Кайт Лъндън
Вирусът на Пендрагон (2)

Втора глава

— Вече ядеш второ парче шоколад, Далас, скъпа. Няма ли да ми кажеш, какво ти е, преди да си унищожила и пуканките?

Лайза често ползваше стаята за гости. Особено, когато усещаше, че дъщеря й е на ръба. Тази вечер Далас й беше благодарна, че ще остане. Съприкосновението със Сам Лоринг можеше да изкара от релсите всекиго.

— Разбира се, ти успяваш да изразходваш всичките калории, преди още да са се натрупали в тялото ти. Особено, когато си в подобно войнствено настроение. О, моля те, не ме гледай така. Познавам този поглед.

Ники надигна глава от книжката за оцветяване. Беше само на шест години, но вече разпознаваше настроенията на майка си.

Били спря да изучава светлините на коледното дърво. Сгуши се до Далас и обви ръце около врата й.

Далас го целуна по главата и взе четиригодишното момченце в скута си. Ники и Били бяха единственото хубаво нещо, което Ти Джей й бе оставил.

Когато се омъжи за Ти Джей, Далас беше на двадесет и девет години и току-що бе започнала кариерата си като консултант по управление на персонала. По това време Ти Джей беше най-ослепителният мъж, когото бе срещала. Измъкна я от годините на сериозно обучение и тъпи уморителни офис процедури. Може би подсъзнателно се беше опитала да избяга и високият атлетичен административен директор беше за нея като благороден рицар-спасител. Въпреки че той не беше съгласен с решението й да запази моминското си име, сватбата им беше приказна, а той беше идеалният младоженец.

Преди женитбата Далас нямаше време да се задълбочава в сексуални връзки и Ти Джей беше мъжът, който я въведе в тази сфера и, разбира се, я омая. Внуши й, че се нуждае от нея. За да му помага да посреща неприятностите, да балансира бюджета му и да се грижи за него. Толкова много му харесваше да се грижат за него, че една година след като се ожениха престана да работи.

Времето минаваше и Далас разбра, че любовта й към него не е нито дълбока, нито трайна.

Докато се бореше да спасява разпадащия се брак, притисната от караници, изтощение и неплатени сметки, тя установи, че е бременна с Ники. Нероденото създание в утробата й я дари със спокойствието на майчинството.

Ти Джей не искаше бебето. Докато Далас се справяше с кариерата си, с бебето, с апартамента и с непорасналия си съпруг, забременя отново — с Били. Едва сега разбра, че усилията й да угоди на Ти Джей, всъщност са насочени към това да не признае собствения си провал. Ти Джей си отиде и с въздишка на облекчение се отказа от родителските си права.

Далас остана сама с Ники. Животът беше единствената й собственост. В начална бременност и с непоколебима решимост тя започна да преустройва живота си.

Искаше да има дом за децата си. Претършува всички предградия на Сиатъл, за да открие уютна двуетажна къща с малка градинка и старо разкривено ябълково дърво. Къщата беше пропита с чар чак до капаците и дървените фризове на покрива. Беше построена в началото на века от кедрово дърво. Сградата имаше нужда от ремонт, но на Далас й харесваше да поправя, да боядисва и да чопли малката градина от рози. И тъкмо когато се настани, се роди Били.

Сега къщата беше украсена с коледни венци в очакване на празниците.

Ники спря да оцветява и седна срещу Лайза. Възрастната жена остави списанието и прегърна детето. По все още красивото й лице се разля тиха топлина.

— Майка ти отново гледа войнствено, миличко. Ако влагаше същите усилия да си намери мъж, колкото за да защитава каузите си, сега можехте да си имате баща.

— Мамо, моля ти се не втълпявай на Ники подобни идеи само защото си мислиш, че мъжете могат да разрешат всички проблеми — запротестира Далас.

— Откога мъжете излязоха от употреба? Скъпа, просто има някои неща, които човек не може да прави сам.

— Мамо — намеси се Били, — таткото на Поли всяка вечер изгонва лошите мечки от стаята му.

Далас прегърна малкото си момченце и целуна сънените му клепачи.

— И аз правя същото, миличко. Всяка вечер. Стаята ти е съвсем безопасна, в нея няма нито една мечка.

— Но таткото на Поли се бръсне всяка сутрин. И го носи на раменете си. За Коледа искам да ми подариш татко.

Детето се прозя и заспа в ръцете й.

