Кайт Лъндън
Вирусът на Пендрагон (10)

Десета глава

Сам заби едно ляво кроше в боксовата круша и продължи да подскача около нея.

— Мисли си, че може да ме разкара, нали така? — измърмори той под носа си, стоварвайки два ритмични удара върху крушата, няма го вече доброто момче.

В края на януари и нервите, и тялото му имаха крещяща нужда от разтоварване. Чак сега беше разбрал, че се е набъркал в нещо, в което добрите момчета не се месеха. Пендрагон не беше от тези, които лесно излизат от релсите. Мисълта за Далас, сама в чаршафите на розички, го преследваше непрекъснато и не му даваше покой — особено нощем.

— Чудесно — той стовари един ляв ъперкът върху крушата.

Чувстваше се като разпънат. За пръв път през живота си разбираше, че само една необмислена дума или постъпка могат да му костват бъдещето с Далас.

Имаше нужда от нея. Затова бе направил това, което можеше най-добре — бе съставил безскрупулен план за залавянето и обезвреждането на вируса на Пендрагон. Не искаше вирусът да порази и други мъже и да ги асимилира.

Досега бе преодолял доста силни противници, като откриваше слабостите им и се концентрираше върху тях.

Беше започнал с огромна кутия шоколадови бонбони, украсена с червена панделка. Както разбра от Лайза, когато беше нервна, Далас ядеше шоколадови бонбони. Беше казал на продавача да продължава да й изпраща бонбони всеки ден. Беше въпрос на чест да предупредиш опонента за идването си.

Емили отвори вратата на салона и се усмихна.

— Ники Пендрагон се обажда на втора линия.

— Какво се е случило?

— Звучи сериозно — поясни Емили, но Сам вече беше профучал край нея към офиса.

Може би се е случило нещо с Далас? Или пък Били е паднал по стълбите? Или пък е играл с нещо опасно? Сам се опита да обуздае страха си и да звучи спокойно.

— Здравей, Ники?

Подсмърчането отсреща достигна до сърцето му и спря лудия му бяг. При следващото подсмърчане той така здраво стисна слушалката, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Ники, какво се е случило?

— Училището организира празник. Трябва да доведем бащите си, да им приготвим кутии със сандвичи. Ще има естрада, ще представяме пиески и ще пеем. О, господин Сам, мама каза да не те безпокоя — проплака тя.

Гърлото му се сви, Далас очевидно не го искаше. Независимо от страховете й, той не възнамеряваше да изостави децата. Те имаха нужда от него и ако Далас престанеше да се съпротивлява, докато е време.

— Ще се радвам да присъствам, Ники. Не съм обядвал никога сандвичи от кутия. Уговорихме се, нали.

— Но мама каза… — Ники протестираше така, сякаш току-що беше получила още един подарък за Коледа.

Мисълта, че Далас се опитваше да отхвърли документите му за осиновяване, накара главата му да потъне дълбоко в раменете. Чувстваше, че е готов да се бие. Най-странното беше, че му харесваше да се сражава с Далас точно толкова, колкото му харесваше да обсъждат предложенията й. Или пък да я люби, докато дъждът барабани по стъклата.

Преди никога не се бе сприятелявал с жена и ако се пренебрегнеше нажеженото до бяло желание, което го разкъсваше, тя можеше да бъде първата му жена-приятел.

— Ще се обадя на майка ти и ще поискам разрешение да се срещна с любимото си момиче. Какво ще кажеш?

— Чудесно! — след като подробно му обясни за тържеството, тя сниши глас. — Багдат отдавна не е идвал вкъщи, татко. Мама казва, че старите котараци обикновено си намират друг дом. На мен Багдат ми харесваше, а Били, нали още е малък, даже плаче. Мислиш ли, че ще се върне някога?

„Старите котараци понякога си намирали нов дом“. Сам стисна устни. Увери Ники още веднъж, че ще дойде на тържеството и че котаракът непременно ще се върне и затвори.

По дяволите, за един месец беше открил всичко, за което бе мечтал.

— Не, този стар котарак няма да отиде никъде — измърмори той на себе си.

Набра телефона на Далас.

— Какво чувам, Далас? Какво означава това да не ме притеснявате?

— Престани да се репчиш, Сам. Днес не съм настроена да поемам никакъв стрес — предупреди го тя.

