Джак Ванс
Дирдирите (11)

10.

На сутринта Анахо излезе, за да се захване с набелязаните задачи. Рейт и Траз слязоха в уличното кафене и седнаха там да зяпат минувачите. Траз беше отвратен от всичко, което виждаше.

— Градовете са ми противни — оплака се той. — Но този е най-лошият от всички — какво гнусно местенце. Обърна ли внимание как мирише? На химикали, пушек, болести, прогнил камък. Мирише на болни хора — погледни им само лицата.

Рейт не можеше да отрече, че обитателите на Сивиш имаха нездрав вид. Цветът на лицата им варираше от мътно кафеникав до снежнобял, чертите им говореха недвусмислено за хилядолетна и целенасочена селекция. Никога досега Рейт не бе виждал толкова предпазливи и необщителни хора. Животът в постоянен контакт с чуждоземна раса ги бе лишил от представата за общност. В Сивиш всеки беше непознат. Единственото позитивно следствие бе, че никой не обръщаше внимание на Рейт и Траз.

Рейт си поръча чаша вино, което се оказа разредено с вода, и потъна в мисли. Докато се опитваше да резюмира представите си от Тчай, той стигна до извода, че единственият обединяващ фактор на планетата е езикът, който бе еднакъв навсякъде. Може би защото възможността за общуване често определяше разликата между живота и смъртта, защото тези, които не умееха да общуват, загиваха — затова и езикът бе запазил своята универсалност. Вероятно корените му бяха на далечната Земя, макар да не намираше сходство с нито един от земните езици. Той си припомни някои ключови думи: „вам“ за „майка“, „татап“ за „баща“, „исир“ за „сабя“. Числителните бройни бяха „айне“, „сей“, „дрос“, „енсер“, „ниф“, „хисц“, „уага“, „манага“, „нуей“, „тикс“. Никакъв намек за сходство, но все пак като че ли долавяше призрачното ехо на древната Земя…

Като цяло, заключи Рейт, животът на Тчай бе далеч по-разнообразен от този на Земята. Страстите бяха по-пламенни, мъката по-горчива, радостта по-възвишена. Хората имаха ярко обусловени характери. В сравнение с тях земните жители биха изглеждали пасивни, анемични, отпуснати. На Земята никой не се смееше силно, нито имаше причини да крещи от ужас.

Както вече няколко пъти се случваше, Рейт стигна до неизбежния въпрос: Да предположи, че се върне на Земята. Какво ще прави тогава? Ще успее ли да привикне с онова спокойно и улегнало съществуване? Или през целия си живот ще копнее за степите и моретата на Тчай? Рейт се подсмихна тъжно. Проблем, който би посрещнал с радост.

Появи се Анахо. Той се огледа подозрително и седна на тяхната маса. Имаше потиснат вид.

— Твърде много се уповавах на спомените си — заговори, след като си пое дъх. — Оптимизмът ми е бил нереален.

— Защо? — поиска да узнае Рейт.

— А, нищо конкретно. Явно обаче съм подценил ефекта от това, което сме сторили. На два пъти тази сутрин чух да се говори за някакви безумци, които навлезли в Карабас и изклали голям брой дирдирски ловни дружини. Хей трепери от възбуда и гняв, или поне така се говори. Обявени са вече няколко тсаугш, никой не би искал да бъде на мястото на тези безумци.

Траз изпръхтя ядосано.

— Дирдирите също ходят в Карабас, за да избиват хора. Защо се възмущават, когато ги сполети подобна участ?

— Шшшт! — скастри го Анахо. — Не говори толкова високо! Да не искаш да ни чуят? В Сивиш никой не дава глас на мислите си — това е недопустимо!

— Още една черна точка за този мизерен град! — заяви Траз, но този път с по-сдържан глас.

— Успокойте се — вдигна ръце Анахо. — Положението не е чак толкова тежко. Помислете само! Докато дирдирите тършуват из континентите, ние тримата сме в Сивиш, в хотел „Древно царство“.

— И това ако е повод за радост — въздъхна Рейт. — Какво друго научи?

— Градоначалникът се казва Клодо Ерлиус. Отскоро е на този пост, което може да не е в наша полза, тъй като навярно все още изпълнява ревностно задълженията си. Поразпитах предпазливо и тъй като съм възвишен, не бих казал, че отговорите се отличаваха с прекомерна прямота. Все пак изплува едно име, което бе споменато на два пъти. Някой си Айла Гмуреца. По принцип се занимавал с доставка и транспорт на строителни материали. Той е известен чревоугодник и сластолюбец с толкова префърцунен вкус, че капризите му нерядко струват цяло състояние. Тази информация получих безплатно — с тон на завистливо възхищение. Намекнаха ми също, че имал вземане-даване с подземния свят.

