Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (14)

14

Quantus Tremor Est Futurus^[1]

— Да вдигнем тост… за деня, който ще прекараме в поквара.

С Джана чукнахме чашите си с шампанско. Бяхме седнали до масата в стаята и гледахме към тъмния каньон. Небето беше обсипано със звезди, достатъчно ярки, за да можем да ги видим през дебелите прозорци. На масата между нас гореше самотна свещ, а огънят в камината пропукваше. Никога не бях изпитвал такова възторжено задоволство.

Оставих чашата си.

— Джана, искам да ти кажа…

— Да ми кажеш какво?

— Искам да ти кажа най-романтичните, красноречиви думи, които си чувала някога през живота си; искам да изрека думи, които ще те накарат да се разтопиш от радост, но когато те погледна, губя цялата си способност да… да…

— Да какво?

— Да говоря.

Тя се разсмя.

— Това вече е най-романтичното, красноречиво нещо, което някога съм чувала — погали ме по бузата. — Как ти е челюстта? Още ли те боли?

— Слабо напомняне да съм добро момче.

— Нека не стигаме до там. Ако търсех добро момче, ти би бил едно голямо разочарование.

Обърнах се и целунах вътрешната страна на пръстите й — меката част, която ги свързва с дланта. Тя затвори очи.

— Спомням си първия път, когато целуна ръката ми. В метрото. Помислих си, че ще припадна точно там, на платформата. Почти се върнах във влака с теб.

— Знам.

— Радвам се, че не го направих.

— Защо?

Устните ми се придвижиха към китката й.

— Харесваше ми очакването — отвърна Джана. — То ми даде време да помисля за това какво би могло да се случи. Какво прави онази вечер след първата ни среща?

Поколебах се за момент.

— Помотах се с няколко приятели.

Пропуснах да й спомена, че след онази разгулна вечер с Велзевул и Мефистофел почти не си спомнях името й.

— А онази вечер аз си легнах рано, сякаш това би ми се отразило добре. Но сънят бягаше от мен, така както прави почти всяка нощ през последния месец.

— Трябва да си изтощена — ръката ми се плъзна по коляното й и се насочи нагоре по бедрото. — Може би трябва да си легнем рано тази нощ.

Джана взе дланите ми в своите и ме придърпа да седна на леглото до нея.

— Вярваш ли, че те обичам? — попитах аз.

— Вярвам, че ти вярваш, че ме обичаш и това ми е достатъчно за сега. Някой ден ще ме убедиш, че е истина.

— Как мога да те убедя?

— Не с това, което казваш, а с изборите, които правиш. Ще разбереш щом този момент настъпи, когато се изправиш пред кардинално решение и осъзнаеш, че любовта ти оставя само един избор — тя обви ръце около врата ми. — А до тогава, ще се наслаждавам на цялата наивна сладост на твоите признания.

Държах я толкова силно, колкото можех, без да й причиня болка.

— Обичам те, Джана. Някой ден ще ти го докажа, но засега се задоволи само с думите ми.

Повторих фразата, докато галех тялото й, но една част от ума ми мислеше за туриста, който почти бях убил и всички други избори, пред които щях да се изправя и които биха могли да ме превърнат в лъжец.

 

 

В съня си държах гравирана покана. Пръстите ми се плъзнаха по гладкия златен надпис, докато непознатите, неясни букви не се превърнаха в думи:

„Луцифер,

Моля те, върни се у дома.

Всичко е простено.

С обич, Татко“

— Това е шега, нали? — казах на Свети Петър, който се материализира пред мен с бяло перо, затъкнато зад ухото. Изглежда стояхме (или се носехме) в периферията на мъглявината Орион.

Петър въздъхна.

— Изчакай малко — наплюнчи показалец и започна да прелиства отзад напред една малка черна книга. Спря, когато стигна до първите записани данни. — Ясно-о! Чак на последната страница, която проверих, е. Хм. Срещу името ти пише „вечно проклятие“, но е зачертано. Искам да погледна това.

Подадох поканата на Петър и той внимателно я разгледа.

— Това е Неговия почерк… да — после присви рамене. — Добре, да вървим.

— Изчакай една минута.

— Да изчакам една минута? — повтори той. — Имаш ли представа колко дълга е една минута тук?

— Трябва да те попитам дали това е завинаги.

Петър почеса тебеширенобялата си брада.

— Завинаги е относително понятие, Луцифер. Знаеш това.

— Имам предвид, че никога няма да мога да се върна назад ли? Към живота си?

— Защо би искал да направиш това?

— Има толкова неща, които не съм направил, проекти, които не съм довършил.

— Ех — каза той, — ако получавах по един атом всеки път, когато някой каже това, бих могъл да си построя своя собствена черна дупка.

— Но аз не съм…

— „Иска ми се да бях прекарвал повече време с децата си“, „Иска ми се да бях казал на жена си, че я обичам“, „Иска ми се да бях плувал гол в залива Хъдсън“, „Иска ми се…“

— Чуй ме, Петре, аз не съм като тях. Аз не съм мъртъв. Тук съм по собствена воля и мога да си тръгна ако пожелая, нали?