— Какъв стрес, по дяволите? Ти самата създаваш стрес. Ако Ники иска да ме покани на обяд, не виждам причина да я спираш.

— Сам! — той знаеше, че Далас едва се владее, но не искаше да облекчава положението й. От опит беше установил, че веднъж създадено, напрежението не можеше да бъде спряно, а само се засилваше.

Сам усети, че се усмихва. Далас можеше да скрие чувствата си от всеки друг, но не и от него. Веднъж вече усети огъня, който бушуваше в нея, разпозна страховете й и беше решил да я накара да осъзнае точно от какво има нужда — от него.

— Имаш нужда от мен, Далас. Признай го. Ники и Били също се нуждаят от мен. Между другото, всичките ти вируси си приличат. Набъркваш се в една перфектно работеща система, объркваш нещата и след това се опитваш да се измъкнеш.

— За какво говориш? — изсъска раздразнено Далас.

— Говоря ти за леките въздишки, пълзящи по кожата ми, за сладките срамежливи целувки, за дъжда по прозорците и за розичките по чаршафите, за една взискателна сексапилна жена с очи на магьосница и коса като течна бакъреночервена коприна, и с тяло, каквото никога не съм докосвал. За дълги зашеметяващи крака и нежен шепот, който ме залива като омайно червено вино. За устни като току-що откъснати ягоди и ръце, които ме карат да се чувствам съвсем нов. Говоря за сладкия грах, растящ до задната врата под лунната светлина на Апалачите, за магнолии и прясно опечени кифлички. За обещания, които ще траят до края на живота ни и за много Коледи заедно с Ники и Били. За това да ги гледаме как растат и да държим децата им на коленете си. Да се обичаме и да бъдем заедно всеки следващ ден от живота ни. Говоря за теб и за мен. За това да се грижим един за друг, да се нуждаем, да искаме и да имаме това, което е между нас. И това няма нищо общо с Ти Джей Макол, Ники и Били или пък с договора ни. Помисли си — добави той по-тихо и внимателно постави слушалката на вилката.

Сам погледна към онова място, където Далас за пръв път бе изгубила имунитета си срещу любовта и весело се усмихна.

— Нека да се поизмъчва малко над това — гордо изрече той и си затананика.

Затанцува с въображаемата си партньорка, наведе я върху бюрото си и звучно я целуна.

 

 

Същата вечер Сам стоеше на стълбите пред къщата на Далас и почесваше Багдат с премерена твърдост, която котаракът определено предпочиташе. Не му беше трудно да открие животното, след като обеща на всяко дете от квартала ново колело. Сам вече следваше старите си правила. И според тях, ако искаш да получиш нещо, трябваше и да дадеш. А той искаше Далас.

— Свърши си работата, момче — инструктира той котарака, докато чакаше да му отворят. — Да влезеш веднага вътре.

Далас отвори. Беше облечена в кафтана. Сам впи жадния си поглед в нея.

— Ето ни и нас — едва успя да изрече и децата се втурнаха към поотслабналия котарак.

Но Далас скръсти ръце на гърдите си и го погледна с топлина, равна на тази, която може да се очаква само от един хладилник.

— Не се ли радваш, че Багдат е отново тук? — каза той тихо и се промъкна вътре покрай нея.

Свали палтото си и се наведе да поеме тържествуващите деца.

— Разбира се. Радвам се да видя котката. Какво имаше предвид — сниши глас тя, — като говореше всичко това днес по телефона?

— Ами — отвърна той разсеяно, настани се на пода и се приготви да играе с Били. Багдат радостно се отърка о крака му. Замърка доволно и Далас не можеше да си позволи да прекрати щастието му.

— Ще поговорим за това някой друг път — обяви Далас в характерния за нея бизнес стил.

Сам бавно плъзна поглед по бедрото й. Обви ръка около глезена й и леко я погали.

— Хайде да започнем да се срещаме — предложи той невинно. — Да ходим на боулинг, на кино. С децата или без тях. Не мисля разбира се, че те ще искат да ходим на тъпите пиеси, които посещаваш. Но аз съм готов да идвам. Ще вложа всичките си усилия да разбера скрития им замъглен смисъл. Даже ще ти разреша да закараш Берта до склада за стари части. Тя има нужда от нова дръжка за врата. Можем да преровим отпадъците заедно.

