Георги Русафов
Чудодейните подаръци (6)

VI

Славата на невижданите и нечуваните дотогава чудеса, които станали в къщурката на говедаря, сгушена под двата вековни бряста, прехвръкнала бързо границите на селцето. За тях заговорили скоро мало и голямо, богати и бедни из целия край. Мъже и жени, момци и девойки, старци и баби си ги предавали от уста на уста… Щом само се съберели някъде повече жени, те начаса отваряли дума за златното вретено на говедарската дъщеря, което могло да превърне за един ден в тънка прежда цяла планина вълна. Децата си предавали със затаен шепот чутото за стоте ароматни, сладки като мед ябълки, които непознатата какичка намирала всяка сутрин във върбовия си кош и до пладне всичките ги раздавала с щедра ръка на малчуганите от нейното село. Мъжете по кръчмите и мегданите не се уморявали да разказват за чудесиите, които правела с болните люде и животни водата в кратунката, дето потокът от подземната долина подарил за отплата на младата предачка. Сиромасите пък, колчем посягали да си чупнат от кукурузника на скромните им трапези, толкова пъти въздишали издълбоко за тестото в нейните дълбоки нощви, от което хората в селото й всеки ден си пекли бял като сняг и дъхав като симид хляб. А момците — ах, нямало млад човек в нито една страна, където вече била достигнала славата на златното момиче, комуто сърцето да не пламтяло като запалена борина от копнеж поне веднъж да зърне с очите си наяве прославената хубавица!

И ето през есента на същата година пред къщичката на девойката под големите брястове спрели едновременно три жениха, трима задъхани от желание да спечелят сърцето на златното момиче момци. И тримата луди-млади, и тримата от хубави по-хубави… Първият бил царски син; вторият — синът на нашия стар познайник, търговеца, който загубил облога с младата предачка; а третият — ратай от селото на хубавицата.

Царският син, облечен в сърма и коприна, натруфен от главата до краката с драгоценни висулки и дрънкулки, пристигнал в златна каляска, теглена от дванайсет бели като сняг коне. Съпровождали го все отбор царедворци — и те потънали в пъстроцветни одежди, и те накачулени със скъпи украшения. Влизането им в селото било известено от тържествените звуци на девет златни фанфара, надувани до пръсване от девет дебелобузи вестители.

Синът на търговеца дошъл с още трима други търговчета, всички яхнали охранени жребци. По гривите и опашките на конете им се развявали на гъсто, на гъсто яркоцветни панделки и пискюлчета, а върху сърмените им седла звънели в надпревара безброй позлатени звънчета. И макар денят да бил слънчев, зноен, момците до един се обливали в пот под скъпите си нови шуби, разкопчани от горе до долу, за да могат хората да зърнат дебелите златни верижки на големите им като паници часовници. Така де — нали девойката трябвало от пръв поглед да види, че за ръката й са дошли не някакви си бедняци, а тежки търговци, богати люде.

Третият жених, ратаят, спрял пред вратите на моминия дом сам-саменичък. На калпачето му дъхтяла росна китка, свита от цветя, набрани в най-потайната горска поляна, където момъкът често-често разговарял със звездите за златното момиче. Под тънките му гайтан-вежди пламтели от обич две очи черни череши, тъмни като нощ. А цъфнела ли усмивка на алените му устни, зад тях начаса засиявали два низа бисер-зъби. Други никакви труфила си нямало ратайчето — нито паунови пера в косите, нито тежки пръстени с драгоценни камъни на пръстите, нито златни дрънкулки и висулки по бялата му като пряспа памучна риза… Пръв, както било по ред и закон, в дома на хубавицата влязъл със свитата си най-личният жених, царският син.

Засиял в багрите на златотъканите си одежди като паун, той огледал високомерно всичко в малката стая на девойката — одърчето й с чистите покривки, бялото перденце на прозорчето, пръстения под, застлан с китена черга. Смръщил с досада вежди пред трикракото столче, където го поканила да седне светналата от радост майка на момата. Дори се наканил да побегне от бедния дом, когато старата стопанка сложила софрата и върху нея не зърнал нито едно златно или сребърно блюдо, а само глинени паници и дървени лъжици… Ала в туй време вратата скръцнала и в стаята се появило тихичко, сякаш не стъпвало на земята, златното момиче. И омагьосан от слънчевия чар на влязлата девойка, царският син тозчас ослепял за сиромашията в нейния дом. Не могъл вече да откъсне удивения си поглед от изрязаните като че ли с пара вишневи устни, от омайната белота на спотаилите се под тях бисерни зъби. Започнал да гледа без насита само дългите до кръста тежки плитки на златните й коси, стройната й като тополка златна снага. А когато погледите на двамата се срещнали и надменната студенина в очите на принца се стоплила в лазурната топлота на девойкините очи, той не изтраял повече. Скочил на крака, стигнал с един скок до момичето, хванал ръцете му с разтрепераните си от вълнение ръце, па изрекъл наведнъж с бълбукащ от възхита и обич глас:

— Девойко, бях слушал безброй похвали за твоята хубост и те ме доведоха тука, в това забутано сред планините село, в твоя беден дом. Но което сега виждат очите ми, надмина хилядократно всичко, що очаквах да видя… Мястото на неземна красавица като тебе момиче не е в тая съборетина, сред тази сиромашия — ела с мене в двореца ми като моя любима жена! Там ще те облека в одежди, по-нежни от най-нежния ти блян; ще те даря щедро с невиждани и нечувани драгоценни накити. Сто придворни дами ще дебнат всяко твое желание от тъмно до тъмно, за да го изпълнят на минутата; най-прочутите готвачи в страната ще се грижат за ястията, които други сто прислужници и прислужнички ще ти ги поднасят в златни блюда… Ще дойдеш ли, девойко — каляската ми те чака навън?!

