Джери Смит-Реди
Реквием за Дявола (3)

3

Tantus Labor Non Sit Cassus^[1]

Небето беше пронизващо сиво-синьо, когато влязох в Дъ Мол^[2] в неделя следобед. Лъчите на слабото ноемврийско слънце се процеждаха през прозрачните облаци.

Намерих я на една скамейка близо до Езерото на отраженията от страната на Мемориала Линкълн. Четеше последния брой на вестника на левицата The Nation, а повдигнатите й колене служеха едновременно като поставка за вестника и бариера срещу лекия ветрец. Исках да запомня тази гледка — нея, вглъбена и забравила за всичко около себе си, затова изчаках, преди да я приближа. Всеки трийсет секунди или там някъде, тя затъкваше един и същ изплъзнал се кичур черна коса зад лявото си ухо. Гледах я, докато желанието да ме погледне стана прекалено силно, за да чакам повече.

— Ти си вторият човек в този град, който чете този вестник — казах аз.

Тя вдигна поглед.

— Мисля, че другият се премести в една комуна извън Пукипси^[3] миналата седмица. Може би ще ни изпрати картичка.

Отвърнах на усмивката й.

— Здрасти.

— Здрасти — посочи скамейката. — Ще седнеш ли?

Седнах. Докато изучаваше лицето ми, тя се намръщи.

— Не ме разбирай погрешно, но изглеждаш много по-възрастен днес, отколкото изглеждаше снощи.

— Когато излизам вечер, предпочитам да ме виждат като през лека мъгла, подобно на някоя застаряваща филмова звезда.

Всъщност бях прибавил няколко дребни бръчици в ъгълчетата на очите и устата си, достатъчно правдоподобни за един почти тридесетгодишен мъж.

— Би трябвало да се придържаш към реалността. Отива ти — вдигна ципа на якето си още малко нагоре. — Но вероятно често чуваш това.

— Какво да чувам често?

— Как каза, че ти е името?

— Лу — протегнах ръка. — Луис Карвало. А ти си?

Тя се поколеба, после стисна ръката ми.

— Джана. Джана^[4] О’Кийфи. Пише се с три срички, но се произнася като две.

— Джана. Това е интересно име.

— Да. Аз съм част от поредица.

— Как така?

— Имам трима по-големи братя — Матю, Маркъс и Люк^[5].

— А, разбирам.

— Да, когато се оказало, че ще съм момиче, родителите ми не могли да решат кое би било по-лошо за мен — да се чувствам извън отбора или да се чувствам глупаво. Избрали второто. Сега сме хронични католици и хронично сладки. Като проклета циркова трупа.

— Поне не таиш горчиви чувства.

— Да. Съжалявам — Джана нави вестника си. — Вбесявам се, когато чета какви ги вършат онези идиоти от Капитолия тази седмица. Но май не те познавам достатъчно дълго, за да ти говоря за политика.

— Очевидно отскоро живееш във Вашингтон, щом си мислиш, че две минути и половина са твърде кратко време, за да си говорим за политика.

— Достатъчно дълго съм живяла тук. Това е проблема с този град. Или те сдъвква и изплюва, или те завладява и те променя докато станеш толкова повърхностен, колкото са всички останали. И в двата случая те унищожава.

— Почивен ден е все пак — взех вестника от ръцете й. — И знаеш ли за какво са почивните дни?

— Не. За какво?

— За дебелеене.

— Моля?

— Така че, когато копелетата започнат да те дъвчат — казах аз, — накрая все пак да остане нещо от теб.

Джана си взе обратно вестника.

— За какво да остане?

— За каквото ти харесва.

— За каквото ми харесва? — тя прибра вестника в якето си и се огледа. — Обичам сладолед. Хайде да си вземем.

Докато се шляехме по тротоара, крадешком хвърлях поглед към лицето й. Енергия струеше от всяка нейна пора. Имах усещането, че по някакъв начин тя потискаше тази сила. Може би това бе изплашило останалите.