— Той е още бебе — прошепна Ники и изчезна в кухнята.

— Да не би да имаш проблеми в работата? — попита Лайза. — Със сигурност не е заради някой мъж — подразни я тя.

— Така както се получава, май са и двете. Проблем в работата с мъж. Един много голям мъж и един още по-голям проблем.

— Ммм, мила моя, това звучи обещаващо. Радвам се, че реших да пренощувам тук. И какво представлява този мъж? Нещо, което би могло да ме заинтересува? Може би ще се присъединиш към уроците ми по танци, за да заздравиш онези рядко употребявани мускули?

Далас се замисли, припомняйки си всяка секунда от конфронтацията си със Сам Лоринг.

— Голям и твърд като камък. Абсолютно сляп за проблемите на бизнес стреса. Изобщо не е наясно, какво означава да поддържаш дом и семейство.

Лайза повдигна вежди.

— Повтори онази част с голям и твърд. Хареса ми. Хайде, давай. Хващам се на бас, че е един от онези мъжествени индивиди, които си имат мускули и всичко останало. На колко години е? Женен ли е?

— Не е женен — промърмори Далас, припомняйки си експеримента. Как можа тогава да съжали този абсолютно неподатлив мъжкар. — В днешни дни диктатор като него няма много големи перспективи в тази област.

— И как изглежда? Наистина ли е мъжкар или е от ония мумии, които обикновено ми показваш.

Далас изправи рамене.

— На Дъглас му нямаше нищо.

— Да, със сигурност не ставаше за леглото. Беше студен като риба. Мисля, че никой от мъжете ти не е успял да запали огъня в теб, дори и Ти Джей. Баща ти беше от онзи тип — голям и грубоват. Наистина вълнуващ. Знаеш какво имам предвид.

— Татко беше мек като памук и ти много добре го знаеш. Индивидите като Лоринг са изчезнали още през каменната ера. Просто ми е жал за подчинените му. Бих искала да мога да им помогна по някакъв начин.

— А! — възкликна Лайза, като че ли беше открила златна мина. — Може би има начин. Защо не прекараш известно време с този.

— С този Сам — помогна й Далас без особен ентусиазъм. Някак си не можеше да си представи как ще успее да се пребори със закостенялото му мислене.

— Сам — повтори Лайза, — това е истинско мъжко име. Харесва ми как звучи.

— Нямаше да си губя времето с този тиранин, дори и да беше последният мъж на земята.

Лайза вдигна пръст и наклони предизвикателно глава.

— По полека, скъпа, помисли за потиснатите маси, които имат нужда от теб. Приеми го като саможертва за доброто на човечеството. По мъжката част можем да поработим и по-късно.

— Мамо, той си мисли, че теорията за стреса е само въздух под налягане.

— Е, какво. Покажи му, че не е така. Накарай го да разбере и твоята гледна точка. Отвори ръждясалия му мозък.

— Какво точно ми предлагаш?

 

 

В петък, след като бе работил часове наред, Сам стискаше зъби и обсипваше с удари боксовата круша. Подскачаше наоколо в миниатюрния гимнастически салон, долепен до кабинета му, и разпръскваше около себе си капчици пот.

Когато беше наистина раздразнен, боксът му се отразяваше добре. Пендрагон му ходеше по нервите вече цяла седмица. След като не бе отговорила на обажданията на секретарката му, той взе нещата в свои ръце. „Госпожа Пендрагон не може да разговаря с вас в момента“ промърмори той на себе си и стовари юмрук върху крушата.

Някой трябваше да спре тази разбесняла се Жана Д’Арк, преди да е превърнала печалбите в загуби.

Сам се наежи срещу боксовата круша и приведе глава, готвейки се да я засипе с бърза серия удари.

Високоговорителят в салона просъска. Емили съобщи с равен глас:

— Госпожа Пендрагон е тук. Иска да ви види. Вече е пет часът, господине.

— Какво, по дяволите — избухна Сам и сграбчи боксовата круша.

Стисна устни. През последните два дни непрекъснато й звънеше, за да си уреди среща и ето че тя бе решила да го изненада и да го свари неподготвен. Сам хвърли една хавлия на раменете си и тръгна към интеркома.

— Доведи я при мен, Емили, и след това можеш да си тръгваш.

— Благодаря, сър — отвърна тя с почти меден глас. Познаваше гласа на секретарката си. Този тон означаваше, че в цялата работа има нещо гнило.