— Този Гмурец няма ли да е твърде голяма хапка за нашата уста? — попита Рейт.

Анахо изсумтя презрително.

— Да не искаш да ти потърся някой дребен уличен джебчия? Този човек е с размах и възможности.

Рейт неволно се засмя.

— Други имена не изникнаха ли?

— Не, но научих още, че споменатият Айла си падал по отчаяните начинания, стига да обещават добра печалба. Изглежда, това е човекът, когото търсим. В едно няма съмнение, той е достатъчно компетентен, за да го използваме.

Траз реши да се намеси в разговора.

— Ами ако този Гмурец откаже да ни помогне? Няма ли тогава да бъдем изложени на милостта му? Възможно ли е да започне да ни изнудва?

Анахо стисна устни и сви рамене.

— Няма безопасни решения. Поне от моя гледна точка Айла Гмуреца изглежда подходяща кандидатура. Има опит в доставките, притежава транспортни средства и вероятно ще може да ни осигури подходяща сграда, в която да построим кораба.

— Нужен ни е способен човек — съгласи се неохотно Рейт — и при подобни обстоятелства едва ли трябва да обсъждаме личните му качества. Но от друга страна… Е, както и да е. Какъв претекст ще използваме?

— Легендата ни ще е като при локхарите — че ни е нужен космически кораб, за да сложим ръка на огромно съкровище, — мисля, че обяснението е не по-лошо от всяко друго. Тъй като Айла Гмуреца със сигурност е подозрителен и недоверчив човек, съмнявам се да повярва на всяко обяснение.

— Внимание! — прошепна Траз. — Насам идват дирдири.

Бяха трима и крачеха с енергична походка. На главите си отзад имаха сребристи кутийки, от които надолу се спускаше фина метална мрежа. Антените им сияеха ярко. Меките им кожени наметала с дълги ръкави опираха земята и краищата се влачеха по паважа. Бяха обточени с везани ленти, изпъстрени със странни знаци.

— Инспектори — промърмори Анахо, свел поглед.

— Рядко се случва да идват в Сивиш — само ако е имало оплакване.

— Ще познаят ли, че си дирдирчовек?

— Разбира се. Надявам се обаче да не познаят, че съм издирваният беглец Анке ди афрам Анахо.

Дирдирите ги подминаха, Рейт ги разглеждаше крадешком, настръхнал от близостта им. Дирдирите не им обърнаха внимание и продължиха надолу по улицата, развявайки краищата на своите наметала.

На лицето на Анахо се изписа видимо облекчение.

— Колкото по-скоро напуснем Сивиш, толкова по-добре — въздъхна неочаквано Рейт.

Анахо затропа с пръсти по масата и накрая кимна решително.

— Добре тогава. Ще се обадя на Айла Гмуреца и ще уредя среща — той стана и напусна кафенето, но съвсем скоро се върна. — След малко ще дойде кола да ни вземе.

Рейт не беше готов за толкова бързо развитие на събитията.

— Какво му каза? — попита той обезпокоено.

— Че искаме да се посъветваме с него по един въпрос, свързан с определена печалба.

— Хм — изсумтя Рейт и се облегна назад в креслото. — Не обичам прибързаните действия.

Анахо вдигна ръце в израз на отчаяние и раздразнение.

— Каква е ползата да отлагаме?

— Признавам — никаква. Може би все още не съм привикнал със Сивиш и с това как стават нещата тук.

— Не бери грижа. Колкото повече опознаваш Сивиш, толкова по-неуверен ще се чувстваш.

Рейт премълча. Петнайсетина минути по-късно пред хотела спря голяма черна кола, която на времето вероятно се е славела като луксозен модел. Мъж на средна възраст с мрачен и заплашителен вид излезе на паважа и се огледа. Той кимна с брадичка към Анахо.

— Ти ли чакаш колата?

— За Гмуреца?

— Качвай се.

Тримата се качиха в купето отзад и се настаниха на широката седалка. Колата потегли плавно по улицата, малко след това свърна в една пресечка и пое през безредно и хаотично застроен квартал. Тук нямаше две еднакви къщи, прозорците бяха с несиметрична форма и нееднакви размери, стените — дебели и грубо измазани. Хора с бледи лица надзъртаха от улични ниши или иззад ъглите, всички изпровождаха с любопитни погледи минаващата кола.

