Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (22)

22

Quid Sum Miser Tunc Dicturus?^[1]

Когато Джана отвори вратата, носеше коледна шапка със звънче, висящо от бялата пухкава топка накрая.

— Ей, подранил си — каза тя.

— Знам.

Взех ръката й и я поведох навътре в апартамента към спалнята й.

— Има нещо, което трябва да направим, преди да тръгнем.

— Какво е то?

— Да се чукаме.

Поставих я върху леглото и започнах да разкопчавам блузата й.

— На Бъдни вечер? Луд ли си?

— Какво имаш предвид?

— Никога не съм правила секс на Бъдни вечер. Изглежда почти като светотатство.

— Още по-добре.

Усмихнах се с най-красивата си и порочна усмивка, преди да притисна лице във врата й.

— Ама че си езичник — тя леко се засмя, но постави ръка върху гърдите ми. — Не, престани.

Не спрях.

— Лу, не можем да го направим сега. Свършиха ми презервативите.

— Е, и?

Знаех, че не се нуждаем от тях, но нямах желание да й го обяснявам точно сега. Протегнах ръка и откопчах ципа на полата й.

— Значи искаш да кажа на първородното ни дете, че се е появило на този свят, след като татко насилил мама на Бъдни вечер?

Замръзнах.

— Какво?

— Казах не — тя притисна два пръста в основата на гърлото ми. — А сега слез от мен.

Вдигнах ръце във въздуха и се отдръпнах назад.

— Съжалявам, Джана, аз… аз се отнесох.

— Да, така е.

— Прекрачих границата.

— Да, прекрачи я.

— И съжалявам.

— Извинението е прието.

— Мога да изтичам до аптеката и…

— Не, Лу, не в това е смисълът. Пък и нямаме време — тя се погледна в огледалото. — Виж на какво съм заприличала. Косата ми, дрехите ми… не мога да се покажа пред родителите си и да изглеждам, сякаш съм правила секс!

Приближих се до нея и се взрях в отражението й в огледалото.

— Мисля, че си много секси. И след като по всичко личи, че сме се занасяли, защо да не…

Джана махна ръката ми от талията си.

— Седни на дивана и не мърдай.

— Добре, добре.

Прокарах пръсти през косата си и задъвках устната си. Ако Велзевул можеше да види неудовлетворението ми, щеше да се побърка от смях.

— Имам нужда от една цигара.

— Ти не пушиш.

— Почти никога.

Настаних се на ръба на дивана.

Джана тръгна към спалнята с четка за коса в ръка.

— Виж, Лу, докато сме в дома на родителите ми, може ли да правиш това, което правя аз, ако се стигне до някаква проява на близост пред останалите?

— Имаш предвид да не те докосвам, освен ако ти не ме докоснеш първа?

— В общи линии. Първо трябва внимателно да проуча какво мислят, колко добре се чувстват с теб. Моля те, нека се погрижа както сметна, че е най-добре.

— Добре.

Стените на следващите два дни вече се затваряха около мен. Потропвах с пета по пода.

— Няма нужда да идваш с мен ако не искаш — каза тя. — Знам, че мразиш Коледа, а да се срещнеш със семейството ми по това време на годината ще ти създаде допълнително напрежение.

— Искам да направя това, Джана.

— Сигурен ли си? Все още мога да взема влака.

— Не искаш ли да дойда?

— О, да, искам, Лу, повече от всичко — Джана седна до мен и взе ръката ми. — Наистина искам това, но семейството ми може да бъде малко плашещо.

— Не толкова, колкото моето, повярвай ми.

— Аз просто… не искам да те загубя.

— Джана… — погалих я по бузата и я придърпах към себе си. — Никой никога няма да застане между нас. Никой!

— Вярвам ти — промълви тя. — Не знам защо, но ти вярвам.

Целуна ме, след това се загледа в лицето ми.

— Изглеждаш ужасно. Какво правихте, вие, момчетата, цяла нощ?

— Не съм сигурен.

— Нищо ново. Очите ти са червени като захарни бастунчета. Защо не подремнеш, докато опаковам багажа?

Излегнах се на дивана. Антигона скочи върху гърдите ми и се намести в сгъвката на ръката ми. Джана издърпа куфар изпод леглото и го отвори. Бе застанала пред бюрото с ръце на хълбоците си, дълбоко замислена.

— Мога да усетя, когато ме зяпаш — каза тя.

— Какво е чувството?

— Някога да си чувал израза „да ти бъркат в мозъка“?

— Звучи добре — изрекох с тих глас.

