— Имаш го — каза тя. — Изсвири нещо друго.

— Какво например?

— Каквото и да е. Не, чакай — още нещо от Бетовен. Падам си по трагични герои.

— Ами по трагични антигерои?

— Каква е разликата?

— Ще видим — ръцете ми се понесоха по клавишите. — Добре, ще изсвиря алегрото от Пети концерт, но ти ще трябва да изпееш партията на оркестъра. На немски.

— Не зная немски.

— Нито пък аз — казах й. — Просто го измисли.

— Добре, давай.

Горкият Лудвиг! Животът му никога не е бил лесен, а тази сутрин един от най-големите му шедьоври беше немарливо заклан като квичащо прасе. Обзалагам се, че той никога не би написал песен за Чък Бери^[2].

 

 

След закуска закарах Джана до апартамента й на Кънектикът Авеню. След като излязохме от асансьора на нейния етаж, тя каза:

— Трябва да те предупредя, че е много малък. Но на мен ми е напълно достатъчен.

— Само това има значение, нали?

— Не ме покровителствай.

— Ако сега изпитваш завист заради апартамента си, това е между теб и твоя дом. Вината не е моя.

Джана отвори вратата и влезе пред мен, за да включи осветлението.

„Мъничък“ не би могло да опише дома й; функционален апартамент с кухня, баня, преходен килер и комбинация от всекидневна-спалня, разделени от параван.

— Бих те развела, но току-що видя всичко — каза Джана.

— Интригуващо е — отвърнах. — Има нещо много секси и разсейващо, когато леглото е винаги пред погледа ти. Как изобщо успяваш да свършиш нещо?

— Обикновено съм сама. Като изключим Антигона.

— Кой?

— Ето те и теб! — Джана повдигна смачканата покривка от неоправеното си легло, за да открие дебела черна котка, спяща свита на кълбо. — Горката Тиг, съвсем е изтощена от цяла нощ бездействие — вдигна котката и я целуна зад ухото. — Антигона О’Кийфи, искам да се запознаеш…

Котката ме забеляза и изрева като хваната натясно пума, а ушите й се прилепиха към главата. Откъсна се от ръцете на Джана, после приклекна на пода, несигурна дали да атакува или да побегне.

— Исусе Христе! Лу, съжалявам. Досега никога не се е държала така, кълна се.

— Всичко е наред — казах аз. — Просто току-що я събуди, а аз съм един доста висок непознат.

Коленичих пред канапето и се втренчих в очите на котката. Тя внезапно спря да ръмжи, наостри уши и на свой ред ме погледна. След още миг Антигона беше по гръб в краката ми, с лапи вирнати във въздуха, мъркайки. Почесах я по корема.

— Това е странно — изрече Джана. — Какво си ти, укротител на змии?

— Не, просто имам дарбата да успокоявам.

— Късметлия. На мен дори не ми дава да я почеша по корема.

— Ревнуваш ли?

— Все още не. Двамата се сприятелете, докато си сменя дрехите.

Седнах на пода и погалих Антигона под брадичката, където малък триъгълник в бяло приличаше на лигавниче. Кадифената козина ме накара да копнея за компанията на животни. Отдавна се бях отказал от тях, защото имах навика да ги изяждам, когато съм в лошо настроение.

 

 

Денят се завъртя като лош монтаж на последна холивудска романтична комедия. Музеи, фонтани и кафенета, огласяни от глупашкия ни смях и изпълнени със сладникавите ни целувки. Ако преди седмица бях наблюдавал двама души да се държат по начина, по който ние се държахме този ден, щях да им изпратя ужасна трагедия, за да разбие самодоволното им щастливо съществуване.

Но си прекарах страхотно!

На следващата сутрин закарах Джана до офиса й на улица К. След няколко бавни, продължителни целувки за довиждане, аз казах:

— Съжалявам, че трябваше да пропуснеш срещата си със сенатора.

— Излъгах. Нямах среща със сенатора. Не и вчера.

— Разбирам.

— А ти нямаше наистина уговорена среща в Белия дом, нали?

— Всъщност, имах — отвърнах аз.

— Без майтап?

— Бих ли те излъгал?

Тя се поколеба.

— Всичко е наред — успокоих я. — Не беше с президента. С него е следващата седмица. Е, кога мога да те видя отново?

— Какво ще кажеш за петък? Другата ми група свири в „Бараката“ в десет.

— Другата ти група?

— Виждаш ли, все още има какво да научиш за мен — каза тя.

— Каква точно група?

— Такава, която да свири в „Бараката“.

— Звучи интригуващо — отвърнах.

— Отговаря повече на темпото ми, или по-скоро на таланта ми или липсата на такъв. Доведи брат си и няколко приятели. Ще се помотаем след шоуто.

— Може да съжалиш за поканата.

— Ами — каза тя. — Няколко нови почитатели няма да са ни излишни — погледна часовника на таблото на колата. — По-добре да тръгвам.

— До петък тогава — целунах ръката й.

— До петък.

 

 

Не изчакахме до петък. Още същия ден, в пет часа, бях в офиса й с поредната червено-бяла роза. Тя се престори на изненадана, после две нощи остана при мен.