— Имаш право — каза тя. — Неделя следобед е, а аз все още не съм се успокоила достатъчно след напрегнатата седмица. Предполагам, че вече е загубена кауза.

— Никога не е прекалено късно да си починеш. И ако днешния ден не ти е достатъчен, просто трябва веднага да си вземеш отпуска.

— Отпуска? Невъзможно е.

— Не е невъзможно — казах аз. — Помисли. Напълно е възможно след два часа да сме на борда на някой самолет за Бермудите.

Тя спря.

— Майтапиш се.

— Просто казвам, че е възможно и че единствената пречка да го направиш са бариерите, които сама си поставяш.

— Но ние току-що се запознахме!

— Тогава просто ще си вземем сладолед.

Продължихме да вървим мълчаливо. Няколко минути по-късно тя каза:

— Някак си ми се иска да бях казала да.

— Да, на какво?

— На идеята ти за Бермудите.

— Предложението си стои.

— Не, не би било същото — каза тя. — Едно спонтанно предложение заслужава спонтанен отговор.

— Ти ми даде спонтанен отговор, когато каза не.

Стигнахме до сладоледения салон, който беше почти празен, с изключение на няколкото души, които пиеха кафето си, прегърбени над димящи стиропорни чаши.

— Да си разделим нещо — каза тя. — Избери си два вида сладолед. Аз харесвам всичките.

Обърнах се към момчето зад щанда.

— С изключение на един — добави Джана.

Това беше тест, който можех да мина дори без да се налага да надничам в мислите й.

— Дайте ни две топки какъвто и да е сладолед, само да не е ванилов — казах на момчето.

Джана се облегна на фризера.

— Много впечатляващо.

— Мога да предположа, че не си от хората, харесващи ванилия.

— Ами защо ми е, след като има толкова други интересни възможности? — каза тя. — Преди излизах с мъж, който винаги поръчваше ванилов. Не става въпрос само за сладоледа. Дори и когато отивахме в най-добрия италиански ресторант в Южна Филаделфия, той си поръчваше спагети и кюфтенца^[6].

— Не мисля, че тази връзка е продължила твърде дълго.

— Не, само около девет години.

— Заповядайте, сър, шоколадов сладолед с фъстъчено масло и шамфъстък.

Погледнах към Джана.

— Ето това е купа антиванилов.

Седнахме на една малка, бяла, кръгла, метална маса отвън, без да сме изложени на вятъра, но с изглед към тълпата пешеходци, които спираха за миг да ни изгледат, преди да потреперят и отново да забързат напред. Предадох се изцяло на силата на студения вятър, защото, седнал толкова близо до Джана, мисълта за съвършената човешка природа с всичките й усещания ставаше доста съблазнителна. Погълнат от всеки неин жест, напълно бях забравил кой съм.

— Исус ви обича.

Ниска жена с изпито лице, големи очила и карирано шалче, пъхна почти насила една зелена листовка в ръцете на Джана. Докато се вмъкваше в магазина за сладолед, жената кимна и повтори:

— Исус ви обича.

— Тогава как така никога не се обажда? — попита Джана, но толкова тихо, че само аз да я чуя. — Съжалявам. Надявам се, че не съм те засегнала.

— Неуважението ти е освежаващо — казах аз.

— Цяла седмица внимавам какво казвам, така че лошотията ми се чувства малко потисната — зачете листовката. — „Чарлз Дарвин — истинският баща на комунизма“. Нищо чудно, че тези хора не вярват в еволюцията. Очевидно не е заработила в тяхна полза — смачка хартията в ръцете си. — Понякога религията може да бъде толкова нелепа.

— Да, знам.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво за мен?

— От коя религия си? Питам само, защото ако кажа на майка си, че сме имали нещо като среща, тя ще иска да знае дали си католик.

— Не изповядвам никоя религия.

— Атеист ли си?

