Джак Ванс
Дирдирите (2)

1.

Слънцето Карина 4269 бе навлязло в съзвездието Тартусц, което бележеше началото на Балул Зак Аг — „периода на свръхестествени сънища“, когато на Локхарските плата временно се преустановяваха всякакви убийства, грабежи, поробвания и палежи. Балул Зак Аг беше също така поводът за Големия смаргашки панаир, или може би Големият панаир бе възникнал пръв, за да породи след неизвестно колко десетки — и стотици години Балул Зак Аг. От всички краища на Локхарското плато и околните райони в града пристигаха ксари, жарвеги, серафи, нисаи и други, за да се смесят с тълпите и да търгуват, да решат стари вражди, да шпионират и доносничат. Омразата витаеше из въздуха като зловоние, скрити погледи, прошепнати проклятия, съскащи въздишки на отвращение бяха неизменна част от пъстроцветното разнообразие и суматохата на пазара. Само локхарите (чернокожи и белокоси мъже и белокожи, чернокоси жени), поддържаха изражения на равнодушно безгрижие.

На втория ден от Балул Зак Аг, докато Адам Рейт се разхождаше из пазара, той осъзна, че е наблюдаван. Мисълта за това го споходи неочаквано и пробуди тревогите му — на Тчай проследяването неизменно води до неприятни последици.

Може би греша, помисли си той. Не че нямаше врагове, напротив, имаше такива, за които бе олицетворение на идеологическата катастрофа, но как биха могли да го проследят до Смаргаш? Рейт продължи да крачи из претъпканите алеи на пазара, като спираше пред сергиите и се озърташе. Но преследвачът му, ако изобщо съществуваше, се беше изгубил сред тълпата. Наоколо имаше нисаи, двуметрови диваци, крачещи с грациозността на грабливи птици, ксари, серафи, дъгбойски чергари, клечащи около техните огнища, някакви странни човеци с лица, скрити зад керамични маски, жарвеги с кафеникави кафтани, както и местните черно-бели локхари. Глъчката на пазара бе като странна симфония от разнородни звуци — дрънчене на желязо, скърцане на кожа, вресливи гласове, пискливи подвиквания, хленчът, скрибуцането и подрънкването на дъгбойската музика. Въздухът бе пропит с миризми: папратов пипер, масло от животински жлези, мускус, прах, който се вдига и сляга, острата миризма на варени ядки, пушено или печено на скара месо, ароматичните есенции на серафите. Пейзажът бликаше от невероятни багри: черно, тъмнокафяво, оранжево, алено, тъмносиньо, златисто. Рейт напусна пазара и прекоси площадката за танци. Тук спря неочаквано и с крайчеца на окото зърна една фигура, която се притаи зад близката шатра.

Потънал в нерадостни мисли, Рейт се отправи към странноприемницата. Траз и дирдирчовекът на име Анке ди афрам Анахо седяха в трапезарията и похапваха прясно изпечен хляб и месо. Ядяха мълчаливо — коренно различни по природа и произход, те трудно намираха допирни точки и рядко се погаждаха. Анахо, висок, мършав и блед като всички дирдирхора, бе със съвсем гола глава, но напоследък прикриваше това с мека шапка с пискюли, каквито носеха яосите.

Поведението му беше непредсказуемо, понякога бе бъбрив и весел, друг път сприхав и раздразнителен. Траз, плещест, сериозен и твърдоглав, бе в много отношения пълна противоположност на Анахо. Траз смяташе дирдирчовека за суетен, префърцунен и твърде префинен, Анахо пък намираше чергаря за нетактичен, неотстъпчив и прозаичен. Как тези двамата успяваха да пътуват заедно, поддържайки при това привидно другарски взаимоотношения, за Рейт оставаше пълна загадка. Той седна на масата.

— Струва ми се, че ме следят — обяви полугласно.

Анахо се облегна назад и го изгледа учудено.

— В такъв случай най-добре да се готвим за неприятности — или да бягаме.