Ала омайните обещания на царския син, които биха накарали всяко друго момиче на нейно място да загуби ума и дума от щастие, не развълнували дъщерята на говедаря, не достигнали до сърцето й:

— Господарю, сполай ти за похвалите, с които ме отрупа, поклон и за всичко, което щедро ми обеща, ако дойда с тебе в твоя дворец! Но и децата знаят, че всяко цвете вирее най-добре там, където за първи път го е галнало слънцето, където първен го е окъпала росата… — издърпала тя кротко ръцете си от пламналите длани на принца. — Ти сам видя, че съм сиромашко момиче, дъщеря на последния човек в селото. В тази съборетина, както ти нарече моя дом, съм родена, в това забутано сред планинските пущинаци селце съм порасла, не ми е мястото да живея в палати. Тука боднах първата китка в косите си, свита от цветята на моята моминска градинка, които самичка съм садила, сама поливала, та не бих ги сменила драговолно с никакви накити от драгоценни камъни. Тука познах сладостта на първия комат хляб, спечелен с труда на собствените си ръце, и оттогава най ми е сладко яденето, което самичка съм си заслужила, самичка сготвила. Тука за първи път се показах на хорото в нови дрешки, пак от мене ушити, от моите ръце със ситен бод украсени. Тука — ох, тука всичко ми е мило, всичко топли като слънчице сърцето ми и не бих го дала дори за сто най-лични дворци на света!… Затуй, господарю, няма да тръгна с тебе, търси си другаде лика-прилика!

И златната каляска, в която седнал с помръкнали очи сам-самичък напереният, преди да влезе в говедарската къщурка царски син, загромолила унило по обратния път за столицата…

Втори тръгнал към къщичката под двата вековни бряста да опита късмета си при златното момиче синът на търговеца. Надут като пуяк в подплатената му със скъпи кожи шуба, току пред прага на бедния дом той показал на приятелите си пълна с жълтици кесия и ухилен до уши, изписукал гордо:

— Ето го разковничето, с което ще накарам да затупти сърцето на хубавицата за мене! Ще видите, че като раздрънкам пред сиромахкинчето тези алтъни, то ще опули хей такива очи и ще тръгне подире ми като кученце… Е-хе, не току-тъй баща ми е прославен търговец, научил ме е да знам силата на златото — хо-хо-хо!

Така, уверен в победата си, богатият момък влязъл в къщата на девойката с тежки стъпки, с вирната глава. Но минало — не минало половин час време, и той, както първият натруфен жених, излязъл от дома на говедаря без невеста, за да поеме с клепнали уши по същия път, по който изчезнал и отхвърленият преди него царски син…

Последен отишъл при златното момиче ратаят — третият, най-бедният момък, който дошъл този ден под двата бряста с надежда да спечели сърцето му. Видял преди това сам как като мокри кокошки напуснали къщурката на говедаря двамата му богати съперници, докато се решил да влезе и той вътре, ратаят три пъти стигал до вратите на моминия дом и три пъти пред прага му се сепвал:

„Къде си тръгнал, бедняко — това момиче отблъсна царския син, не се помами от жълтиците на търговчето, та тебе ли ще вземе, дето и свястна къща си нямаш, в която да го отведеш!… Връщай се, връщай, не е за тебе то!“

Ала и трите пъти сърцето му го отпращало неудържимо пак назад:

— Иди при севдата си, та макар само да й довериш бляновете, които си бленувал за нея под звездите в гората! — пърхало то настойчиво в гърдите му всякога, когато побягвал от дома на девойката. — Нима ще ги оставиш да угаснат, без да ги е чула тя!

Най-сетне на четвъртия път момъкът влязъл в къщурката на говедаря и на един дъх разказал на златното момиче колко нощи осъмвал заради него буден в гората, загледан в звездите. Повторил му галените думи, които мълвял по това време там за него. Описал му безмерното си щастие, което го спохождало винаги, когато дори за миг вярвал, че някоя от звездиците ще нашепне същите думи поне в съня на любимата му… Накрая въздъхнал издълбоко:

— Е, казах ти, каквото имах да ти казвам, сега мога да си отида, че да се надявам да избереш мене пред принца и сина на търговеца, не смея… Нали освен едно сърце, което те обича лудо, и двете ми голи работливи ръце нямам нищичко какво друго да ти обещая!

Но дъщерята на говедаря не го пуснала. Пламнала като божур от вълнение, тя изтичала близо до него, хванала силната му десница и изумила всички, които я чули кога изрекла със задавен от щастие глас:

— Почакай ме, мили, и аз ще дойда с тебе… Твоето сърце, което ме обича, ще ме дари с щастие, що не се купува с пари, а работливите ти ръце никога няма да оставят гладен дома ни — какво повече мога да искам от тебе!

И след три дни златното момиче и хубавият ратай дигнали сватба за чудо и приказ, която продължила девет дни и девет нощи…