— Не съвсем. Вярвам във върховното същество. Просто това, в което вярвам за Него, не съответства с нито една религия, която мога да приема.

— О! Това е страхотно. Поне мислиш за това. Много хора наследяват религията си и никога не се замислят.

Джана зачегърта по дъното на купичката за сладолед с лъжицата си. Стържещият звук я накара да потръпне.

— Мисля, че би било по-добре за хората да се родят без каквато и да е религия и после да изберат една, или повече от една, която най-много им харесва.

— Мислиш ли, че все още би искала да си католичка?

— Определено. Това е страхотна религия, стига да можеш да не обръщаш внимание на папата — облиза лъжицата си. — Не мисля, че Бог се интересува коя религия изповядваме, стига да сме добри в душата си и да сме това, което сме.

— Имаш сладолед в косата си.

Прокарах пръсти през непокорния кичур и го почистих. Тя погледна ръката ми.

— А, добре, ти имаш… имаш малко на…

Джана докосна лицето ми близо до ъгъла на носа. Пръстите й бяха студени и почувствах внезапен порив да ги поставя в устата си, както и на други топли места.

Тя рязко отдръпна ръката си и потрепери.

— Ще вляза да си взема кафе. Искаш ли?

— Добре, аз ще…

— Не, ти остани. Аз ще се погрижа.

Тя забърза към магазина, без да погледне назад.

— Генерале! Отдавна не сме се виждали, сър.

Обърнах се, за да видя Молох — главнокомандващият на победената ми армия, облечен в обичайната си трептяща от чистота ежедневна военна униформа и с ботуши, излъскани до блясък, в които можех да видя дори душата си. Той ми козируваше.

— Молох! — казах. — Мина доста време. Свободно, моля.

Той не помръдна. Без да ставам, отвърнах на поздрава му. Това изглежда го задоволи.

— Сър, трябва да поговорим, ако позволите.

Молох извади карта от един от трийсет и двата си джоба и започна да я разгръща.

— Всъщност, полковник, точно сега съм по средата на нещо.

— Да, сър, но си помислих, че трябва да узнаете това веднага. Може да съм открил тайна врата към Рая.

— Какво? Още една ли?

Погледнах към магазина за сладолед. Джана все още стоеше на опашката.

— Сигурни сме, че тази е истинска, сър. Все още правя изчисления, но мисля, че с последните попълнения, откраднатите руски изтребители и елемента на изненадата на наша страна, можем да направим още един опит да си върнем Небесния Град.

— Добре. Виж, Молох — потупах аз набитата му ръка. — Продължавай да работиш върху това, но не предприемай никакви действия без мое позволение.

— Никога, сър. Скоро ще поговорим отново, надявам се.

— Определено. Обади се на секретарката ми да ти запази поне няколко часа.

— Ще го направя, сър.

Молох козирува и се оттегли, докато Джана излизаше от магазина за сладолед.

— Кой беше този? — попита тя.

— Някакъв ветеран от Виетнам, тъкмо напуснал мемориала. Искаше да ме образова за безследно изчезналите по време на битка. Имат специална церемония във вторник за Деня на ветераните.

— О! — подаде ми чашата с кафе. — Защо ти козирува?

— Навик, предполагам. Чувстваш ли се надебеляла вече?

— А? О, това ли — духна кафето си, после се усмихна и ме погледна. — Искаш да надебелееш ли? Ще те заведа на място, което плува в лой.

 

 

Стояхме очи в очи на ескалатора, който ни отвеждаше надолу към станцията на метрото.

— Така, вече говорихме за политика и религия — каза тя. — Сега е ред на неприятните неща. С какво се занимаваш?

— Имам собствена фирма, по-точно мозъчен тръст или с други думи консултантска фирма. Съветваме правителството, главно в областта на икономиката.

Тя отстъпи едно стъпало назад и погледна надолу към мен.

— Чакай… ти си онзи Карвало, от Карвало Груп?