Сам попи потта от лицето си и се подпря на бюрото. Реши да не сваля ръкавиците. След посещението на Пендрагон можеше да се наложи да ги използва отново. Можеше да я посрещне в приличния си работен костюм, но след като бе дошла без предизвестие щеше да го гледа в този вид. Така или иначе трябваше да я извади от играта.

— Оттук, госпожо Пендрагон — Емили отвори вратата пред по-младата жена и прошепна достатъчно силно, за да бъде чута от шефа си. — Не сме го хранили отдавна. Бъдете внимателна.

Далас Пендрагон — име, подходящо за предводител на кръстоносен поход. Беше облечена в червеникавокафяв дебел пуловер и широки панталони. Вятърът доста си бе поиграл с косата й и тя падаше по зачервените й страни. Сам забеляза още нещо — устните й — меки и розови като студени пресни ягоди.

И тогава наистина се ядоса. Защото Далас беше нарушила протокола и се беше появила без уговорка и защото очевидно не можеше да спре да забелязва всички онези неща в нея, които нямаха нищо общо с бизнеса. Като например безкрайно дългите й крака.

Тя леко се усмихна — едно незначително повдигане на устните, но стомахът му се сви на топка. Погледът й се плъзна надолу по фланелката, потния анцуг и спортните обувки.

— Здравей, Сам. Помислих си, че ще е по-добре да се видим лице в лице. Надявам се, че не е твърде неудобно.

Сам избърса поредната капка пот от лицето си и си помисли колко малко хора го бяха виждали в този му вид. Вече беше опитал от твърдостта на Пендрагон и реши, че може да съкрати учтивостите. Тя беше професионалистка. Щеше да го понесе.

— Идваш съвсем навреме. Тъкмо извадих душата на боксовата круша. Ако трябва да участвам в още един рунд по-добре да го отложим за понеделник.

— Задават се празници, Сам, и бих искала да разреша всички проблеми, колкото е възможно по-скоро за доброто на всички.

— И аз искам да разбера как да те сваля от плещите си.

— Наистина ли? Не бях забелязала, че съм на плещите ти — отвърна Далас оглеждайки се наоколо.

— Знаеш ли, какви проблеми създаваш, Далас? Не само в моята компания, но и в другите. Днес загубих един добър работник, заради твоите измислици. Ще изглеждам като последния глупак, ако предложа на Борда твоя план за почасово работно време. Ще ме изхвърлят на секундата.

— Може би трябва да обсъдим различните си идеи и разбирания — предложи тя и забеляза как още една вадичка попи в потната фланелка. — Да не би да те притеснявам, Сам? Или пък причината е в това, че не си облечен в защитната си ризница — Далас стана от стола и с края на хавлията попи потта по слепоочията му. — Отделила съм време от натоварената си програма, за да разреша проблемите, Сам. Но ако се чувстваш неудобно в тези дрехи, мога да почакам, докато се преоблечеш. Наистина искам да съм приключила с това до довечера.

Сам се отдръпна от нея и започна да развързва ръкавицата със зъби.

Далас отново му иззе заниманието. Пръстите й бяха тънки и бледи с късо изрязани нокти — на фона на неговите изглеждаха малки и нежни.

Жената беше много близо и той усети, че нещо се надига в него. Нещо, което не бе изпитвал от години.

Не можеше да си го обясни. Просто се почувства като разсъблечен и безумно закопня за вниманието й.

Огледа меките й страни и отново усети онази миризма, която му напомняше за задния двор на майка му. Далас се справи с ръкавиците и го лиши от допира си.

Неочаквано го погледна и той едва не подскочи върху боксьорските си обувки.

— Искам да дойдеш вкъщи? Сам. На вечеря — каза тя, като че ли го канеше на събрание на Директорския съвет.

— Зает съм — отвърна той грубо и се отдалечи от нея.

Тази жена го изнервяше и той не можеше да разбере защо. Когато беше близо до нея, се чувстваше така, като че ли е тичал двайсетина километра и едва успява да си поеме дъх.

— Знам, че нямаш семейство — продължи Далас, без да сваля поглед от него. — И, че работиш дори и вечер. Но, ако се страхуваш да приемеш поканата ми…

Пендрагон знаеше как да отправя предизвикателства.

— И какво ще обсъждаме?

