Георги Русафов
Теленцето с девет звезди на челото (1)

I

Живял някога беден вдовец. От покойната си жена той имал само една дъщеричка. Добринка я викали. Момичето било мила, пъргава девойка — с тежки златни плитки, сякаш изплетени от ръкойки слънчеви лъчи; с големи сини очи, откраднали коприната на модрото юлско небе. Бащата се губел от заран до мръкнало из къра да вади хляба за двамата, а девойката в туй време шетала като мравка в къщи. И правела, каквото правела, когато морният човек се прибирал у дома, винаги намирал да дъхти на софрата сладко-сладко или гърненце с чорбица, или тиганче с каша, приготвени от чевръстите ръце на малката стопанка, златокосата му хубавелка.

Но един свъсен ноемврийски ден по здрач в къщата на вдовеца нахълтала невикана, незвана стара-прастара баба, прославена сватовничка. С едното пристигане старухата се заключила насаме с бащата, отворила срещу него големите си сладкодумни уста, па нещо дълго, дълго му говорила. И минали не минали три дни от посещението на сватовницата, в тихия дом на сирачето се настанила мащеха — вдовица другоселка, която довела със себе си своята грозна като жаба и зла като оса щерка Керачка.

Бащата, човек кротък и сговорчив, приел момичето на втората си жена от първи поглед така, сякаш то отколе му било дъщеря. Ала мащехата — ах, мащехата, още щом зърнала на прага завареничето с тежките златни плитки, с големите лазурни очи и със стройната като тополка снага, на минутата станала жълта-зелена от завист. И като стиснала ядно тънките си зли устни, изсъскала задавено в ушите на Керачка:

— Тази икона не бива да седи под един покрив с тебе, чедо; ще ти мъти водата, когато започнат да идват сватовници… Затуй трябва овреме да правим, каквото правим, но да я прокудим от тука!

— Трябва, мамо… — тутакси кимнала глава грозната девойка, която по злоба не падала по-долу от майка си.

Заканите, които двете жени изрекли пред прага на новия им дом, не излезли празни думи, хвърлени на вятъра. Още на другия ден, както се били сговорили, те взели да правят всичко, което им подсказвали злите сърца, за да отровят живота на завареничето в доскоро милата му бащина къща.

Хокали кроткото момиче за щяло и нещяло.

Бързели го от тъмно до тъмно да върши най-черната работа у дома.

Подхвърляли му само трохите от хляба, който то месело, то пекло.

Пъдели го от софрата, докато самички омитали лакомо вкусните гозби, сготвени от хубавелката.

Заключвали празничните му премени, останали от покойната му майка, за да не може момичето да излиза в празник с дружки на хорото.

Така се изтъркулили много дни, много месеци…

Като виждал как мащехата и доведената й щерка все по-зле и по-настървено измъчвали родната му дъщеря, сърцето на бащата плачело от мъка. А да й помогнел не могъл — колкото пъти се опитвал да я защити, по-лошо ставало. Затуй — поне да не гледа с очите си теглото на кроткото момиче — отчаяният баща взел да се не свърта в къщи. Имал-нямал работа навън, щом чуел, че злите жени надигали пак глас върху завареничето, той грабвал калпака си и хуквал по път и без път към къра или нейде из горските пущинаци, само и само да е по-далече от дома.

Веднъж, когато при една тежка свада побягнал отново към гората, бащата неусетно нагазил в тиха поляна, потулена сред най-големия гъсталак на леса. Кръгла като тепсия, покрита от край до край със сочна трева, над която поклащали сънливо пъстрочелите си главички безброй дъхави цветя, този горски кът приличал на гумно, застлано от незнайна вълшебница с китен губер. Само в средата на поляната, събрала в себе си всичките весели багри на небесната дъга, стърчал тъжно вековен изсъхнал дъб с дълбока хралупа.

Тишината, която царяла навред из тоя горски оазис, допаднала на бащата и той се запътил към сухото дърво. Седнал, опрял гръб близо до хралупата му, притворил очи и както правел напоследък всякога, щом останел сам, изтерзаният човек пак се замислил с какво би могъл да облекчи горката участ на кротката си дъщеричка.

— Ех, ако си имахме в къщи теленце, може би работите у дома не щяха да бъдат толкова лоши! — въздъхнал по едно време издълбоко бащата на завареничето. — Добринка щеше всяка заран да изкарва добичето на паша и тъй поне през деня нямаше да я вижда злата й мащеха и от тъмно до тъмно да я хока за щяло и нещяло, както що прави сега!…

Същия миг нещо изтрополило в хралупата. Тъмната доскоро дупка изведнъж засияла така силно, толкова ярко, като че ли вътре изневиделица се било търкулнало слънцето, и докато изуменият човек да разбере какво става в нея, из хралупата изскокнало едно теленце… С големи умни очи, с високо белоснежно чело, на което блестели девет мънички звезди, сякаш някой великан го бил откъснал от небето и кичнал над розовата му муцунка, теленцето застанало кротко пред бащата и му проговорило с човешки глас:

— Чух те да се вайкаш, човече, че си нямаш теленце… Е, разгледай ме добре и ако ти харесам, отведи ме със себе си, че аз пък си нямам стопанин да се грижи за мене! Ще видиш, че с дъщеря ти ще станем добри приятели — много обичам да ме пасе девойка, която ще ми пее, докато аз си хрупкам тревицата. Тогава пашата ми се услажда сто пъти повече!

Щом разбрал какво му предлагало теленцето, бащата едва не се побъркал от радост. Но веднага след туй си спомнил за двете зли жени, които сега се разполагали като господарки в дома му, и помръкнал. „Та ония пепелянки там ще затрият хубавото добиче само заради Добринка, бива ли да го отведа на явна гибел!“ И нали бил честен човек, побързал да сподели тревогата си със звездочелото животно. Ала теленцето не се изплашило. Врътнало глава, рекло му:

— Защо да си слагаме отсега гайле на главата, добри човече? Нали отколе се знае, че всяка рана си има цяр — когато му дойде времето, все ще намерим и ние лек за нашата беда!

Тези умни думи поуспокоили бащата и след малко той подкарал с олекнало сърце и усмихнат до уши звездочелия хубавец към дома си…