— Чувала си за нас?

— Шегуваш ли се? Вие публикувахте някои доста иновативни материали. Трудно е да се определи къде стоите политически.

— На мен така ми харесва. Дава ни по-широка база потенциални клиенти.

— А-а-а, продажник — каза тя.

Стигнахме до платформата и седнахме на гладката гранитна пейка, за да изчакаме влака.

— Ами ти? — попитах.

— Аз съм лобист.

— Като говорим за продажниците…

— Не, аз съм на страната на добрите — каза тя. — Разбира се, всички претендират да са добри.

— Не и аз.

— Поздравления.

— Та, кое парче от американския пай представляваш?

— За хората, за които се боря, няма парче от пая — отговори. — Освен ако не броиш трохите. Аз съм защитник на бедните.

— Тогава си смела жена. Състраданието е дефицитна стока в наши дни.

— Така е, не е от най-желаните занимания, нито от най-доходните.

Гладкият сребърен влак се плъзна в станцията. Въздушната струя в тунела развя косата на Джана и я превърна в черен ореол.

— По това време на годината — каза тя, — съвестта гризе хората. Раздават вагони с консервирани храни, цитират Дикенс и кършат ръце, мислейки за „неудачниците“.

Качихме се в метрото и заехме места перпендикулярно един на друг.

— Но Бог забранява въпросите, защо изобщо има бедни или опитите да се промени структурата, която ги държи такива. Тогава „неудачниците“ се превръщат в „кралици на благоденствието“ и „скитници“. Но ако аз бях лобист, продаващ се на някоя транснационална корпорация, никога не бих обърнала внимание на думата „скитник“.

— Значи, когато стане дума да се полагат грижи за бедните — казах аз, — ако Майка Тереза е картичката на Холмарк, тогава ти си сметката за електричество.

Джана се засмя.

— Ще сложа това изказване като плакат в офиса си.

Тя подпря краката си на ръба на седалката ми, скръсти ръце пред гърдите си и ме погледна изучаващо. Усещането беше приятно.

— Луис Карвало, от плът и кръв. Поразителен, привлекателен и вероятно много заможен. Какво е да си на върха на света?

— Моля?

— Извинявай — каза тя. — Имам психическо разстройство, което не ми позволява да запазя мислите в главата си, където им е мястото. Женен ли си?

— Щях ли да съм тук с теб, ако бях женен?

— Разбира се. Щеше обаче да си мухльо, а аз се опитвам да отхвърля тази възможност.

— Не, не съм женен.

— А бил ли си някога?

— Не — казах аз. — Дори не съм бил близо до женитба.

— Защо не?

— Никой досега не ми е предлагал. Ами ти?

— Безброй пъти — каза тя.

— Си била омъжена или са ти предлагали?

— Предлагали са ми. Но всички тези пъти не се броят, защото винаги беше все един и същ човек.

— Господин Ванилия?

— Как позна?

Влакът забави ход навлизайки в поредната станция.

— Ето я нашата спирка.

— Къде ме водиш?

— При най-великото пиле на света — отговори тя.

 

 

Най-великото пиле на света очевидно се подвизаваше в заведение, наречено Къщата на пиленцето, където мазнината изглежда се процеждаше и от дървената облицовка на стените. Седнахме на малка маса до прозореца.

Сервитьорката пристигна с менютата. Прегледах листата с бира, ужасéн от възможностите.

— Предполагам, че ще взема чаша…

— Не предлагаме чаши.

— Моля?

— Сервираме бирата само в кани — обясни жената. — След това си я пиете от чаша.

— Няма проблем — каза Джана. — Ще вземем кана светла бира.

След като сервитьорката си тръгна, Джана добави:

— Всичко с мярка, нали?

Беше права за пилето, въпреки че в него нямаше нищо с мярка. Имаше такъв вкус, сякаш бе задушено в манна и запържено в ангелска пот.

