Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (16)

16

Et ab Hoedis Me Sequestra^[1]

— Това е някаква шибана лудост, Луцифер.

— Без майтап.

Мефистофел смъкна прозореца на мерцедеса от своята страна.

— Имаш ли нещо против да запаля цигара?

— Със сигурност имам. Усмърдявай собствените си кожени седалки, господин Д’Явола-е-отново-в-магазина. Какво ти става с тези американски коли? Не можеш ли да придадеш етнически вид на едно БМВ?

— Не е същото — той вдигна стъклото. — Трябва ли да приемем, че Белиал никога няма да се върне?

— Тези дни никога не използвам думата „никога“.

— Правилно. Ей, отдаде ли ти се възможност да погледнеш доклада ми?

— Всъщност да, и си мислех, че може би бихме могли да… знаеш…

— Какво?

Почесах се по главата и опитах да намеря начин, по който да отложа Многомилионното клане, без да изглежда подозрително. Не успях.

— Мисля, че трябва да кажеш на хората си да не се оставят да ги заловят живи — казах аз. — Ако ги хванат, ще трябва да се застрелят, вместо да се оставят да бъдат арестувани.

— Да, това е страхотно — Мефистофел извади малък бележник от якето си. — Ще кажа, че е по-добре да умрат, отколкото отново да бъдат пленници на Белия Човек. „Смърт или робство“ — това може да е девизът ни.

— Също така мисля, че трябва да се превърнеш в мъченик. Да опиташ да фалшифицираш собственото си убийство по времето, когато клането започне да затихва.

Тези идеи се появиха толкова лесно.

— Това е съвършено! — той започна да драска по-бързо. — Ще ги вдъхновя от гроба да продължат да се бият, да продължат да убиват.

— Ще бъдеш герой, Мефистофел, икона.

— Икона?

Той смъкна козирката над седалката си и започна да изучава лицето си в огледалото. Яркочервените стопове на колата пред нас хвърляха пурпурно сияние върху гладката кожа на Мефистофел.

— Някой ден този лик ще е върху картички за колекционери.

— А може би дори и върху монети — допълних аз.

— Мислиш ли?

— Познавам някои хора в Монетния двор — влязох в паркинга пред сградата на Джана. — Ще го обсъдим подробно по-късно. Помни какво ти казах за тази вечер.

— Добре. Да се преструвам, че пазарувам за Коледа. Да купя нещо за себе си и да мърморя колко много чичо ми Сами ще го хареса.

Той излезе от колата и запали цигара.

Влязох в зданието, за да посрещна Джана и почти се сблъсках с нея на входната врата.

— Хей! — извика тя.

— Хей и на теб.

Извадих червено-бяла роза от якето си.

— Омръзнаха ли ти вече?

— Никога! — целуна ме. — Много ти благодаря, че ще ме водиш на покупки. По Коледа е гадно да нямаш кола.

— Удоволствието е мое. Може би можеш да ми подскажеш за какво е всичко това. Имам предвид пазаруването, не Коледа.

Последвах я навън.

— Поканих Боб и Малкълм с нас.

— Страхотно. Къде е Бил?

— На почивка е. Едно от онези бягства в спа центрове, където премахват грижите ти с глезотии.

— Звучи страхотно. Здрасти, Малк.

— Здрасти — измърка Мефистофел, докато й отваряше вратата на колата.

След това отидохме да вземем Велзевул.

— Здрасти, скъпа.

Той я целуна по бузата, а тя се засмя.

— Внимавайте, господине — каза тя. — Не забравяйте, че съм една кастрираща кучка.

— Любимият ми вид.

— Къде трябва да отидем? — попитах аз.

Джана погледна към коледния си списък.

— Какво ще кажете за мола Лафайет?

— НЕ! — Велзевул сграбчи облегалката на седалката ми. — Имам предвид, че ходих там и те нямат каквото търся. Може ли да отидем някъде другаде?

