Кайт Лъндън
Вирусът на Пендрагон (9)

Девета глава

— Стой мирно — нареди Далас и наклони главата му, докато го решеше.

Децата играеха с дребните подаръчета, които бяха открили в чорапите от Дядо Коледа, а Сам поглъщаше всяко нейно докосване. Никога не бе прекарвал толкова приятно. Полюшван в топлата люлка на едно щастливо семейство.

Далас изглеждаше доста странно, но беше доволна. Като жена, която изпитваше удоволствие от това да се грижи за някого. Под самодоволството й обаче прозираше страх, който само времето можеше да заличи.

Сам се отпусна под ръцете й и затвори очи. Далас имаше нужда от защитата му. Имаше нужда от самия него.

„Колко било приятно, да знаеш, че някой има нужда от теб“. Топлото гъделичкащо чувство изпълваше тялото и душата му. Позволи си да се усмихне. Далас даже нямаше представа в каква степен се нуждае от него във всички области на живота си, включително и в чувствената. Беше шокирана и объркана от държанието си. Въпреки самообладанието, което демонстрираше в момента, веднъж вече се беше забравила. Докато беше с него. Беше само въпрос на време да прозре истината.

Сам се наслаждаваше на грижите. Чувстваше се като котарак, припичащ се на перваза на прозореца и с купичка мляко, която го очаква в ъгъла на стаята. Чудеше се дали картинката щеше да се повтори и на следващата Коледа.

Далас наклони главата му на другата страна. Огледа работата си и се намръщи.

— Знам, че си останал почти без пари, Сам — започна тя разсеяно. — Мога да ти заема достатъчно, за да изкараш месеца. Или пък мога да платя сметката, като пазаруваме тази седмица, а ти ще ми върнеш парите, когато се оправиш.

— Не — отвърна той рязко, стисна ръката й и скочи от въображаемия прозорец. Далас трябваше да има представа от някои от личните му правила. — Досега жена не ме е издържала.

— Предложих ти заем, а не подкрепа, Сам.

— Може и да ми пари под краката, но не съм свикнал някой друг да ми плаща сметките — сухо изрече той.

— Нашите сметки, Сам — поправи го тя, а зелените й очи светнаха весело. — Нали ти е ясно, че рано или късно ще ти се наложи да признаеш, че да работиш и едновременно с това да се грижиш за дом и деца никак не е лесно. — Далас прекара пръсти по челото и веждите му. — Признай! Аз победих. Кажи го високо.

Когато го докосваше, Сам имаше чувството, че го галят. Харесваше му да го гали именно Далас. Но имаше чувството, че така както го гали, може да го завърти около пръста си за отрицателно време. Мисълта го стресна. Преди да срещне Далас, никой не го бе измъчвал така сладко, но и никой не се бе месил в живота му. Ако беше онзи котарак на покрива, сигурно щеше да се обърне по гръб и да си подложи коремчето. Представи си как Далас го гали по корема и съвсем се обърка. Кога ли отново ще останат насаме?

— Е, не се засилвай толкова. Засега можеш да получиш едно „може би“.

Далас широко се усмихна. Без да разбере как, Сам изведнъж стана съвсем лекомислен.

— Добре де, ти спечели. Прегледах някои от твоите предложения и не ми изглеждат толкова странни. Ще започнем да работим по тях през новата година.

Далас тихичко и доволно започна да се смее, а тялото на Сам така олекна, като че ли всеки момент щеше да хвръкне.

— Добре, Пендрагон. Престани да се радваш и си довърши работата.

 

 

На следващия ден след Коледа Сам се върна на работа, а Далас остана в леглото. Докато палеше Берта и потегляше, му се струваше, че напуска един живот, от който се нуждаеше и който желаеше отчаяно.

По традиция Сам използваше времето от Коледа до Нова година, за да работи без досадните телефонни разговори и срещи. Но тази година тишината бе загубила обичайното си очарование. Офисът бе останал с много малко персонал — само за поддържане на основните дейности — и му изглеждаше студен и лишен от очарованието си. Емили беше на гости при внуците си и го бе оставила на благоволението на някаква заместничка.

До обед Сам вече се бе отказал да работи и се бе отдал на мечтите си. Наблюдаваше оределите минувачи по тротоара. Повечето носеха пакети в ръце и вероятно отиваха да връщат подаръци.

Сам прехвърли поглед върху скъпите пана по стените на офиса си. Чувстваше се точно като върнат подарък. Взет от магазина и сега му предстоеше да се върне отново на полицата. Всяка негова частица му подсказваше да се върне вкъщи и да поиграе с Били и електрическото влакче. Искаше да стои при Далас и да слуша плътния й мелодичен смях.