— Наемни работници — поясни Анахо с презрителен вид. — Кхери, танги, жители на Тъжните острови. Идват от Кислован, дори от земите отвъд.

Колата прекоси гъмжащ от боклуци площад и навлезе в уличка с дребни дюкяни, всичките защитени с масивни метални решетки.

— Още колко ще пътуваме? — обърна се Анахо към шофьора.

— Близо е — отговорът бе произнесен с небрежно помръдване на устни.

— Къде живее Гмуреца? Горе на Хълмовете?

— На Замийското възвишение.

Рейт оглеждаше с преценяващ поглед шофьора — смачкан нос, дълбоки бръчки около безцветните устни, лице на професионален убиец.

Пътят ги отведе на хълма. Градините на къщите бяха занемарени. Спряха в дъното на една алея. Шофьорът им даде знак да слязат и ги поведе мълчаливо през един тъмен нисък тунел, миришещ на влага и мухъл, до малък страничен двор, от който ниско стълбище се изкачваше до къщурка със стени, облицовани в охрени плочки.

— Чакайте тук! — мъжът изчезна зад врата от черна псила, обкована с желязо, и се появи след миг. — Влизайте.

Тримата се озоваха в голям кабинет с бели стени. Подът бе застлан с яркочервен килим, фотьойлите бяха с розова и жълта плюшена тапицерия, в центъра имаше масивно бюро от восъчно дърво, в ъгъла кадилница, от която се разнасяше ароматен дим. Зад бюрото седеше едър мъж с жълтеникава кожа, облечен с дълга до земята алена роба, обшита с черен ширит. Лицето му бе овално като пъпеш, няколко стръка пясъчноруса коса бяха прилепнали на голото му лъскаво теме. Имаше проницателен поглед и несъмнено бе надарен с остър ум и огромна, макар и цинична интелигентност.

— Аз съм Айла Гмуреца — заговори той с глас на човек, който умее да се владее, и сега изглеждаше мек и подкупващ. — Виждам един дирдирчовек от силните.

— Възвишен! — поправи го Анахо.

— … младеж с неизвестен произход и зрял мъж с още по-загадъчно минало. Какво може да иска от мен една толкова странна групичка?

— Да обсъдим въпроси от взаимен интерес — заговори Рейт.

Долната част на лицето на Гмуреца се разтегли в усмивка.

— Продължавай.

Рейт огледа помещението, после отново извърна поглед към Гмуреца.

— Бих предпочел да разговаряме някъде другаде, например навън.

Тънките, едва забележими вежди на Гмуреца се повдигнаха изненадано.

— Не разбирам. Би ли ми обяснил?

— Естествено, но веднага щом отидем другаде.

Гмуреца се намръщи, помисли за миг, сетне ги поведе. Минаха под една арка и излязоха на тераса, от която се разкриваше великолепен пейзаж.

— Тук ще бъде ли подходящо? — попита Гмуреца с глас, който издаваше леко, но овладяно раздразнение.

— По-добре е — кимна Рейт.

— Ще призная, че съм озадачен — рече Гмуреца и се отпусна в голям плетен стол. — Кой е този могъщ и незнаен противник, от когото очевидно се страхувате дори тук?

Рейт погледна многозначително към красивия пейзаж, над който доминираше огромният Стъклен блок на далечния Хей.

— Вие сте важен човек. Действията ви предизвикват значителен интерес у едни определени същества, до степен да подслушват разговорите ви.

Гмуреца махна небрежно с ръка.

— Което означава, че работата, която искате да обсъждаме, е строго поверителна и вероятно незаконна.

— Това безпокои ли ви?

Гмуреца прехапа пълните си сиво-розови устни.

— Да преминем към конкретните дела.

— Разбира се. Какво ще кажете за една доста добра печалба?

— Хм. Имам достатъчно, за да задоволявам скромните си желания. Но няма човек, който да не се нуждае от повече пари.

— Накратко, положението е следното — знаем къде и как да се сдобием с огромно богатство, без почти никакъв риск.

— Значи съдбата ви е ощастливила!

— Необходима е обаче известна подготовка. Смятаме, че вие, като човек с опит и възможности, бихте могли да ни помогнете, срещу известен дял от печалбата. Не става въпрос за финансова подкрепа.

— Не бих могъл да кажа нито „да“, нито „не“, докато не се запозная с подробностите — отвърна с привидно благ гласец Айла Гмуреца. — Но можете да говорите съвсем открито, имам репутацията на дискретен човек.

— Първо, ще ни е нужно потвърждение за интереса ви към подобно начинание. Иначе защо да ви губим времето?