— Звучи наистина забавно — отвърна саркастично тя.

— Май започваме да се разбираме? — попита той и почеса котарака зад ушите.

Далас започна да се изчервява.

— Сам, не искам да се замесвам повече с теб — прошепна тя.

Сам се изправи и застана до нея. Хвана я за брадичката и настоятелно погледна в пълните й със сълзи очи.

— Много отдавна съм разбрал, че няма невъзможни неща. Ще разрешим всичките проблеми. Просто не ми затваряй вратата. Става ли?

След това я целуна с всичката сладост, която имаше. А Далас впи устни в неговите, без да обръща внимание на котарака, мъркащ в краката й, и на веселите възгласи на децата някъде в далечината. Протегна ръце и го прегърна. Сам реши, че засега това е достатъчно.

 

 

До средата на февруари той забеляза, че сметката при продавача на бонбони не показва никакви върнати поръчки. Забеляза и това, че тялото на Далас бе почнало да се закръгля. Съпостави двата факта и реши, че Далас без съмнение беше в стрес.

— По-добре да е нервна. Нали правя всичко това, за да спечеля — изломоти Сам, нанасяйки поредния удар върху боксовата круша. — Няма нищо непочтено в това.

Всеки ден работеха заедно върху проекта за детския център. Сам забеляза, че Далас непрекъснато го изучава. Въпреки че бе успяла да избегне поканата му да започнат да се срещат, Далас се радваше, когато го виждаше в дома си. Беше покрила нараненото си сърце с предпазното покривало на бизнеса и го държеше непрекъснато на тръни. Беше му разрешила да държи ръката й и Сам бе възприел това като добро начало.

 

 

След тържеството със сандвичи Ники щастливо докладва на майка си, а Далас го бе дарила с дълбок съзерцателен поглед, пълен с обещания.

— Благодаря ти, Сам — тихо промълви тя.

— Аз ти благодаря — отвърна той меко и взе ръката й.

— За какво?

Той вдигна ръката й и целуна миришещите на шоколад пръсти.

— За това, че промени живота ми. За това, че ме стопли и за това, че мислиш за мен.

— О, Сам — прошепна тя и го погледна в очите.

Той се страхуваше от сериозна връзка не по-малко от нея.

Искаше му се да го галят. Искаше да се грижи за нея, независимо че тя не искаше да го вижда.

— Искам отново да се върна при вас. Това е, което искам наистина — измърмори Сам, докато удряше по боксовата круша. — По дяволите, нали ме осиновиха! Няма да се оттегля без борба. Ако Далас си мисли, че може да ме изхвърли на студа, жестоко се лъже.

 

 

Първи март настъпи над Сиатъл с нежен лек повей. Времето беше в пълен контраст с мъгливите чувства, които бяха обхванали Далас. Сам знаеше как да причинява стрес. Беше твърде сладък, твърде търпелив и твърде много я обожаваше. Всичко в него беше твърде много — твърде сексапилен, твърде топъл и твърде забавен. Беше създал впечатление у всички, че въпреки че признаваше бизнес способностите й, за него тя беше неговата жена.

Мъж като Сам, с подобни размери и влияние, не можеше лесно да бъде пренебрегнат.

Тя не намери сили да го отдели от дивана си, от камиончетата на Били и от обожанието на Ники. Изглеждаше, че Сам наистина имаше нужда от нея и от семейството й.

— Е, разбира се, всичко това му е добре известно и той го използва без остатък — заключи Далас и се изправи зад бюрото си. — Чудесно знае колко чаровен може да бъде и кога точно да пусне в действие трапчинките си или кутия шоколадови бонбони.

Този път трябваше да използва целия си разум, преди да се впусне в авантюрата, която той очевидно желаеше.

Далас хвърли празните хартийки от бонбони в кошчето и затвори кутията. Докосна огромната червена панделка — символ на войната.

Смени обувките си с гуменки и включи тренажора. Откакто беше срещнала Сам и той беше започнал да й изпраща бонбони, беше качила доста килограми. Засили крачка. Освен това не можеше и да спи.

По време на една от лекциите мисълта й се бе запиляла нанякъде и уредът бе пропищял. Беше се замислила за обяснението на Сам. Класът заинтригувано я гледаше.

Спомняше си го как стоеше до печката, облечен в долнище на анцуг и боядисана фланелка.