Дали беше облякла афганския кафтан с голямата цепка на бедрото и деколтето, което се изкривяваше всеки път, когато се наведеше?

Сам никога не бе живял в истински дом с деца и жена, която да го гледа със сънливи сексапилни зелени очи. Сега, след като беше опитал, не искаше да се разделя с това усещане.

Новата година без семейството на Пендрагон зееше пред него като черна бездънна пропаст.

 

 

През следващите пет дни Сам събра цялата си гордост и изолира сърцето си. Мечтаеше да види как Далас се носи към него с разтворени ръце. Попиваше и най-слабите миризми, цветове и звуци и ги скътваше за трудните времена, които му предстояха.

Дали и тя се чувстваше като него?

Сън ли беше всичко това или действителност? Сънувал ли бе, че ръцете й го докосват. Напоследък гласът й бе станал по-дълбок и по-мек. Сам непрекъснато фантазираше, че ще го поканят да остане.

На тридесет и първи декември Сам се изнесе. Децата изтръгнаха от него обещания, че ще се обажда и ще идва да ги вижда. Той стоеше на прага с куфар в ръка и гледаше към Далас. Тя извърна глава. Може би беше доволна, че се отървава от него. Ники го обгърна с малките си ръчички. Искаше му се и Далас да направи същото.

Но тя не помръдна. Ръцете й здраво стискаха дървения парапет. Погледите им се срещнаха и Сам разтвори устни в усмивка. Не можеше да каже и дума. Просто се обърна и си тръгна със съзнанието, че върху тези стъпала остава една голяма част от него.

Разтърси рамене и наметна джинсовото си яке. Беше му студено — отвън и отвътре.

Същата вечер, точно на Нова година, той сложи износените си ботуши върху бюрото в апартамента си. Правеше се, че не забелязва петната от маслото на Берта върху джинсите си и се съсредоточи върху оставащата половин бутилка уиски.

Електрическото влакче, монтирано на една странична маса, пуфтеше и свиреше, минаваше под изкуствените тунели и се катереше по хълмовете. Подмина две деца-играчки и лицето на Сам се изкриви. Грижите около куклата на Ники, докато се рови в готварските книги, вече му липсваха.

Възнамеряваше да се заеме с документите, които сега лежаха под тежестта на ботушите му. Но онова, което го беше изкарало от релсите, беше споменът за Далас.

Сам затвори очи и отново извика образа на Далас — как бе наклонила глава, докато разглеждаше ефекта от работата си. Никога досега не бе полудявал дотолкова. Никога не бе срещал жена, която да го докосва с треперещи пръсти, като че ли е нещо безценно. Като че ли имаше нужда от нежност. Беше обграден от нейното ухание и нейното докосване и се страхуваше да помръдне, да не би да развали магията. Жадуваше за момента, когато щеше да се протегне и да влезе във вечността.

Топлата малка къща, пълна с деца и любов, и Далас сред всичко това, вече бяха далеч от него. Нищо не траеше вечно. Миражът беше изчезнал.

Беше имал възможност да опита от неща, които никога до тогава не бе искал — семейство, любов и жена, която знаеше как да му покаже, че е необходим и да го стопли отвътре.

В апартамента си от хром и стъкло, без децата и домашната миризма, се чувстваше като в гробница.

— Това беше проблемът с вирусите. Щом веднъж си се заразил, не можеш да ги победиш.

В отчаян опит да се самоваксинира Сам надигна бутилката с уиски.

Посред нощ Далас седеше, лапаше бонбони и бършеше сълзите си.

— За какво е Новата година, ако не за да си поплачеш?

Смъкна се още по-надолу в леглото и придърпа юргана, който Сам й беше подарил. Смачка опаковъчната хартия и се протегна за нова кутия бонбони.

Гледаше как потрепва свещта и мислеше за Сам. Сега сигурно беше щастлив, отново в скъпия си апартамент, заобиколен от лукс и тишина. Не обърна внимание на новия изблик на сълзи и разкъса целофанената опаковка на кутията.

Ако сега беше в леглото й, без съмнение нямаше сила на света, която да може да я спре. Далас простена и в същия момент телефонът иззвъня.

— Моля.

Отсреща никой не отговаряше. Далас само подсмърчаше.

— Да не би да плачеш? — най-накрая се обади Сам. Човек не можеше дори да си поплаче, без да го притесняват. Точно когато искаше да се въргаля в шоколад и самосъжаление, Сам решаваше да се обади.

— Не, само съм настинала. Защо се обаждаш?

— Просто искам да знам с какво си облечена? — започна той отдалече.