— Искам да ти покажа гледната точка на работещата жена. Да видиш какво е положението на другата страна. Освен, ако те е страх, че няма да можеш да се справиш. Служителите ти казват, че ти липсва гъвкавост.

Не му харесваше да заема защитна позиция, а и Пендрагон вече му късаше нервите.

— Знам какво означава да работиш и да поддържаш семейство.

— Охо. Знаеш, но само на теория. Нека да видим какво представлява живота ти, Сам. Имаш си собствена фитнес програма и фитнес център, но не си предложил нищо подобно на подчинените си. Пазиш го само за себе си. Низшестоящите също имат нужда от разтоварване, не мислиш ли? Животът ти си тече без каквито и да е домашни задължения и грижи за децата.

— Проблемът не е в начина, по който живея.

— Така ли? Работниците ти трябва сами да се справят с ремонтите на къщите си, сами да си приготвят храната и сами да пазаруват. И всичко това след работа. А трябва да приберат и децата от детегледачката. Това е стрес, Сам. Онова нещо, което прави инфарктите.

— Всеки трябва да яде, Далас. Не е проблем на компанията как и кога го правят.

— Да, разбира се. Ти нямаш деца и имаш личен гимнастически салон, и възможността да си вземеш отпуск, когато поискаш и колкото поискаш. Вършиш личната си работа с помощта на личната си секретарка, което между впрочем не е нейно задължение. Но не виждаш смисъл да осигуриш същите условия и на подчинените си. Не е ли така, Сам?

— От теб наистина може да излезе добър камикадзе. Само че изобщо не разбираш, за какво става въпрос. Аз съм невероятно натоварен тук, в работата и съм изложен на не по-малко стрес от всички останали.

— Така ли? Единственото, което виждам, е един мъж със собствената му, смятана за единствена, гледна точка. Страхуваш ли се да опиташ от живота, които водят подчинените ти, Сам?

— По дяволите! Аз работя откакто се помня — изкрещя той ядосан. — Прал съм си дрехите и съм пазарувал.

— Разбира се, ядосваш се и се опитваш да се защитиш, когато си притиснат от фактите. Вероятно си привикнал много към установените правила и дори не искаш да чуеш за новите идеи. Но, моля те, опитай поне. Бих искала да разбереш как изглежда живота на другите. И разбира се да изслушам твоите съображения. Не се страхувам да те поканя вкъщи, Сам. Независимо, че се държиш ужасно, всъщност не си лош човек. Винаги би подкрепил подчинените си, ако оплакванията им са разумни и миналата година си платил лекарствата за детето на един служител. И никога не се караш с някой, който е на половината на ръста ти. Проверила съм.

Отново го предизвикваше. Отиваше твърде далеч.

— Чия кола, твоята или моята?

— Всъщност днес взех автобуса. Надявах се, че ще ме откараш. О, и ще трябва да напазарувам по пътя — тя погледна потните му дрехи. — Мога да почакам, ако искаш да вземеш един душ. Предполагам, че заедно с гимнастическия салон имаш и баня.

— Ако искаш да свършим нещо тази вечер, Пендрагон — започна той натъртено, — предлагам ти да ми оставиш малко свобода. Всяко нещо си има граници.

— Твоето разбиране за граници — отвърна тя. — Твоите правила на играта.

— Аз играя честно. Ще съм готов след минута — Сам тръгна към банята, но не можа да се въздържи да не я подразни. — Между другото, започва да ми става забавно.

 

 

Сам се плъзгаше със своя линкълн континентал по мокрите улици на Сиатъл. По пътя към дома на Далас той някак си се сдоби с торби, пълни с хранителни продукти, и прибра две деца от детегледачката. Разбра, че Ники е в първи клас и след училище също остава при детегледачка.

Ники и Били го гледаха с неприкрит интерес, настанени на предната седалка между него и Далас.

— Голям мъж — обобщи накрая Били.

Далас се засмя и прегърна детето.

— Сам е добър, Били. Независимо от големия си ръст. Затова го водя вкъщи. За да може да се запознае с вас.

На Сам му хареса богатия дълбок тембър на гласа й. Също като докосването й. Погледна към Ники.

— Предполагам, че това са другите хора, които спомена.

— Не са ли безценни?

— Мамо — обърна се към нея Ники, — да не би да си ни намерила татко, както те посъветва баба? Той ли е коледният подарък на Били?

За секунда Сам изпита невероятното удоволствие да види Пендрагон притеснена. Много му хареса.