— Да, и аз чух, че прегарят сандвичите със сирене — отвърна Мефистофел.

Велзевул го удари по ръката и на задната седалка започна боричкане, което можех да кажа, че ще се превърне в нещо не чак толкова войнствено.

— Мразя моловете — казах аз. — Защо просто не отидем до Дюпонт Съркъл?

— Уф, ти си този, който ще трябва да намери къде да паркира, така че няма проблем. — Джана се наведе към мен. — Да им намерим ли гаджета?

Погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах, че едната ръка на Мефистофел бе върху коляното на Велзевул, но не видях къде беше другата.

— Не, не и тази вечер — отвърнах й.

Джана хвърли поглед към задната седалка.

— О-о! — тя се намести обратно на мястото си. — Няма значение, тогава.

Минута по-късно изрече:

— Това ми напомни, че ще вечерям с брат ми Марк следващата неделя. Би ли искал да дойдеш?

— Какво ти напомни? — попитах.

— А?

— Какво ти напомни за него?

— А, нищо. Няма значение. Би ли искал да се присъединиш към нас?

— Разбира се — отвърнах й. — Чакай малко.

Ускорих към приближаващия знак стоп, после рязко натиснах спирачката. Пътниците отзад се забиха в седалките ни.

— Оу! — Велзевул потърка челото си. — За какво беше това?

— Просто ти напомням, че почти стигнахме, за да можеш да се облечеш — обясних аз.

— Да имаш да вземаш. Облечен съм.

— Ако вие бяхте тук отзад, щяхте да правите същото — каза Мефистофел.

Изгледах го в огледалото за обратно виждане.

— Вие чували ли сте за благоприличие?

— Да бе, благоприличие — главата на Велзевул се показа между нас. — Та, кажи ми, Джана, когато му духа в избата за вино в „Бараката“, кутрето ти изправено ли беше?

— Това би било загуба на едно много полезно кутре — отговори тя.

— Обожавам тази жена — каза ми Велзевул. — Сигурен ли си, че не искаш да ме поделиш с нея?

— Имаш предвид да поделя нея с теб?

— Както и да е.

Той се обърна към Джана:

— Местоименията само създават проблеми.

Паркирах колата и тръгнахме покрай витрините. Докато Джана и Мефистофел зяпаха ботуши, Велзевул се изравни с мен.

— Мисля, че тя ме харесва.

— Мисля, че я забавляваш.

— Имам страхотна идея. Кажи й, че не съм ти истински брат.

— Защо?

— Защото тогава може би тримата бихме могли, знаеш…

— Не!

Другите двама се обърнаха, за да ни погледнат, после влязоха в магазина за обувки. Понижих глас:

— Да не си загубил шибания си ум?

— Какво толкова? Мисля, че ще й хареса. Знам, че на мен ще ми хареса.

— Не ми пука какво ще ти хареса. Не си струва да я плаша и да й признавам, че съм я излъгал. Освен това, аз изобщо не съм заинтересуван.

— О, ясно!

— Не съм.

— Както кажеш.

Велзевул направи няколко крачки напред и започна да изучава един часовник, украсен в стил Салвадор Дали.

— Обречен си, нали знаеш.

— Обречен?

— Да, сега, след като ти го споменах, няма да можеш да си го изкараш от ума. Вероятно довечера ще го сънуваш.

Той почука по витрината.

— Ще купя този часовник.

Гледах го как изчезва в магазина.

— Копеле.

 

 

Докато Велзевул и Мефистофел се върнаха, за да занесат отвратителния часовник до колата ми, Джана и аз продължихме с покупките. Почти на шега, тя ми купи стъклен снежен глобус с коледно дръвче вътре, за да „внесе малко веселие“ в очевидно мрачния ми офис. На улица „М“ спряхме пред модерен магазин за бижута.

— Не бях разбрала, че Боб и Малкълм са… нали знаеш…

— Не са — казах аз.

— Не са какво?