Той вдигна ръце и наклони главата си.

— Винаги правиш каквото си поискаш, Луцифер. Сега не е по-различно. Но това предложение може да изтече всеки момент. Знаеш колко капризен може да е Той.

Претърсих паметта си и открих само един проект, който не можеше да остане недовършен — наследството на кънтри музиката на запада.

— Можеш ли да почакаш само за момент? — грабнах поканата си и се обърнах да си ходя. Зад мен се разнесе свистящ звук. Петър вдигна черната книга, която сега беше в пламъци. Той поклати глава.

— Вече всички сте изгубени — каза той. — Всички вие, бунтовниците. Няма повече втори шансове.

Хвърли книгата към мен. Улових я и я задържах в ръцете си, докато гореше. Тя се разтвори и докато страниците й се превръщаха в пепел, видях как имената ни записани върху тях се гърчат и разпадат.

След това отново падах, но този път в нищото — забравен и изоставен завинаги.

 

 

— Луцифер.

Отворих очи. Шепотът на Джана идваше някъде зад мен. Лежах на дясната си страна с гръб към прозореца.

— Какво? — прошепнах аз.

— Луцифер.

Изправих се като изстрелян от катапулт и се втренчих в нея. Как бе разбрала? Пак ли виках името си насън?

— Какво каза?!

— Не исках да те плаша.

Беше седнала на рамката на еркерния прозорец. Обърна се, за да ме погледне.

— Просто гледах утринната звезда и си мислех как някога са я наричали Луцифер, преди да разберат, че е Венера.

Да чуя Джана да изговаря името ми, единственото ми истинско име, накара ушите ми да закънтят.

— Доста интересно, не мислиш ли? — попита тя. — Като се има предвид, че повърхността на Венера изключително много прилича на представата на повечето хора за Ада — горещо и вонящо на сяра място.

Слабата светлина на зората хвърляше призрачно сияние върху лицето й, като че ли бе засияла в някакво друго измерение.

— Всъщност е доста студено — казах аз, по-силно отколкото възнамерявах.

— Нека позная. Бил си там.

Изпълзях от леглото и се присъединих към нея на прозореца.

— Къде — в Ада или на Венера?

— И на двете, най-вероятно. — Джана махна косата от очите ми. — Имаш точно вида на човек отишъл до Ада и върнал се обратно. Може би някой ден ще открия какво е станало, за да те направи толкова…

Бързо я целунах, след това седнах зад нея и я придърпах към себе си. Взряхме се в яркия диск на Венера.

— Знаеш ли, че името Луцифер значи „носещия светлина“? — започнах да разкопчавам нощницата й. — Казват, че преди да падне, бил най-великолепният от всички ангели в Небесата.

— Ммм, очевидно и най-глупавият.

Пръстите ми спряха пътешествието си за момент, после продължиха.

— Имам предвид, да се опълчи на Бог — каза тя. — Какви са шансовете да победиш всезнаещият, всемогъщ Създател? Трябва да си пълен невежа, за да започнеш предварително загубена битка.

— Или наистина отегчен.

Прокарах пръсти по стомаха й и нагоре между гърдите й.

— Именно. Както и да е, това е един интригуващ мит, в който аз не вярвам.

— Не вярваш в Дявола? — плъзнах зъби по тила й и тя изви гръб към мен.

— Не повече, отколкото вярвам в Дядо Коледа или Торбалан.

— Защо не?

— Защото този Бог, в когото вярвам, не би позволил на такова ужасно създание да съществува.

— О-о! — спрях с опитите си за съблазняване. — Но тогава как обясняваш злото?

— Не съм чак толкова наивна, че да ми се налага да го персонифицирам под формата на Дявола. Злото идва от хората. Справяме се много добре и сами, без помощта на някаква малка рогата мижитурка от пламтяща пещера.

— Но ако този твой бог е всесилен и безусловно добър, тогава как може злото да съществува?

Джана се обърна, за да ме погледне.

— Тогава човек трябва да избира между логиката и вярата. Логиката казва, че Бог трябва да е или всемогъщ или великодушен и емпиричното доказателство ни показва, че Той не е и двете, след като светът е такава отходна яма. От друга страна, вярата казва просто да млъкнем и да вярваме, че сме твърде незначителни, за да разгадаем мистерията на Божия замисъл.

— А ти кое избираш? — попитах аз. — Логиката или вярата?

— Все още не съм решила — Джана покри с леки целувки гърлото и челюстта ми.

— Мислиш ли, че логиката и вярата могат да се помирят?

— От векове философите правят интелектуална гимнастика в опити да го сторят. Но не вярвам, че е възможно, не и според опита, който имам. И не за по-дълго от миг. Не се тревожа, че личните битки на съвестта ми ще ми навлекат неприятности. Казват, че Бог обича съмняващите се, защото ние сме тези, които търсят, ние сме тези, които са достатъчно загрижени, за да задаваме въпроси — Джана погали ребрата ми с опакото на пръстите си. — Обичам добрия гол теологичен спор — тя потупа устните ми. — Ами ти, Луис? Вярваш ли в Дявола?