— Миличко, нали вече говорихме, че ще поканя Сам на вечеря. Той просто идва да ни види. Имаме да довършим малко работа заедно, ясно ли е?

— Ужасно е голям — проговори Били, като оглеждаше Сам от главата до петите. — Можеш ли да ме поносиш на раменете си, господин Сам?

Думите на детето го размекнаха.

— Мога да те нося, колкото поискаш.

Ръката на Ники се протегна и погали бузата му. Сам се сети, че в бързината бе пропуснал да се обръсне. Усети миризмата на шоколад и на омекотител за дрехи.

Изведнъж осъзна, че от години не е докосван от дете. Тази мисъл го загложди. Когато беше по-млад, мечтаеше за семейство. Но после се увлече да гради кариерата си и забрави мечтите си.

— Не се мръщи. Децата са любопитни по природа. Но ако те дразнят, можем да проведем срещата някой друг път, без тях. Във всеки случай, надявам се, че присъствието им не е болезнено за теб.

— Ти имаш ли деца, господин Сам? — прекъсна я Били.

Сам зави в отклонението и паркира зад една червена компактна кола, която очевидно беше на Далас.

— Може би той не обича деца — предположи Ники и го погледна с безпокойство. — Приятелката ми, Кейти, казва, че някои възрастни не обичат деца.

— Аз обичам деца, сладурче. Просто не съм имал достатъчно късмет да се сдобия с деца.

Сам се обърна разтревожен от това, което бе казал току-що. Бившата му жена не искаше да има деца, а откакто се разведе, възможността да създаде семейство изобщо не бе изниквала пред него. Усети, че целият се е напрегнал и отблъсна тази мисъл. Нямаше навика да се самосъжалява и не възнамеряваше да го прави и сега.

— Сам, би ли внесъл пликовете с продуктите — помоли Далас, ровейки в чантата си за ключовете.

Били се беше вкопчил в майка си и го гледаше с големите си кръгли очи.

Сам забеляза малката добре поддържана градинка пред къщата и широката бяла ограда, обхващаща задния двор. Докато изкачваше стълбите на предната веранда, мускулите на стомаха му се стегнаха. На входната врата го посрещна коледен венец. Домашният уют, за който той подсказваше, продължаваше и в къщата. Щом влезе вътре, Далас се превърна в неспирно динамо. Посочи кухнята на Сам и накара децата да се съблекат.

Сам усети уханието на семейната любов, обитаваща къщата. Усети присъствието на нещо отдавна забравено, нещо, което му причиняваше болка — забравените желания, които се носеха из спомените му като изсъхнали мъртви листа.

— Сложи пликовете на шкафчето, Сам — нареди Далас и профуча покрай него на път към банята. — Ще вечеряме яхния и френски хляб с чесън — дочу той. — Когато денят ми е бил натоварен и особено в петък, вечеряме нещо, което се приготвя бързо.

Далас влезе отново в кухнята и нави ръкави до лактите.

— Настани се удобно, Сам.

Той се чудеше къде да се дене и тя разбиращо се усмихна.

— Изглеждаш толкова скован. Свали си сакото и вратовръзката, за да ти е по-удобно. Свали си и обувките. Ако не се чувстваш добре, само ще си изгубим времето. Хайде, деца, бързо в банята. Ники, първо ти. Всяка вечер е така. Тичаш насам-натам почти докато стане време за лягане. Мисля, че Ники е вече готова. Би ли помогнал на Били да приключи по-бързо с къпането? Така ще ни остане повече време, за да поговорим.

Сам се размърда недоволно.

— Работещите мъже и жени минават през тази процедура всяка вечер и оцеляват — усмихна се тя. — Но ако смяташ, че не би могъл да се справиш с едно четиригодишно момче просто ще вечеряме малко по-късно.

Сам се намръщи. Караше го да се чувства неспособен да се справи с една елементарна задача. Започна да навива ръкавите на ризата си, като не сваляше поглед от нея. Далас забеляза погледа и му отвърна със същия.

— Притеснява ли те нещо, Сам? Нещо в мене или в самата вечер? Наистина не искам да се чувстваш неудобно.

— Всичко е наред — отговори той грубо.

Тонът на Далас никак не му харесваше. Не беше свикнал някой да се интересува и да се грижи за удобството му. Когато му говореше по този начин, Сам имаше чувството, че някаква невидима любяща ръка заличава всичките му грижи и безпокойства. Много отдавна се бе разделил с мечтата някой да се грижи за него. Безмълвният й търпелив поглед го изнервяше. Проникваше твърде дълбоко в същността му.