— Предпочитам второто — кимна Рейт и си наля ейл от една каменна стомна.

— Все още ли мечтаеш за космическо пътешествие до твоята митична планета? — попита Анахо с глас, с който възрастните се обръщат към твърдоглаво дете.

— Искам да се върна на Земята — това е факт.

— Ха! — изсумтя Анахо. — Ти си жертва на хитра измама, имаш фикс идея. Не можеш ли да се излекуваш? Лесно е да приказваш за космическо пътешествие, но сам се убеди, че това е неосъществимо. Космическите кораби не са щипки за брадавици, за да ги купиш от сергия на пазара.

— Знам го не по-зле от теб — въздъхна тъжно Рейт.

— Слушай — поде Анахо, — защо не опиташ в Голямата сивишка корабостроителница? Там може да се купи почти всичко, стига да имаш достатъчно секвини.

— Опасявам се, че нямам — отвърна Рейт.

— Иди в Карабас. Там можеш да гребеш секвини с шепи.

Траз се подсмихна:

— Ти за луди ли ни смяташ?

— Къде е Карабас? — попита Рейт.

— В един дирдирски ловен резерват, в северната част на Кислован. Място, където мъже с късмет и здрави нерви могат добре да припечелят.

— По-скоро глупаци, комарджии и убийци — промърмори Траз.

— Добре де, и по какъв начин тези мъже — каквито и да са в края на краищата — печелят пари? — поинтересува се Рейт.

— По обичайния — отвърна насмешливо и безгрижно Анахо. — Търсят хризоспинови ядра.

— Че така ли се правят секвини? Мислех, че дирдирите ги секат.

— Невежеството ти наистина е достойно за човек, дошъл от друга планета! — обяви потресено Анахо.

— Някога да съм твърдял нещо друго? — подсмихна се Рейт.

— Хризоспинът — заобяснява Анахо — расте само в Черната зона, по-известна като Карабас, където почвата е богата на ураниеви примеси. От напълно узряло ядро се получават двеста осемдесет й два секвина в един или друг цвят. Пурпурният секвин се оценява на сто единици, аленият на петдесет и така нататък, през изумрудените, сините, халцедоновите и млечнобелите. Тези неща дори Траз ги знае.

— Дори Траз? — повтори чергарят с крива усмивка.

Анахо не му обърна внимание.

— Но да оставим тази тема настрана. Нямаме никакви сигурни сведения, че Рейт е под наблюдение. Нищо чудно да греши.

— Адам Рейт никога не греши — заяви Траз. — Дори Траз, както каза одеве, го знае със сигурност.

— Брей, как тъй? — повдигна вежди Анахо.

— Обърни внимание на човека, който току-що влезе в помещението.

— Локхар е, какво за него?

— Не е локхар. Следи всяко наше движение.

Долната челюст на Анахо едва забележимо увисна.

 

 

Рейт огледа крадешком непознатия — беше малко по-дребен, по-деен и недодялан от типичния локхар.

— Момчето има право — заговори шепнешком Анахо. — Погледнете как пие с наведена глава, вместо да я отметне назад… хм, крайно неприятно.

— Кой би се заинтересувал от нас? — попита Рейт.

Анахо се изхили тихо и язвително.

— Да не мислиш, че подвизите ни са останали незабелязани? Събитията в Ао Хидис са отекнали и на други места.

— Но този човек… на кого може да служи?

Анахо повдигна рамене.

— С тази боядисана в черно кожа ми е трудно да позная от коя раса е.

— Явно ще ни трябва повече информация — поклати глава Рейт. Той помисли за миг. — Ще отида до пазара, после ще свърна към Стария град. Ако онзи човек, ме последва, дайте му малко преднина и тръгнете след него. Ако остане, единият също остава, другият идва след мен.