— Интерес има — отвърна, примигвайки, Гмуреца, — доколкото това е възможно в пълен информационен вакуум.

— Добре тогава. Проблемът ни е следният: трябва да се сдобием с малък космически кораб.

Айла Гмуреца втренчи поглед в лицето на Рейт, сетне погледна към Траз и Анахо. Накрая избухна в кратък гръмък смях.

— Приписвате ми невероятни възможности. Да не говорим за дръзката ви идея! Как е възможно да ви осигуря космически кораб — голям или малък? Или сте безумци, или ме вземате за глупак!

Рейт се засмя на бурната реакция на Айла, в която разпозна поредния тактически ход.

— Обмислили сме всичко внимателно — заговори той. — Проектът е напълно осъществим, с участието на човек като вас.

Айла поклати огромната си лимоненожълта глава.

— И как си представяте тази работа — че е достатъчно да посоча с пръст Голямата корабостроителница и тутакси ще ви осигуря кораб? Така ли смятате, че ще стане? Преди да е изтекъл и един ден, ще ме натикат в Стъкления блок.

— Само да уточня — продължи Рейт. — Не ни е необходим голям кораб. Бихме могли да се задоволим и с повреден съд, който след това да ремонтираме. Или да закупим отделните секции и после да ги сглобим.

Гмуреца се чешеше замислено по брадичката.

— Дирдирите със сигурност биха имали възражения срещу подобен проект.

— Мисля, че вече обсъдихме необходимостта от дискретност — припомни му Рейт.

Гмуреца наду бузи и изпуфка раздразнено.

— За какво богатство става въпрос? От какъв характер? Къде се намира?

— Това са подробности, които за момента не са ви необходими.

— Хубаво, да обсъдим въпроса като абстрактна възможност. Най-напред — практическата страна. Ще е необходима огромна сума — за мотивиране на участниците, техническа помощ, подходящо място за сглобяване или ремонт на съда и разбира се, за частите, които спомена. Откъде ще набавите толкова много пари? — в гласа му се долавяше насмешлива нотка. — Нали не очаквате да ви финансира Айла Гмуреца?

— Финансирането не е проблем — заяви спокойно Рейт. — Ние разполагаме с нужните средства.

— Брей! — възкликна удивено Гмуреца. — И колко, ако смея да попитам, сте готови да похарчите?

— Да речем, петдесет до сто хиляди секвина.

Гмуреца отново поклати смаяно глава.

— Сто хиляди секвина е минимумът — той се обърна и погледна към Хей. — Ще подчертая само, че не бих желал да участвам в противозаконни мероприятия.

— Разбира се, че не.

— Бих могъл да ви съветвам обаче, приятелски и неофициално, срещу известна сума или процент от крайната печалба, в случай че се сдобиете с такава.

— Да, това напълно ни задоволява. Колко време, по ваша преценка, ще е нужно за осъществяване на проекта?

— Кой би могъл да знае? Да не съм ясновидец? Месец? Два месеца? За да отговоря, ще ми е нужна информация, с каквато в момента не разполагам. Хубаво ще е да се консултираме с някой специалист от корабостроителниците.

— Специалист, който да е компетентен и дискретен — добави Рейт.

— Това се подразбира. Познавам точно такъв човек, на когото вече съм правил някои услуги. До ден или два ще се видя с него и ще му поставя въпроса.

— Защо не веднага? — попита Рейт. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Гмуреца вдигна ръка.

— Прибързаните действия често водят до грешки. Елате след два дена, може би ще имам добри новини. Но преди това да обсъдим финансовата страна. Не мога да инвестирам времето си, без да получа компенсация. Ще ми трябва малка сума — да речем пет хиляди секвина — като аванс.

Рейт поклати глава.

— Нека ви покажа, че разполагаме с такива средства — той извади една кесия с пурпурни секвини. — Нещо повече, тук са двайсет хиляди секвина. Но не можем да си позволим да харчим нито един секвин, без да сме сигурни, че това е свързано с изпълнението на нашия план.

Гмуреца придоби обидено изражение.

— А моят хонорар? Да не искате да работя за чест и слава?

— Разбира се, че не. Ако всичко мине добре, ще получите повече, отколкото можете да се надявате.

— Хубаво, засега ще се задоволя с това — заяви Гмуреца с неочаквано отстъпчив глас. — След два дена ще пратя Артило да ви вземе. Не говорете с никого за вашия план! Трябва да запазим всичко това в най-строга тайна.

— Прекрасно го разбираме. До скоро тогава.