След това си припомни благодарността, с която приемаше и най-малкото нещо, което тя правеше за него. Като например да сложи парченце тоалетна хартия върху порязаната му брадичка или да изпече любимия му шоколадов кейк. Той не приемаше нищо, като че му се полага. Приемаше го като личен подарък, като че ли досега никой не се беше грижил за него.

Далас разтърси глава и се опита да успокои дишането си. Сам искаше плановете да са на бюрото му този следобед, за да може да се подготви за вечерята с Борда на директорите и съпругите им. Сам искаше тя да е неговата дама.

Това, което я плашеше в него, беше невидимата му страна. Само защото тя самата имаше такава тъмна страна, за която дори не подозираше до онази нощ.

Сега, когато Сам беше невероятно нежен и внимателен, тя бе започнала да се страхува от собственото си страстно и необуздано желание. Далас скочи от тренажора и отвори кутията с бонбони.

Помисли си как Сам идваше на вечеря всеки ден и засмука шоколада. Често вземаше децата от детегледачката, пазаруваше и приготвяше вечерята и тя намираше масата сервирана, когато се прибереше. Беше проникнал в дома й и използваше инструментите на баща й. Беше премазал интереса на Бо и тя никога не успя да получи онази целувка за сравнение.

В действителност, последната целувка, която си спомняше, беше на Сам. Споменът за нея не й даваше покой всяка нощ, караше я да потъва в сладки чувствени сънища и да се събужда, стиснала здраво възглавницата. Далас затвори очи и си призна, че Сам знаеше как да оставя хубави спомени.

Той вече не живееше в апартамента си. Беше инсталирал електрическото си влакче върху масата в заседателната зала, като беше отбелязал, че и без това никой не я използва. Върху бюрото му се мъдреха бръснарски принадлежности, а анцугът му беше преметнат на облегалката на един от столовете. По всичко личеше, че е превърнал офиса си в място за живеене. Всичко това засилваше чувството й за вина.

Сам се бе постарал да заприлича още повече на уличен котарак. Знаеше как ще й се отрази това. Знаеше как да я накара да поднови документите по осиновяването му.

Обаче това означаваше още много други неща. Големи и опасни неща като любов, обещания, да раздели децата си с него, а също и внуците си.

А имаше и още нещо — страхът, че може отново да се провали. Спомни си последния път, когато изцяло се бе доверила на един мъж.

Същата вечер, на вечерята с директорите, вратовръзката на Сам се беше изкривила и Далас инстинктивно се протегна да я оправи. Ръцете му обвиха дланите й.

— Харесва ми начина, по който се държиш, градинско грахче. Някой може да си помисли, че наистина те интересувам — изрече той с прословутия си южняшки акцент.

— Всеки би направил същото. И защо, по дяволите, не приложиш този глас върху някой друг? — сърдито прошепна тя.

— Защото ти си нещо много специално за мене — отвърна Сам, излагайки на показ трапчинките си. — Когато оправяш вратовръзката на някой мъж, това означава, че обявяваш териториалните си претенции пред съперничките си. Мислиш ли, че ще можеш да се справиш?

— Ти не попадаш в териториалните ми претенции, Сам, но мисля, че мога да се справя с всичко, което би могъл да измислиш — процеди през зъби тя.

— Мислиш, че можеш, а? — попита той и подигравателно повдигна вежди. — А мога да бъда много подмолен и съм се подсигурил с купища шоколадови бонбони.

Далас усети ехото от барабаните и отклони поглед. Ръката на Сам се плъзна по гърба й и тялото й пламна. Тя хвърли поглед на залата, видя, че майка й упорито я гледа. Сам проследи погледа й.

— Ето, Лайза ме харесва. Децата ме харесват. Берта тъгува за мястото си за паркиране. Искам отново да се преместя при теб. Вече преминах през всички стадии на домакинството. Ще бъде чудесна възможност да ми докажеш, че можеш да се справиш с всичко, което бих могъл да ти сервирам. Е, ще посмееш ли?

— Сам — прошепна предупредително тя, когато ръката му силно притисна талията й — толкова близо до тялото, което й се искаше да прегръща. Температурата й започваше да се покачва. Сърцето му биеше силно под дланта й. — Сам, престани. Гледат ни.