Рейт излезе на пазара. Спря пред една жарвегска сергия да огледа изложените килими — плетени според слуховете от безкраки деца, отвлечени и осакатени от самите жарвеги. Тук се озърна през рамо. Изглежда, никой не го бе последвал. Повървя още малко и спря пред тезгяха, зад който грозновати нисайки продаваха въжета от кожа, сбруи за скакуни и сребристи бокали, притежаващи сурова и груба красота. Все още никой зад него. Рейт прекоси алеята, за да огледа изложените дъгбойски музикални инструменти. Помисли си, че ако би могъл да отнесе на Земята жарвегски килими, нисайско сребро и дъгбойски инструменти, би спечелил цяло състояние. Отново хвърли поглед през рамо и този път забеляза Анахо да се мотае на петдесетина крачки зад него. Непознатият очевидно не го бе проследил.

Рейт продължи нататък. Заинтригува го един дъгбойски некромант — сбръчкан старец, клечащ зад подноси с мръсни шишенца, купички с мехлеми, шлифовани камъни за усилване на телепатичното въздействие, амулети за влюбване, червени и сини хартиени снопчета, с изписани върху тях готови проклятия. Отгоре се рееха десетина чудновати хвърчила, направлявани от стария дъгбоец по такъв начин, че свиреха някаква тиха и печална мелодия. Некромантът му предложи амулет, но Рейт отказа да го купи. Тогава старецът изригна порой от ядни епитети и накара хвърчилата да му пригласят в писклив дисонанс.

Рейт продължи нататък, навлизайки постепенно в дъгбойския лагер. Девойки с разноцветни шалове и широки поли мамеха с движения и усмивки жарвеги, локхари и серафи, ала се присмиваха открито на горделивите нисаи — с вирнати носове, гърбави като острие на сърп и полирани от слънцето и ветровете. Отвъд лагера се простираше открита равнина и далечни хълмове — черни и златисти на светлината на Карина 4269.

Към Рейт се приближи млада дъгбойка, подрънкваща с украшенията на кръшното си кръстче, и го дари с широка усмивка, разкриваща редките й зъби.

— Какво търсиш тук, хубавецо? Уморен ли си? Ей там е шатрата ми — влез да се освежиш и отдъхнеш.

Рейт отказа поканата и се отдалечи, преди пръстите й, или тези на нейните сестри, да открият краткия път към кесията му.

— Защо се дърпаш? — залепи се за него момичето. — Ама погледни ме де! Не съм ли красавица? Намазала съм си краката със серафски восък, парфюмирах се с мъглива вода, какво повече можеш да искаш?

— Нищо, без съмнение — съгласи се Рейт. — И все пак…

— Елада си побъбрим, Адам Рейт! Ела да си разказваме странни истории.

— Откъде знаеш името ми? — попита учудено Рейт.

Девойката махна с шала към по-малките момичета сякаш бяха досадни мухи.

— Че кой в Смаргаш не знае Адам Рейт, който крачи като илантски принц, а умът му е пълен с чудновати мисли?

— Брей, толкова ли съм известен?

— Ами да. Трябва ли да си вървиш?

— Да, имам среща — и той продължи нататък.

Момичето го изпроводи с крива усмивка, която Рейт намери за обезпокоителна, когато я видя при озъртането си през рамо. На стотина крачки по-нататък Анахо го пресрещна между две сергии.

— Мъжът, боядисан като локхар, остана в странноприемницата. Известно време ни следеше една млада дъгбойка. Тя те заговори в техния лагер, после отново тръгна след теб.

— Странно — промърмори Рейт. Огледа алеята в двете посоки. — И никой друг ли не вървеше подире ми?

— Поне аз не видях. Което не значи, че не ни наблюдават. Би ли се обърнал, ако обичаш.

Анахо прокара дългите си пръсти по куртката му.

— Така и предполагах — показа му малко черно копче. — Сега вече знаем кой те следи. Това познато ли ти е?

— Не. Но предполагам, че е някакъв вид предавател.

— Дирдирско устройство за лов, закрепва се върху дивеча, когато ловецът е млад и неопитен или стар и уморен.

— Значи дирдирите се интересуват от мен?