Далас не искаше в никакъв случай да се разбере, че е разстроена.

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.

— Ботуши — отвърна Сам след дълго мълчание.

— Нощница.

— Памучната с розичките?

— Да.

— Така си мислех и аз — каза той приглушено и връзката неочаквано прекъсна.

Далас затвори. Стана й по-студено и от преди. И се чувстваше безнадеждно остаряла.

Телефонът иззвъня отново и Далас ядосано вдигна слушалката. Сам обърка целия й живот. Можеше поне да я остави да си изяде бонбоните на спокойствие.

— Разкарай се, Лоринг. Ти загуби и прекрасно го знаеш. Не бих се заинтересувала, дори ако носиш само ботуши и проклетите си трапчинки. Сега трябва да изпълниш задълженията, които си поел, а аз да изпълня своите. Ти ме изслушваше без предубеждения и аз оценявам това, независимо дали Борда ще приеме предложенията ми, или не. Но никак не ми харесва, че се опитваш да ми напомниш, че…

— Скъпа? — мекият глас на Лайза я стресна. — Само исках да ти честитя Новата година.

— О, майко! Извинявай, обърках се.

От другата страна на линията се чуваше звън от наздравици.

— Ние с Едуард сме на едно парти. Чувам шум от опаковки на бонбони. Май нощта за теб не е добра? И което повече ме интересува, е дали наистина Сам е само по ботуши? Защо всъщност не сте заедно?

— Той си опакова влакчето и се изнесе при първата предоставила му се възможност.

— Далас, скъпа, какво очакваш да направи? Показвала ли си му някога, че искаш да си играеш в неговия пясъчник с неговите играчки?

— Майко! — беше си играла със Сам и не можеше да го забрави. Всеки път, когато виждаше семейство Деънс на прозореца, настръхваше от студ. Ръцете на Сам бяха толкова топли.

— Май че е успял да се добере до теб. Не е ли така? — засмя се Лайза. — Той е такова сладко, мило момче, независимо от внушителните си мускули. Желая ти щастлива Нова година, скъпа! Скоро пак ще ти се обадя.

 

 

На втори януари Сам се бе разположил на бюрото си, като лъв в очакване на агнешка пържола. Далас разстилаше плановете си пред него. Той се бе върнал отново към сивия си безупречен костюм и бе намъкнал черупката на бизнесмена.

Далас обясняваше напредничавата си идея за центъра за деца, подкрепена от изчисления за необходимите разходи, а Сам почукваше с молив по хартията.

— Това обаче изисква доста пачки долари, които в противен случай ще бъдат вложени в сделки — каза той вежливо, след като тя бе приключила.

— Приеми го като инвестиция за намаляване на безпричинните отсъствия.

— Не мислиш ли, че майките ще са дезорганизирани, когато знаят, че децата им са съвсем наблизо?

Далас отвърна поглед от проницателните сиви очи. Той я гледаше така, сякаш искаше да проникне вътре в нея. Е, ако можеше да прочете емоциите й, щеше да види ледени планини. Или пък огненочервени пламъци. Може би той беше в състояние да опакова всичките си спомени, да ги прибере някъде и да ги забрави, но тя не можеше. И защо си отиде?

Бяха се любили, нали така?

Какво беше тя? Аперитив преди Коледа? Защо не й се обади?

— Ще са по-малко разсеяни, след като са сигурни, че за децата им се грижат добре. Когато знаят, че при тях има медицинска сестра и опитни детегледачки. Децата ще получават грижите, които заслужават. Спомняш ли си как се чувстваше, когато Ники и Били бяха болни?

— Как са децата? — попита той разсеяно, разглеждайки докладите, които Далас бе извадила от куфарчето си. Хвърли поглед на графиките и цифрите, придружаващи предложението за намален работен ден. — Стомахът на Ники оправи ли се?

— Децата са добре. Ти как си? — попита Далас, поглеждайки излинелите му страни, по които нямаше и следа от трапчинки. Черната му коса отразяваше слабата зимна светлина. — Как е Берта?

— Горе-долу. Имам малък проблем с първата предавка. Опитва се да се скрие. Кой ли мъж би направил това, след като е установил липсата на всякакъв контрол в нея?

— Да прегледаме и другите ти предложения. Имам и други срещи.

Просто така: Шоколадовият кейк беше чудесен. Благодаря.

На кой ли му трябваше абсолютно неподатлив тиранин, отгоре на всичкото със счупен нос?

— Виждам, че сте добре разположен към промените, господин Лоринг — започна тя. — Но ако смятате да отстъпите точно сега, ще очаквам да ми заплатите разходите.