След няколко минути наруших мълчанието на завладялата ни неистова лакомия.

— Това е невероятно.

— Нали? Обожавам да ям пиле с ръце. Кара ме да искам да изръмжа на хората, дори повече от обикновено — тя облиза мазнината от пръстите си и вдигна чашата си с бира. — Значи харесваш това място? Не си ядосан, че те доведох при бедняците?

— Разбира се, че не — взех си още едно кръгче лук. — Не можеш да изядеш собствената си среда.

— Ще пия за това.

Чукнахме пластмасовите си чаши. Мобилният ми телефон иззвъня.

— Само секунда — бръкнах във вътрешния джоб на якето си за телефона. — Да?

— Хей, аз съм — каза Мефистофел.

— Казвай, Малкълм.

— О, значи си с някого.

— Да, на среща съм. Давай по същество.

Джана раздели последното лучено кръгче и остави половината от него в кошницата.

— Съжалявам, Лу. Аз съм в дома на един от лакеите ни. Един от човеците. Адвокат.

— Нека позная — иска да променим клаузите по договора му.

— Бинго. Той казва, че сме го подлъгали да приеме неясни условия.

— Припомни ли му за Параграф II?

— Имаш предвид онзи за свободната воля?

— Точно този.

Наблюдавах как Джана дояжда останалата половинка от лученото кръгче.

— Преглеждаме целия договор в детайли — каза Мефистофел. — Той иска да говори с теб.

— Сега съм зает. Накарай го да ми изпрати резюме на договора.

— Моля те, Лу, направи ми услуга и ме отърви от него!

Въздъхнах.

— Добре. Дай ми го.

— Благодаря. Името му е Джон Вон. Значи, щом си на среща, да не те чакаме довечера?

— Какво има довечера?

— Неделя е. Филмовата вечер при Вел.

— О, да. Не, не ме чакайте.

Изправих се и казах на Джана:

— Трябва да ме извиниш за момент.

Излязох навън на тротоара.

— Ало? — каза мъжки глас по телефона.

— Да?

— Как сте тази вечер, сър?

— Извънредно зает, господин Вон. Сега, изложете оплакването си с не повече от двайсет думи.

— Не е точно оплакване. По-скоро молба. Бих искал да прекратя нашия договор по-рано.

— Много смешно! Какво искате в действителност?

Другият край на телефона замлъкна за момент.

— Аз…

— Господин Вон, не получихте ли повече пари, власт и уважение, отколкото заслужавате?

— Да, но…

— И в замяна, вие ни служите добре. Мисля, че и двете страни имат изгода от това споразумение. Не сте ли съгласен?

— Всъщност, мисля, че в скоро време от този съюз вече няма да има никаква полза. Бих искал да попълня документ за лична неприкосновеност.

— Какво?

Хвърлих поглед към прозореца на ресторанта, като махнах с ръка и се усмихнах на Джана, после се обърнах с гръб:

— Слушай, малък, жалък никаквец, знам защо е всичко това. Остаряваш, гледаш вече смъртта в очите и търсиш някаква застраховка за спасението на душата си.

— Аз…

— Единственият начин да престанеш да ни служиш, е да бъдеш ликвидиран.

— Как да…

— Не питай. Виж, за твое добро е и двамата да се престорим, че този разговор не се е състоял. Лека нощ, господин Вон.

Затворих.

Джана дояждаше последното бутче, когато отново влязох в заведението.

— Съжалявам за това — казах. — Един от клиентите ни не разбрал условията на договора и главният счетоводител имаше проблеми да му ги обясни.

— Няма проблем. Обаче е жалко, че се налага да те безпокоят и през уикенда.

— Ако искаш спокойствие, никога недей да имаш свой собствен бизнес — погледнах към празните чинии и чаши на масата. — Значи, първо изядохме десерта, а сега — вечерята. Да затворим ли кръга и да отидем да пийнем по един коктейл?

— Току-що изпихме кана бира — каза тя. — Още малко и ще съм в безсъзнание.