Лицето на Анахо се издължи, устата му увисна, сякаш бе опитал на вкус нещо кисело и неприятно.

— Очевидно събитията в Ао Каха са привлекли вниманието им.

— Какво може да искат от мен?

— О, едва ли ще е някой засукан и потаен замисъл. Най-вероятно да те разпитат и убият.

— Значи удари часът да хващаме пътя.

Анахо погледна към небето.

— Не само удари, а и отмина. Предполагам, че в този момент насам вече лети дирдирска платформа… Дай ми това копче.

Покрай тях минаваше нисай с развято наметало, изпод което се подаваха дългите му загорели крака. Анахо притича и направи бързо движение с ръка. Нисаят подскочи изплашено и за миг изглеждаше готов да престъпи ограниченията, наложени от Балул Зак Аг.

Анахо се изкиска доволно.

— Дирдирите доста ще се учудят, когато Адам Рейт се окаже нисай.

— Най-добре да изчезваме, преди да разкрият измамата.

— Съгласен, но как?

— Предлагам да се посъветваме със стария Зарфо Детуайлер.

— За щастие знаем къде да го намерим.

Те заобиколиха пазара и се отправиха към бирарията — порутена къщурка от камъни и прогнили трупи. Днес Зарфо бе седнал вътре, за да избегне глъчката и прахоляка из пазара. Черно нащърбено гърне с бира почти скриваше тъмното му лице. Зарфо беше издокаран с необичайна за него елегантност: червена пелерина, лъснати черни ботуши и черна триъгълна шапка, под която се подаваха белите му коси. Беше понапреднал с бирата и изглеждаше по-заядлив от друг път. Рейт трябваше да положи известни усилия, за да го запознае с проблема. Най-сетне локхарят показа признаци на просветление.

— Сега пък дирдирите, значи! Негодници, тъкмо по време на Балул Зак Аг! Най-добре да помислят дваж какво ще правят, ако не искат да изпитат на гърба си локхарския гняв!

— Като оставим всичко това настрана — махна с ръка Рейт, — как най-бързо можем да напуснем Смаргаш?

Зарфо премигна с подпухнали очи и сръбна юнашка глътка от чирепа.

— Първо трябва да знам къде искате да отидете.

— На Облачните острови или може би в Карабас.

Локхарят повдигна изненадано вежди.

— В Карабас? А мислех, че няма по-луди от локхарите! Знаете ли колцина са опитали да грабнат там богатство? Много! А колко са успели? Да сте обърнали внимание на една голяма и хубава къща в източния край на града, украсена с резбована кост?

— Да, виждал съм я.

— Няма друга като нея в цял Смаргаш — заяви надуто Зарфо. — Разбирате ли каква ви говоря? — той тропна по масата. — Ей, момче. Още ейл!

— Споменах и Облачните острови — припомни му Рейт.

— До там най-лесно ще стигнете през Туса Тала, на Драскадския океан. А как да стигнете Туса Тала? Моторните фургони вървят само до Сиадз, в подножието на платото, не зная да има път надолу през клисурата до брега. Керванът за Зара потегли преди два месеца. Излиза, че ще е най-удобно с въздухолет.

— Хубаво де, откъде да си набавим въздухолет?

— Не и от локхарите, при нас не останаха никакви. Но я вижте там — чудесна машина и група богати ксари! Тъкмо се готвят да отлетят. Може би заминават за Туса Тала? Хайде, да ги попитаме.

— Момент само. Да пратим вест на Траз — Рейт повика прислужника и му заръча да изтича до странноприемницата.

Зарфо прекоси с тържествена крачка поляната, следван от Рейт и Анахо. До въздухолета стояха петима ксари — ниски плещести мъже с неприветливи лица. Носеха богато украсени сиво-зелени наметала, черните им коси стърчаха нагоре в неподвижни, лакирани стръкове.

— Защо тъй скоро напускаме Смаргаш, приятели? — подхвана добронамерено Зарфо.