— Двойка. Просто обичат да сменят темпото понякога.

— Не го ли правим всички?

— Какво?

— Леле, виж това.

Джана се отдръпна от мен и залепи нос на витрината.

— Кое по-точно?

— Това на последния ред. Най̀ в ляво.

Тя посочи малък сребърен кръст на верижка. Зад точката на пресичане на кръста, две тънки парченца сребро се извиваха под формата на кръг.

— Какво му е толкова специалното на този?

— Не знам, просто ме грабна. Обикновено не съм от хората, които носят кръстове или разпятия. Намирам го някак си зловещо, особено като се има предвид отношението ми към смъртното наказание — Джана постави ръка върху студения прозорец. — Но този е изчистен. Вдъхва надежда. Обожавам го.

Поставих ръката си върху нейната и почувствах как вибрира от вълнение.

— Ей, вие двамата, искате ли да пийнем едно или две, или шест? — попита Мефистофел зад нас.

Отидохме до „Уистерия“, вегетариански готик бар-ресторант, място, където можеш да получиш безплатен пиърсинг с петото си питие, което обикновено включва неясна спиртна напитка с пасирани плодове или зеленчуци.

Джана довърши първия си шнапс със сок от целина.

— Трябваше да се сетя, че няма да приключа с покупките в тази компания.

— Не би повярвала, че бих искал да разваля коледното ти настроение, а? — попитах аз.

— Като говорим за това — Джана хвърли поглед през рамо към Мефистофел и Велзевул, които използваха гарнитурата, за да превърнат зеленчуците в чиниите си в ужасени животинчета, — ако не си съгласен, никога няма да го спомена отново, но би ли искал да дойдеш с мен у дома за Коледа и да се срещнеш със семейството ми?

Примигнах продължително, после забих поглед в коктейла си от малцово уиски и лимон.

— Какво слагат в тези питиета?

— Ще останем само две нощи — каза тя. — И ще си тръгнем на следващия ден след Коледа.

— Значи не халюцинирам. Наистина ме каниш да прекарам Коледа с теб и семейството ти.

— Знам, че звучи странно, но…

— И представа си нямаш — поклатих глава и злорадо се засмях. — Не можеш и да си представиш колко нелепо е това предложение.

Смехът ми стана още по-неконтролируем. Накрая трябваше да опра чело на подплатения винилов ръб на бара, докато истеричния пристъп утихне.

— Прав си. Беше глупава идея — изрече Джана. — Забрави, че съм го споменала.

— Не, не!

Вдигнах глава и я изгледах злорадо.

— Знаеш ли какво? Прекалено е абсурдно, за да не опитам. Ще го направя.

— Наистина ли?

— Може и да съжаляваш — казах й. — В действителност, сигурен съм, че ще съжаляваш.

Махнах на бармана-хермафродит.

— Още по едно. Донесете ни нещо подходящо за сезона.

Джана обви ръце около врата ми и ме целуна.

— Обещавам ти, че ще бъде уникално преживяване.

— Като се има предвид, че никога не празнувам Коледа, а цялото ми семейство се състои от онова странно хлапе там, което прави кози от коктейлни лукчета, съм убеден, че си права.

— А-а, Боб няма да идва с нас, ясно? Само ти.

— Разбира се. Всъщност, мисля, че ще изчакам да се поуспокои малко преди да му кажа за плановете си.

Джана се обърна, за да погледне приятелите ми, точно когато печеният патладжанен тиранозавър рекс на Мефистофел премаза козата на Велзевул с магданозената си опашка. От ръката на Велзевул се чу лек писък, когато запрати миниатюрната си коза зад бара, където се изтърколи под буре с ечемичена бира.

— Той укротява ли се някога? — попита тя.

Барманът донесе две чаши с нещо, което имаше вкус на Манхатън с боровинки и индийско орехче. След като той или тя се отдалечи, забелязах как малката коза се измъква изпод бурето, преди да се превърне в миниатюрен пламък.