— Тогава някакво предястие?

— Преядох!

— Супа? Малко бисквити? Какво ще кажеш за… каквото и да е?

Тя погледна часовника си.

— Наистина трябва да се прибирам. Утре се налага да ставам рано.

— О, разбирам.

— Но бих искала да те видя отново. Може ли да ти се обадя?

— Много бих искал — подадох й визитката си.

— Какво ще кажеш за петък?

— Какво ще кажеш за утре?

— Среща в понеделник вечер?

— Ще предизвикаме понеделника и ще прекараме страхотно — казах аз. — Мислех си за Светата троица — питиета, вечеря и танци.

— Ами, във вторник е Денят на ветераните, така че нещата в офиса ще са спокойни. Мога да позакъснея — прехапа устната си, после поклати глава. — Не, наистина трябва да наваксам с канцеларската работа.

— Канцеларска работа?

— И подреждане на архива…

— Подреждане на архива?

— Шегувам се — каза тя. — Интересно е да се види до каква степен можеш да преглътнеш егото си, за да се съобразиш с желанията на някой друг.

— Какво направих, за да заслужа този коментар?

— Все още нищо. Просто имам това чувство, че си от онзи тип мъже, които имат нужда да се държат под контрол.

— Виж, Джана — казах аз. — Оценявам прямотата ти и фактът, че се чувстваш достатъчно спокойна с мен, за да споделиш всяка мисъл, която се появи в главата ти. Но аз не съм който и да е. Не приличам на никого, когото си срещала досега. Така че, не стоварвай емоционалния си товар пред мен и не очаквай да вървя на пръсти около него.

Тя се втренчи в мен за момент, после прочисти гърлото си.

— Добре.

Сервитьорката пристигна със сметката и аз я платих.

— Задръжте рестото — обърнах се към Джана. — Добре, какво има?

— Нищо. Прав си. Не трябваше да те нападам така без причина — изправи се и ме остави да й помогна да си облече палтото. — Ще почакам, докато имам причина. Тогава ще те нападна.

Обърнах я с лице към себе си.

— Очаквай също да бъдеш нападната в отговор.

Очите й заискриха, а атмосферата около нас се нажежи.

— Нямам търпение — тя издаде тих съскащ звук и се измъкна от хватката ми. — Да се махаме от тук.

Вървяхме обратно към станцията на метрото в мълчание. Когато се качихме на влака, седнах до нея. Тя не възрази, но извърна очи. Имаше нещо между нас, което го нямаше преди — нещо, което едновременно ни разделяше и свързваше.

Най-накрая тя извади визитната ми картичка.

— Ще дойда в офиса ти в седем утре вечерта. Как ти звучи това?

— Страхотно. Седем. Това звучи… добре.

— Хубаво тогава. Добре.

Влакът забави ход. Тя се изправи:

— Това е спирката ми.

— Позволи ми да те изпратя до вас — казах аз.

— Не, недей. Предпочитам бързите сбогувания. Така остават по-малко решения за вземане.

Влакът спря и вратите се отвориха.

— Лека нощ, Луис. Прекарах великолепно днес.

— Джана.

Тя слезе на перона. Хванах ръката й и я доближих до устните си. Докато целувах пръстите й, в съзнанието на всеки от нас се появи образ, толкова мощен и чувствен, че шокира и двама ни. Очите ни се отвориха и се срещнаха. Двоен звън сигнализира, че вратите се затварят. Тя почти пристъпи напред, после издърпа ръката си от моята миг, преди вратите да се затворят.

Докато влакът се отдалечаваше от станцията, обуздах емоциите си и наблюдавах как Джана изчезва от погледа ми. Гледката се претопи в стената на тунела.

— Двамата сте красива двойка.

Обърнах се и видях възрастна чернокожа жена в сиво, вълнено палто. Освен тийнейджъра, слушащ музика на уолкмена си, тя и аз бяхме единствените останали във влака.