Ксарите си зашепнаха развълнувано и му обърнаха гръб.

Зарфо не обърна внимание на очевидната им неохота за общуване.

— И накъде, значи, сме тръгнали?

— Към езерото Фалай, къде другаде? — отвърна троснато най-старият ксар. — Приключихме с делата тук, а и както винаги ни измамиха. Търпение нямаме да се приберем в блатата.

— Чудесно. Този господин и двамата му другари се нуждаят от транспорт в посока, сходна с вашата. Попитаха дали могат да си платят, а аз им викам: „Глупости! Ксарите са прочути със своята щедрост…“

— Спри малко — прекъсна го рязко ксарът. — Имам три забележки. Първо, машината ни е претъпкана. Второ, вярно е, че сме щедри, но само когато това не е свързано със загуба на секвини. И трето — двама от тези типове хич не ми вдъхват доверие, да не кажа, че ми мязат на отчаяни престъпници. Това ли е третият? — въпросът бе предизвикан от появата на Траз на сцената. — Вярно, че е още млад, но без съмнение скоро ще се причисли към същата категория.

— И още два въпроса — намеси се друг ксар. — Колко възнамеряват да платят? И къде искат да отидат?

— Сто секвина и нито грош повече — заяви Рейт, загрижен от непрестанно смаляващото се количество пари в кесията. — Искаме да ни откарате в Туса Тала.

Ксарите размахаха гневно ръце.

— Туса Тала? Че това е на хиляда мили северозападно оттук! Вие шегувате ли се? Пройдохи такива! Я да се махате!

Зарфо се наведе заплашително към тях.

— Ти кого наричаш пройдоха, бе? Ако не беше Балул Зак Аг, „периодът на свръхестествените сънища“, щях да ви откъсна дългите грозни носове!

Ксарите просъскаха нещо между редките си зъби, качиха се на въздухолета и отлетяха.

Зарфо ги изпроводи с навъсен поглед и въздъхна.

— Не се получи този път… Но нищо, да не губим надежда. Ако се появи друг въздухолет, ще предложим на притежателите му да ви вземат или ще ги напием в кръчмата, а после ще си услужим с машината. Хубава беше таз кола, ама…

— Дирдирска въздушна платформа! — провикна се неочаквано Анахо. — Вече са тук! Тръгвайте да се крием, ако ви е мил животецът!

Той се обърна и понечи да хукне, но Рейт го задържа.

— Не бягай, да не искаш веднага да те забележат? — после попита Зарфо: — Къде да се скрием?

— В склада на бирарията — но не забравяйте, че сега е Балул Зак Аг! Не бива да нападате дирдирите!

— Ба! — изсумтя Анахо. — Да не мислиш, че ги е грижа за вашите обичаи?

— Аз ще им обясня — обеща Зарфо. Той отведе тримата при една барака зад бирарията и ги натика вътре. През цепка между дъските Рейт видя дирдирския въздухолет да се приземява на поляната. Споходен от внезапно прозрение, той се обърна към Траз, претършува дрехите му и за обща изненада откри малък, черен диск.

— Бързо! — намеси се Анахо. — Дай го тук! — той напусна бараката и се скри в бирарията. Върна се след секунди. — Закачих го на един стар локхар, който тъкмо си тръгваше — Анахо също надзърна през цепката. — Дирдири са, няма съмнение. Както винаги, когато ще става веселба!

Въздухолетът полегна плавно на тревата — беше различен от тези, които Рейт бе виждал, несъмнено продукт на напреднала технология. От него слязоха петима дирдири — внушителни същества, сурови, енергични, решителни. Имаха приблизително човешки ръст и се придвижваха с почти неестествена бързина, като гущери в горещ ден. Кожата им наподобяваше излъскана от вятъра кост, теметата им завършваха със заострен и назъбен ръб, от който стърчаха чифт поклащащи се като пружинки антени. Очертанията на лицата им бяха странно човешки, с хлътнали орбити под дебелите хитинови издатини, които се събираха в носови зъбци. Те полуподскачаха, полуподтичваха, подобно на изправени на два крака леопарди, и не беше никак трудно да се видят в тях онези диви техни предци, които някога са ловували из нажежените савани на Сибол.