Докато й отговарях, бях вперил поглед в тавана.

— Преди вярвах. Напоследък не съм толкова сигурен.

— Добре. Бих казала, че колкото по-малко хора вярват в него, толкова по-безсилен ще бъде.

— Точно обратното! — отново я погледнах в очите. — Някога Бодлер е казал, че най-хитрата измама на дявола е тази да убеди хората, че не съществува.

— И какво е знаел Бодлер? Поети — нареждат няколко думи една до друга по ефектен начин и мислят, че говорят от името на всички.

— Ами ако наистина има Дявол? Какво би направила, ако го срещнеш?

— Баща ми ми зададе този въпрос веднъж — отвърна тя. — Той е професор по теология във Виланова^[2], казвала ли съм ти?

— И ти какво му отговори?

— Казах му, че ако някога срещна Дявола, ще го заплюя, за да му покажа, че не се страхувам. Изглежда отговора ми му хареса.

— Разбирам. А в действителност какво ще направиш?

— Вероятно бих го заплюла — изкиска се Джана. — После бих му позволила да ме изведе някъде, за да си прекараме добре.

— Имаш предвид така ли?

Смъкнах горнището по раменете й и го използвах, за да задържа ръцете й зад нея. С другата си ръка проучих всеки процеп в тялото й, докато тя започна да се извива и стене от удоволствие. Когато почувствах, че оргазма й е близо, се отдръпнах. Джана ме изгледа гневно.

— Мога да разбера защо вярваш в Дявола — каза тя. — Очевидно сте се срещали.

— Дяволът? Какъв Дявол? Той не съществува, забрави ли? — наведох се напред и положих една-единствена лека целувка върху корема й. — Не и ако не искаш да съществува.

— Нямам нужда от Дявола, когато имам теб — тя присви пръста си към мен. — Сега се върни тук и довърши…

— Изведнъж много ми се приспа. Трябва да е от височината — прозях се, върнах се на леглото и повдигнах завивките.

— Луис.

— Да? — Джана не каза нищо. — Искаш ли нещо?

— Знаеш какво искам.

— Забравих — легнах на леглото. — Защо не ми обясниш?

— Добре! — тя се изправи, за да дойде при мен.

— Не! Кажи ми го оттам, където си. Не искам да шепнеш. Искам да си горда от желанията си.

— Аз съм — Джана седна обратно на пейката на прозореца и кръстоса крака под себе си. — Добре…

— И без нескопосани метафори. Колкото по-ясно, толкова по-добре.

— Имаш го.

Пое си дълбоко дъх, след това започна. Думите, които използваше, картините, които обрисуваше, бяха толкова живописни, че очите ми започнаха да сълзят. Когато завърши своя еротичен шедьовър, бях целия в пот.

— Ето — каза тя. — Знам, че е тежка задача, но какво ще кажеш?

Прочистих гърлото си, така че гласът ми да не прозвучи като цвърчене.

— Добре.

— Страхотно.

Джана се хвърли върху мен. Въображението й доказа, че е талантлив сценарист, а аз — идеалният актьор. Или поне докато не изрече:

— Понякога си мисля, че може би ти си Дяволът.

Замръзнах и вдигнах поглед към нея. Гърбът й бе притиснат към стената, а краката й — увити около мен, докато аз бях коленичил под нея. Видях, че се шегува, затова реших да продължа играта.

— Ами ако бях? — попитах. — Все още ли щеше да ме обичаш?

Джана опря глава на стената и се усмихна.

— Със сигурност все още щях да искам да те чукам, но това няма нищо общо с любовта — пръстите й се вкопчиха в раменете ми и започна да диша учестено. — Но след като не си Дявола, аз те обичам.

Кръвта ми се охлади и почувствах как се спаружвам в нея. Тя веднага забеляза.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Не знам — повдигнах я от себе си, обърнах се и седнах на ръба на леглото.

— Нещо, което казах ли?

— Не, не мисля…

— Беше нещо, което казах, нали? — гласът й се покачи с една октава. — Всеки път, когато ти кажа, че те обичам ли ще имаш някакъв биологичен проблем? Първо повръщаш, сега си губиш…

— Джана, съжалявам.

Отидох до прозореца. Слънцето беше заличило светлината на утринната звезда.

— Дори не можеш да ме погледнеш ли? — попита тя.

— Няма нищо, което да искам да чуя повече от това, че ме обичаш. Просто трябва да свикна с него — обърнах се към нея. — Да опитаме отново. Този път, никаква теология.

— Добре, извинявай. Просто си помислих, че цялата тази история с Дявола работи за нас, нещо като еротична фантазия.

— Само до известен момент — казах аз.

— От сега нататък ще внимаваме с религиозните символи. Върни се в леглото.

Преди да се върна при нея, пуснах щорите срещу настъпващото утро и отново поканих тъмнината в стаята.