— Много си висока — каза той най-неочаквано.

Личните коментари не бяха в стила му. Също и домакинството на Далас. Вече го бе извадила от релсите. Чувстваше се като Алиса в страната на чудесата, само че в мъжки род. Продължаваше да я гледа и се чудеше какво ли му става.

— Много си висока и се движиш твърде бързо — повтори той бавно.

Превъзходно, помисли си той, като продължаваше да гледа зелените й магьоснически очи. Откога се интересуваше от ръста й и от начина, по който се движеше Пендрагон?

Далас облиза устни и погледна нервно настрани. Сам си мислеше, какъв ли трябва да е мъжът, който би могъл да я укроти и да я задържи достатъчно дълго време спокойна, за да може да опита меките й ягодови устни. Представата постепенно го завладя и той си представи как бледите й ръце се плъзгат по гърдите му.

— Налага се да се движа бързо. Когато имаш семейство, времето никога не ти стига — отвърна тя веднага. — Вечерята е готова — съобщи Далас, разбърквайки яденето на печката.

При това движение анцугът се опъна по бедрата й и нещо в стомаха на Сам се стегна. Искаше му се да залепи ръце върху бедрата й. Дланите му изгаряха от желание да я докоснат. Той бързо разтърка ръце и си помисли, че няма да е зле да пийне нещо по-силно.

Тръгна към банята, откъдето се разнасяха кикотът и възгласите на малчуганите.

Точно тогава Далас се протегна нагоре да отвори някакъв шкаф. Гърдите й бяха по-големи, отколкото си ги бе представял, а коремът й нежно преливаше в дългите изящни крака. Далас Пендрагон бе една доста добре сложена жена.

— Притеснява ли те нещо, Сам? — усмихна се тя през рамо.

— Не, няма нищо — отвърна дрезгаво той.

Не беше се любил от доста дълго време, така че всяка жена би могла да му повлияе по същия начин при подобни обстоятелства.

Реши, че ще трябва да внимава с Пендрагон. Тя се движеше между хората и ги променяше. Също като някакъв вирус.

Банята бе цялата в пара. Децата весело се смееха и се пръскаха, а играчките им бяха разхвърляни навсякъде. Ники вече се бе изкъпала и беше облечена в памучна нощница. Подаваше на Били любимите му играчки.

Сам седна на тоалетната чиния и грабна тубата с пяна за вана, която Били изливаше, без да се замисля.

— Не мислиш ли, че това е достатъчно, Били?

— Мама казва, че ако искаш да се измиеш добре трябва да използваш сапун — отвърна детето сериозно. — И теб ли ще те приберем да живееш при нас, както постъпихме с котето. Багдат не влиза в къщата, даже и когато мама разреши, но ти ще можеш да останеш в моята стая.

— Нещата не стоят така. Майка ти и аз просто имаме да свършим малко работа. Отпуши ваната.

Ники постави ръка на рамото му и той се почувства неудобно. Откога децата започваха да го докосват и откога това му харесваше?

Ники го погали по бузата.

— Мама винаги загръща Били в топла хавлия и след това му облича пижамата.

Били излезе от ваната и го погледна в очакване.

— Готов съм да се хвана на бас, че можеш да ни отнесеш и двамата наведнъж, господин Сам. Ти си наистина огромен.

Сърцето на Сам замря. Двете деца вече му бяха влезли под кожата, мислеше си той, докато увиваше Били в хавлията и му помагаше да си облече пижамата. Беше приключил успешно със задачата. Ризата му беше цялата мокра, а децата — предадени на майка им.

Сам остана сам за минутка и се опита да си възвърне самообладанието. Разкопча разсеяно ризата си и замислено разтърка гърдите си.

 

 

Когато Сам влезе в кухнята, Далас вече поднасяше вечерята. Разгърден и объркан, той беше невероятно привлекателен.

— Нахраних Багдат — котарака ни. Ще го видиш по-късно — съобщи тя, като си повтаряше наум, че Сам е само един бизнес експеримент и не трябва да го възприема като мъж. Всъщност Багдат, сивият уличен котарак, който непрекъснато се появяваше пред къщата им, много й напомняше на Сам. И двамата бяха враждебно настроени и очевидно не бяха свикнали да се отнасят с тях мило.