— Благодаря ви — казах. — Това е първата ни среща.

— Ще има още много, сигурна съм.

— Наистина ли? — седнах на седалката пред нея.

— Ммхмм. Не са много младите мъже в наши дни, които знаят какво може да се постигне с една деликатна целувка по ръката. Пеперудите, които накара да запърхат в нея, няма да я оставят да спи цяла нощ.

— Надявам се да поспи. Утре вечер пак ще излизаме.

— О, каквото и да се случи, тя ще има доста енергия. И двамата ще имате. Така се случва, когато започва нова любов.

Ръцете ми изстинаха.

— Какво?

— Казах, че така се…

— Чух ви — станах и се отдалечих. — Не е така. Изобщо не е така.

Тя поклати глава и гърлено се засмя.

— Ти така си мислиш — смехът й стана по-висок, премина в кашлица, после избледня в меко хихикане. — Ти така си мислиш.

Точно тогава влакът спря на следващата спирка. Аз изскочих и побягнах нагоре по ескалатора и навън в нощта.

Луда жена, помислих си. Какво знаеше тя? Определено намирах Джана за опияняваща, може би дори бях заслепен от присъствието й. Но любов? Можех да изпитам любов толкова, колкото нощна пеперуда можеше да отлети до луната.

Погледнах към уличния знак и осъзнах, че се намирам на по-малко от миля от доказаната противоотрова.

Десет минути по-късно почуках на вратата на Велзевул. Когато отвори, беше облечен в тога.

— Здрасти, Лу, влез!

— Закъснях ли?

— Не, тъкмо навреме. Приготвяхме се да гледаме Калигула. Искаш ли да се присъединиш?

— Може би.

Последвах го по коридора към всекидневната.

— К’во става, Лу! — облеклото на Мефистофел беше същото като на Велзевул. — Съжалявам, забравих да ти кажа по телефона да си донесеш тогата — той ми подаде една бира. — Как беше срещата ти?

— Имал си среща? — Велзевул подскочи от дивана. — Добре, време е да ни разкажеш.

Мефистофел изключи звука на телевизора.

— Да, Лу, позабавлявай ни с чудните си истории за разгулни веселби.

— Няма нищо за разказване — отговорих аз.

— Не е възможно! — каза Велзевул. — Луцифер, похотливото пале, се е задоволил с едно съвсем нормално, обикновено чукане? Кажи, че не е така.

— Не, имам предвид, че нямаше секс. Но си прекарахме много добре.

Те ме изгледаха неразбиращо.

— Ще я видя отново утре вечер.

Устите им се отвориха като по команда.

— Имаш втора среща? — каза Мефистофел.

— Да.

— Защо?

— Имах втора среща веднъж — каза Велзевул. — Само като експеримент. Същата работа като при теб. По някаква причина при първия опит не отбелязах точка, така че реших да се пробвам отново.

— Подейства ли? — попитах.

— Загубих интерес до края на вечерта. Мисля, че я прехвърлих на теб, като се замисля. Спомняш ли си едно високо, мускулесто, русо маце, преди около три години? Май че имаше дебели колене.

— Нищо не си спомням.

— Предполагам, че не съм пропуснал нищо тогава — Велзевул се тръшна на дивана и се изтегна върху голямата възглавница. — Е, ще повисиш ли с нас тази вечер или не?

— Още не съм решил.

— Хайде, Лу — каза Мефистофел. — Ще те попитаме само два пъти.

— Аха, не сме в настроение да ти се молим тази вечер.

— Не съм си донесъл тога — казах.

— Няма проблем — Велзевул се изправи, махна своята с едно ловко движение и ми я подаде. — Можеш да носиш моята.

Отдолу беше гол, естествено. Поколебах се за миг, после си спомних за старицата в метрото с нейните хитри прозрения и нахален смях.

Дръпнах тогата от ръката му.

— Дай ми още една бира.