Разумът й казваше, че не иска никаква връзка със Сам. И душата, и тялото й бяха разгневени, защото той очевидно беше забравил нещо, което тя щеше да помни през целия си живот.

— Проблемът не е в промяната. Признавам, че работещата жена е подложена на голямо натоварване. Видя, че и аз го изпитах на гърба си. Но в „Брайс“ не хвърляме парите и времето си така лесно. Ще трябва да поработим заедно върху проекта. Ще напредваме бавно. Свободният ден за лични ангажименти е най-лесно осъществим. Ще започнем с него. Но останалите предложения ще трябва да бъдат обвързани в цялостна програма. Може да отнеме месеци, но сега поне съм заинтересуван от предложенията ти. Можем да започнем работа довечера, у дома.

Тя изобщо не искаше да бъде някъде близо до него. Още повече в дома му. Офисите бяха достатъчно добри. Като изключим онзи малък инцидент зад бюрото му. Обаче един апартамент беше нещо съвсем различно.

— Разбирам какво имаш предвид. Сделка под условие.

— Трябва да съм пълен глупак, за да се набутам в нещо толкова голямо така изведнъж — гласът му се бе снижил и бе остър като стомана. — Знаеш го много добре. Ще работим заедно, за да изгладим всичко. Ще трябва да преглътнеш факта, че ще ти се наложи да работиш с мен през следващите няколко месеца. Ще видиш, че заедно ще свършим добра работа.

— Никой не те е молил за нещо повече, от това да гледаш без предубеждение на предложенията ми — изрече Далас на пресекулки и започна да напъхва нещата си в куфарчето. — Сигурна съм, че няма да пропуснеш да си поискаш обезщетение и за това.

— Престани, Пендрагон! Просто не искам да се изтърсиш на хубавите си задните части.

— А, дойдохме си на думата. За това ли става въпрос? Толкова си галантен, наистина! Ти си…

— Аз те подкрепям, Далас — каза бавно Сам. — Но недей да си въобразяваш, че ще поставя компанията на дланта ти. Ще трябва да се сраснем с другите процеси. Да се движим внимателно, така че да не навредим на производството. Най-грубо, ще ни отнеме около шест месеца. По месец на предложение.

Сам намираше някои нейни части за хубави. За един момент Далас го гледаше, без да може да реагира. Трябваше й време да възприеме мисълта. Беше пълна глупост. Ако Сам желаеше някоя жена, тя щеше да го знае. Както през онази нощ. Сам я желаеше и тя прекрасно го знаеше. А той, защо не беше разбрал? Може би Ти Джей беше прав.

— Не е толкова лесно да се работи с теб — каза тя внимателно. — Бих предпочела офиса пред апартамента ти.

Сам бавно се усмихна.

— Страхливка.

— Много съм заета. Току-що подписахме нови договори за обучение за борба със стреса и ще трябва да обуча още преподаватели.

Далас окончателно напъха документите в куфарчето си. Сам се беше надвесил над нея и тя усети как температурата й бързо се покачва.

— Първо се разхождаш и най-безотговорно отправяш предизвикателства към порядъчните мъже и към собствения им бизнес, а сега си се разтреперила като някое новоизлюпено пиле — прошепна той зад врата й.

Далас подскочи като ужилена. Искаше й се да обвие ръце около врата му и да…

Тя пое дълбоко въздух. В края на краищата беше професионалистка. Трябваше да може да се справи с някакъв си Сам Лоринг. При всякакви условия:

— Добре! С какво ще започнем — отсече тя, пренебрегвайки появилите се трапчинки.

Сам отиде зад бюрото си и седна.

— Среща с Борда на директорите. Трябва да им представим предложенията в дългосрочен план, а не като разходи, които те разбира се ще искат да избегнат. С първото предложение на всяка цена ще трябва да дадем добри резултати и аз ти предлагам да представиш проекта за разпокъсаното работно време. Ще трябва да поработиш, както със служителите, така и с директорите и да ме информираш непрекъснато. Не с бележки и доклади, а кратки ежедневни срещи — той остави молива на бюрото. — От сега нататък аз водя играта, Далас. И няма да можеш да ме изгониш. След като няма да се чувстваш удобно в моя апартамент, ще трябва да се задоволим с офиса или пък с твоя дом. Така ще мога да виждам и Ники, и Били — той отново се усмихна. — Виждаш ли? Готов съм за всякакви промени. Напълно непредубеден съм. Очаквам същото и от тебе.

Стомахът на Далас целият се преобръщаше. Тя с усилие отвърна на покровителствената му усмивка. Беше намислил нещо и то не беше на добро!