— Ожени се за мен — каза той тихо, а сивите му очи бяха съвсем сериозни. — Измъкни ме от целия този стрес.

— Вече съм опитвала. Благодаря ти все пак — едва отвърна тя.

— Голяма работа. И аз веднъж съм опитвал.

— Виждаш ли? Ние дори не се познаваме достатъчно добре. Не знам нищо за това, как е пропаднал бракът ти.

— Има ли някакво значение? Аз пък знам нещичко за Ти Джей Макол. Знам достатъчно, за да ти кажа, че не се чувствам отговорен за това, което той е направил. — Сам я погледна и чертите на лицето му се изопнаха. Започваше да се ядосва — Виж какво, няма да се примиря. Заедно успяхме да разработим подробностите около престоя ми в твоя дом, нали така? Работим заедно върху всякакви подробности вече четвърти месец и успяваме. Истината е, че сме чудесен отбор. И дори повече.

— Нямам никакво намерение да обсъждам това сега.

— Тогава ще постъпиш разумно, ако се съгласиш да го обсъдим насаме.

— Не ми харесва ултимативния ти тон. И какво, ако не се съглася?

— Ако не се съгласиш, още сега ще коленича и ще ти призная чувствата си пред цялата тая тълпа чиновници. Откакто те срещнах, станах много влюбчив. Признанието ми няма да им хареса. Ще направиш лошо впечатление и това ще се отрази на програмата, която предлагаш. Е, сега съгласна ли си или не?

— Звучи ми като изнудване — промълви Далас и сви ръце в юмруци.

— Е, добре. Трябва да знаеш, че когато искам нещо, невинаги съм добър. Вече се уморих да те чакам — изрече той, приведе се над нея и я целуна.

Далас усети жаждата му и отвърна със същото. Започна да си играе с долната й устна. Въпреки че ръцете му доста целомъдрено се задържаха върху талията й, тя имаше чувството, че я разсъбличат. Разтвори устни и езикът му моментално се плъзна между тях.

Сключи ръце около тялото му и потъна в усещането. Целувката се задълбочи и тя се чудеше как е възможно всеки път да бъде по-добре от предишния.

Най-сетне той я освободи и тя можа да го погледне в очите. Зачуди се какво ли бяха обсъждали до този момент.

Неочаквано Лайза я прегърна през рамо.

— О, мила. Струва ми се, че той го притежава.

— Какво притежава? — попита разсеяно Далас, без да откъсва поглед от Сам.

— Не знам какво е, но от него очите ти започват да святкат. По-добре бъди внимателна. Сам явно ти е хвърлил око. Знаех си, че ще стане така, веднага щом го видях — избърбори тържествуващо тя и се устреми към бюфета.

Зад Далас Сам тихо подсмърчаше.

— Съжалявам, май съм настинал. Изглежда, че ме е хванал някакъв вирус — отново подсмръкна и я погледна с погледа на самотен котарак.

Далас знаеше как й се отразява този поглед. Старите й страхове веднага се възвърнаха. Бъдещето пред нея зейна като бездънна пропаст. Знаеше, че Сам няма нищо общо е миналото й, но мисълта, че може да е свързан с бъдещето й направо я ужасяваше.

— Глътни два аспирина, налей си чаша портокалов сок и си легни — каза тя през рамо и се отправи към групичка членове на борда.

— Хванал съм вирус и това си ти — изрече той зад гърба й. — И имам нужда от шокова имунизация. И ти би трябвало да се чувстваш задължена да ми я направиш — изрече той, хвана я за рамото и насила я отведе зад една горичка от изкуствени дървета.

— Сам — запротестира тя тихо.

— Тихо, градинско грахче. Толкова те желая.

Сам я взе в прегръдките си и докосна носа й със своя. Огромните му ръце се плъзнаха по гърба й. Отново я заля прекрасната топлина, която тя толкова желаеше. Тя отчаяно се бореше с неприличните наклонности на плътта си, явно решила да повтори сцената зад бюрото му, само че придружена с буен финал. Чу думите му в ухото си.

— Обичам те, градинско грахче. Уважавам те за това, което си, и те имам за най-добрия си приятел. Знам, че ако съм зле, ти ще си до мене и обещавам, че и аз ще правя същото за теб до края на живота си. Никога не съм казвал подобно нещо на друга жена. Помисли си.