Трима души се приближиха към дирдирите — фалшивият локхар, дъгбойката и още един човек с невзрачни сиви дрехи.

Дирдирите поговориха няколко минути с тримата, след това извадиха странни на вид инструменти и ти насочиха в различни посоки.

— Търсят си предавателите — обясни Анахо. — Онзи дърт локхар в бирарията продължава да дреме над халбата.

— Вече няма значение — отвърна Рейт. — Там или където и да било другаде.

Дирдирите се отправиха към бирарията, придвижвайки се с причудливите си полуподскоци. Зад тях вървяха тримата шпиони.

Старият локхар избра този момент, за да се появи на прага. Дирдирите го погледнаха изненадано и пристъпиха чевръсто към него. Локхарят се дръпна изплашено назад.

— Ей, какви сте вие, бе? Дирдири? Не ща да си имам работа с вас!

Дирдирите заговориха с шипящо фъфлене, подсказващо липсата на ларинкс.

— Познаваш ли човек на име Адам Рейт?

— Как ли пък не! Я да се махате!

Зарфо се приближи към тях.

— Адам Рейт ли казахте? Какво ви интересува за него?

— Къде е той?

— Защо питате?

Фалшивият локхар застана между тях и прошепна нещо на дирдирите.

— Познаваш ли добре Адам Рейт? — попита един от дирдирите.

— Е, не много добре. Ако имате да му давате пари, оставете ми ги и аз ще му ги предам.

— Къде е той?

Зарфо погледна към небето.

— Видяхте ли въздухолета, който отлетя тъкмо когато пристигахте?

— Да.

— Струва ми се, че беше на борда, заедно с негови приятели.

— Сигурен ли си в думите си?

— Е, не бих си заложил живота — вдигна рамене Зарфо. — Само предполагам.

— Аз пък хич не съм сигурен — добави старият локхар.

— В каква посока отлетя?

— Ба! Нали имате всякакви машинки? Защо сами не определите? — подсмихна се Зарфо. — Ами разпитвате селяндури като нас.

Дирдирите се обърнаха и прекосиха с кратки подскоци поляната. Скоро въздухолетът им се издигна над града и полетя в небето.

Зарфо изгледа тримата шпиони със злобна усмивка на лице.

— Известно ли ви е, че сега е Балул Зак Аг? И че с поведението си нарушихте нашите закони?

— Не сме извършили никакво престъпление — възропта фалшивият локхар. — Само си гледахме работата.

— Мръсна работа, която по характера си е престъпна! Живи трябва да ви одерат! Къде са жандармите? Ей, искам тези тримата да бъдат задържани!

Минута по-късно тримата шпиони бяха отведени настрана въпреки протестите и виковете им. Зарфо се върна при своите другари в бараката.

— Най-добре ще е да заминете незабавно. Дирдирите скоро ще се върнат — той посочи към другия край на поляната. — Онзи фургон всеки момент ще потегли на запад.

— Къде ще ни отведе?

— До границата на платото. Отвъд него има само дълбоки клисури и дефилета. Мрачна и тъжна страна. Но ако останете тук, дирдирите ще ви заловят рано или късно. Дори по време на Балул Зак Аг.

Рейт огледа поляната, покритите с прахоляк къщурки от камък и дърво в Смаргаш, занемарената бирария. Едно място, което въпреки окаяния си вид му бе осигурило покой и сигурност поне за известно време, а ето че събитията отново го принуждаваха да поеме към неизвестността.

— Предполагам, че петнайсетина минути ще ни стигнат да си съберем багажа — обяви той с мрачен глас.

— Какво пък, не бих казал, че мечтите ми са разбити само защото нямам мечти — подсмихна се Анахо. — Ще трябва да се примирим с положението. Тчай е свят на страданията…