Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (33)

33

Nil Inultum Remanebit^[1]

За да се разсея от емоционалната криза, прекарах сутринта потънал в четене на последното астрофизично изследване. През последните няколко години бях толкова зает със земните икономически и политически „реалности“, че престанах да следя развитието на човешкото знание по отношение на важните и маловажните въпроси.

Бях толкова погълнат от това проучване, че подскочих, когато Джана нахлу в офиса ми.

— Здрасти — казах аз. — Радвам се да те видя.

— Видя ли тази жестокост? — тя хвърли сутрешния брой на „Уошингтън Поуст“ върху бюрото ми.

Голямото заглавие гласеше: „Сенатор налага вето на законопроект за чуждестранна помощ.“

— „Редскинс“ са извън плейофите. Много жалко.

— Не, това.

Тя посочи съм центъра на страницата. Подпухнал, оплешивяващ мъж — както го бе нарекла Джана, „Сенатор Скрудж“ — стоеше пред Конгреса, хванат по средата на високопарното си изказване.

— Тези хора умират от глад, а това чудовище няма да изпрати храна, защото са комунисти. Сякаш комунистите не изпитват глад.

— Знае, че изпитват — отвърнах й. — Доволен е да изпитват глад. Ако хората са достатъчно гладни, ще започнат да се избиват помежду си за прехрана и следващото нещо, което ще чуеш, е, че са станали капиталисти.

— Не можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Имаш предвид да спра глада? Това би включвало създаване, не унищожаване. Съжалявам — прегледах набързо статията. — Обаче вероятно бих могъл да направя нещо за сенатора.

— Той един от твоите ли е?

— Един от моите? — подсмихнах се. — О, това беше добро. Не, той е просто обикновен човек.

— О-о!

— Обикновен човек с жена, две деца и куче. Посещава майка си всяка неделя. Не, чакай… две кучета вече. Току-що са си взели ново пале — оставих вестника настрани и отпих още една глътка кафе. — Но мога да уредя да го убият, ако искаш. Само кажи точната дума.

— Не!

— Това не е думата, Джана. Думата е „да“.

— Не искам да го убиваш!

— Така ли? — изправих се и се наклоних през бюрото, за да може очите ни да са едно ниво. — Не мразиш ли този човек?

— Да, но…

— И не мислиш, че светът би бил едно по-приятно място без него?

— Аз…

— Той е застанал на пътя на толкова много добрини, нали? Не е честно такъв жалък и ограничен човек да има подобна власт.

Тя отстъпи половин крачка назад, но продължи да се взира в мен.

— Помисли за това — продължих аз. — Всички хора, които могат да бъдат спасени, страданието, което може да се избегне — пресегнах се и докоснах бузата й. — Джана, нека да ти помогна по единствения начин, който знам.

— Лу, това не е правилно — тя хвана ръката ми и я махна от лицето си, но не я пусна. — Не е правилно.

— Това, което той прави, също не е — вдигнах телефонната слушалка. — Всичко, което е необходимо, е едно обаждане. Седем малки цифри. — Започнах да набирам. — 1-2-3… — Погледнах я. — Какво да бъде?

— Недей.

— 4-5-6 — придърпах пръста й към последния бутон. — Всичко може да се поправи.

Джана издърпа ръката си от моята и я постави върху светещата лампичка на телефона. Сигналът свободно зазвуча от слушалката.

— Разбрах те — отвърна тя.

— Добре. Искаш ли да обядваме?

— Не, трябва да вървя.

— Защо? Среща ли имаш?

— Не — Джана отстъпи назад. — Просто мисля… Трябва да стоя далеч от теб за известно време.

— Отново? Сега пък какво има?

— Не ми харесва това, което правиш с мен, Лу — посочи телефона. — Наистина исках да се обадиш. Все още искам.

— И?

— И не харесвам тази част от себе си, която го иска. Не знам от къде дойде това.

— И мислиш, че вината е моя?

Приближих се към нея и видях, че за първи път се страхуваше от мен.

— Аз… не знам — Джана сложи длан върху дръжката на вратата. — Но ако мога просто да се отдалеча от теб, може би ще премине.

Тя отвори вратата. Аз я затворих със замах и се втренчих в нея.

— Не, Джана, няма да се махна.

— Пусни ме.

— Не.

— Моля те, плашиш ме.

— Не аз те плаша, Джана. Ти сама плашиш себе си — сграбчих ръката й и я завлякох до огледалото. — Виж! — стиснах я за брадичката. — Погледни това уверено в принципите си малко лице. Погледни се в очите и си кажи, че си невинна, че аз съм този, който е посял тези тъмни импулси в сърцето ти.

— Лу…

— Не гледай към мен. Вгледай се в себе си, защото накрая само това ще имаш и трябва да приемеш всичко, което си — красивото и грозното, благородното и поквареното. Ако не застанеш лице в лице с греховете си, те ще те погълнат, както погълнаха мен.

— Не! — тя се изплъзна от хватката ми, отстъпи назад и ме посочи. — Аз не съм като теб!

— Не си ли? — отново се приближих към нея, но този път Джана дори не трепна. — Като кого си, тогава? — тя не ми отговори. Разсмях се. — О, да, по негов образ и подобие! Ти си наистина едно от децата му, щом съдиш тези, чието поведение не разбираш — взех вестника. — Порази ханаанците, порази вавилонците… — хвърлих вестника в краката й. — Защо да не поразиш и републиканците?

— Лицемерната ти логика няма да ме убеди да осъдя друго човешко същество на смърт.

— Нямаш нужда от логиката ми, за да те убеди. Имаш фактите, историята на живота на този човек, живот, отдаден на тесногръдие и невежество, живот, който е по-добре да се прекрати, преди да нанесе повече щети. Не си ли съгласна?

— Не. Не решавам аз кой да умре, без значение колко изкушаваща може да бъде тази сила.

Тогава осъзнах, че няма да спечеля този спор с думи. Поех си дълбоко дъх.

— Права си — казах й. — Понякога забравям, че не сме в една и съща лодка.

— Дори не плаваме в едно и също море, Лу — тя се обърна, за да излезе, после спря. — Просто ми дай още малко време, става ли?

— Добре. Колкото ти е нужно.

— Благодаря ти.

Джана посегна към вратата, погледна назад към мен за миг, след това си тръгна.

Вдигнах вестника от пода и го отнесох до бюрото си. Натиснах бутона за повторно набиране на телефона, след което набрах и последната цифра. Римон, личният ми лекар и най-незабележим убиец, отговори още при първото позвъняване.

— Добро утро, шефе. Какви са заповедите ви?

— Добро утро, Римон. Днес имам за теб поръчка с висок приоритет.

Той изслуша желанието ми.

— О-о, обичам публичните личности. Нищо не може да се сравни с това, да гледаш творението си по вечерните новини, нали? Предполагам, че не мога да попитам какво е подтикнало тази молба?

— Не.

— Просто проверявам. Независимо дали е част от грандиозен план или просто мимолетен каприз, аз съм тук, за да служа. Ще се заема с това.

— Ти си съкровище, Римон. Забавлявай се.