Джана ме погледна и леко се усмихна.

— Някак си… — обърна се обратно към гардероба. — Спри, Лу.

— Да спра кое?

— Между другото, казах на родителите си, че си член на епископалната църква.

— Какво?!

— Звучи много по-добре, отколкото да си атеист.

— Казах ти, Джана, не съм атеист — седнах и оставих котката да скочи на пода. — Вярвам в Как-Му-Беше-Името, просто не го почитам.

— Както и да е. Ще е много по-лесно поне на Коледа, да се преструваш.

— Не мога да се преструвам, че съм член на епископалната църква, след като не знам нищо за нея. Поне можеше да ме предупредиш, за да мога да направя проучване.

— В общи линии епископалните са като католиците, само че не вярват в преосъществяването или Папата. Както и в още няколко други дребни неща, но основно са нещо като Католици Лайт^[2].

— Какво е преосъществяване?

— Това е превръщането на причастието в тялото и кръвта на Христос.

— Имаш предвид символично?

— Не, наистина.

— Нека си изясня това — казах аз. — По време на тайнството на причастието, една малка бисквитка и чаша портвайн по някакъв магически начин се превръща в тялото и кръвта на някого, който е мъртъв от две хиляди години?

— Да.

— И ти вярваш в това?

— Да. Нещо такова.

— Не е ли малко… зловещо? Канибалско, дори? Да не говорим, че е невероятно глупаво.

— Това е едно от светите тайнства. Не можеш да ги проучиш и да ги раздробиш на части като научен проект.

— Най-голямата мистерия на религията е защо вие, хората, вярвате, че вашият бог все още го е грижа за от вас.

С облекчение осъзнах, че не съм произнесъл последното на глас.

— Както и да е — продължи тя, — звучиш като истински епископален християнин.

— Въпрос на превъплъщение. Трябва да вляза в образ — приплъзнах се към края на дивана, за да съм по-близо до нея. — Е, какво мислят епископалните за секса преди брака и контрола на раждаемостта?

Джана спря да сгъва пуловера, който държеше в ръцете си, след което отговори, без да ме поглежда:

— Нямат проблем с тях предполагам, стига да е в контекста на искрена, дълготрайна връзка.

— Ъ-хъ. А какъв е лозунгът на католическата партия по тези въпроси?

— Много добре знаеш какъв е!

Тя хвърли пуловера в куфара.

— Е, защо не смениш вярата си? Така поне няма да си такава грешница.

— Спри да ми се подиграваш, Луис.

— Мислех, че харесваш теологичните спорове. Или това бяха само голи теологични спорове?

— Няма да си сменям религията.

— Или са само теологични спорове, в които знаеш за какво говориш?

— Дали знам за какво говоря? — Джана затръшна капака на куфара си. — Ти дори не знаеше какво е преосъществяване.

— Напротив, знаех, просто исках да ми дадеш възможност да му се подиграя. Забравил съм повече за религията, отколкото ти някога ще знаеш. Всъщност…

— Ти си арогантен задник.

— … това ми е любимата тема.

— Изучавал си религията, само за да можеш да се чувстваш по-велик? За да можеш да се присмиваш на другите заради вярата им?

— Не, аз…

— Или си мислиш, че така ще откриеш Бог? Никога няма да Го намериш, щом го търсиш с главата си.

— Тогава как да го намеря, ако предположим, че го искам?

— Няма да го намериш — отговори тя. — Той ще го направи.

— Не и ако го видя да се приближава.

— Няма да го видиш.

— Плашиш ме, Джана.

— Добре.

Тя взе чантата си в банята и започна да си оправя грима. Вдигнах куфара й и го занесох до вратата. Докато чаках, я чух да пее:

„Бог ви праща радост, хора

Нека нищо не ви тревожи…“

Трябваше да я спра. Потърсих нещо, с което да я замеря, но всичко, което видях, бяха обувки и нито една не бе достатъчно мека.

„Помнете, че Христос, нашият Спасител,

е роден в Коледния ден…“

Оставих куфара на пода и се приближих към нея.

„За да ни спаси от…“^[3]

Сграбчих ръката й, завъртях я и страстно я целунах. Тя отговори със същата пламенност, после се отдръпна.

— Опитваш се да ме накараш да млъкна ли? — попита ме.

— Не, просто исках да те целуна.

— Не ти вярвам.

Джана ме избута до стената и отново ме целуна. Преди да мога да я прегърна, отстъпи и вдигна несесера с гримовете си.

— Да тръгваме — каза тя. — Ще закъснеем.