Далас бързо го премери с поглед. Имаше широки рамене и тесни бедра. Може би само така й изглеждаше, тъй като не бе свикнала да вижда често голи мъжки гърди. Окосмената тъмна повърхност привлече погледа й и го задържа.

Или може би беше заради наближаващите празници. Затова се поддаваше толкова лесно на подобни мисли. Далас премести стола на Били по-близо до себе си. Опита се да отблъсне мислите си и покани Сам на масата.

— Заповядай, не е филе миньон, но е хранително и се приготвя относително бързо. За една работеща жена като мен това е от съществено значение.

Сам гледаше втренчено чинията.

— Не съм ял домашно приготвена яхния от доста време — бавно отвърна Сам.

Ники се протегна и го погали по бузата.

— Господин Сам, ще трябва да изядеш всичко, иначе мама няма да ти даде шоколадов кейк. А той е направо страхотен. Мама го прави с череши отгоре.

— Е, значи ще е по-добре да се захващам с храната — усмихна се той и Далас забеляза, че едва ли се усмихва твърде често.

Да, той наистина имаше нужда от помощ и ако планът й успееше, служителите му също щяха да имат полза.

Сам помогна да разчистят след вечерята. Далас се нагърби с нагъването на прането, а Сам взе Ники в скута си. Момиченцето започна отново да го гали и въпреки че се чувстваше неудобно, този път той се остави на ласките й. И Ники, и Били го изучаваха най-подробно. Далас не се притесняваше изобщо. Според нея това си беше съвсем нормално. Не им се случваше толкова често да виждат мъж вкъщи.

С изключение на Дъглас. Тя хвърли бърз поглед на дългите му крака. Той леко се извърна и тя погледна и гърдите му под разкопчаната риза. Един ден на плажа тя бе забелязала, че Дъглас няма никакви косми по гърдите си. В сравнение със Сам онзи дребен човечец изглеждаше. Изглеждаше по-академично.

— Готови сме да си лягаме, господин Сам — подхвърли Ники и измъкна книжката с приказки от ръцете му. — Можеш да помогнеш на мама да изгони мечките от стаята ни и да ни прегърнеш за лека нощ — добави тя, като го целуна по бузата.

Веждите на Сам се събраха в средата на челото му, като че ли се бе случило нещо ужасно и неочаквано. Далас доволно го наблюдаваше. Той докосна мястото, където Ники го бе целунала и несръчно я потупа по дупето. Бедният човек. Явно всякакъв вид привързаност му беше абсолютно непозната. Нищо чудно, че служителите му смятаха, че е закостенял и не се интересува от чуждите проблеми.

Сега не беше време да се размеква, мислеше си Далас, докато отнасяше Били към стаята.

— Той няма жена и деца, значи ни се полага по право. Ние го намерихме първи и можем да го задържим, нали така? — прошепна той в ухото й.

— Ще поговорим за това, когато си отиде, съгласен ли си? — отвърна му тя.

Сам стоеше на входа на стаята. Светлината зад него очертаваше грамадното му тяло. Въпреки ръста си, приличаше на някое нещастно сираче, застанало с ръце в джобовете до чуждата врата. Тя се опита да отблъсне тази мисъл. В края на краищата той беше управител на огромна компания и много стриктен шеф на подчинените си. От това, което беше видяла, той бе по-твърд от стомана, отвътре и отвън. Далас потърка длани и реши, че вече е настъпил моментът да му представи предложението си. Той или щеше да се съгласи, или бе хвърлила усилията си напразно, заедно с трите порции яхния и двете огромни парчета шоколадов кейк, които беше унищожил.

— Уби ли всичките мечки, Пендрагон — пошегува се той, докато се настаняваше върху дивана. Покритата с рози тапицерия контрастираше на суровата му мъжественост.

Подплашена от обземащите я отново мисли, Далас изправи рамене.

— Е добре, вече цяла вечер работиш върху представянето на плана си — каза той тихо и косите на тила й настръхнаха. Гласът му беше дълбок, тъжен с едва доловим южен акцент, който не бе забелязала по-рано.

Тя го погледна с безпокойство.

Обикновено гласът му беше непреклонен и взискателен като на някой сержант от войската. А сега звучеше почти чувствено.

— Демонстрираш ми нелеката съдба на работещата жена още от момента, в който пристигнахме. Да се върнем на проблема. Защо ме покани тук тази вечер, Далас?