Джак Ванс
Дирдирите (13)

12.

Тримата седнаха на една масичка пред „Древно царство“, поръчаха си леко вино и се зазяпаха в минувачите. „Музиката е ключът към човешката душа“ — мислеше си Рейт. Тази сутрин, докато минаваха покрай една кръчма, той бе чул малко сивишка музика. Оркестърът се състоеше от четири инструмента. Първият представляваше бронзова кутия, от която стърчаха подвързани с пергамент конуси, които при леко потъркване издаваха звук като от корнет, свирещ в най-ниския си регистър. Вторият беше вертикална дървена тръба, широка един лакът, в която бяха изопнати дванайсет струни, вибриращи в дрънчащо арпеджио^[1]. Третият, истинска батарея от четирийсет и два барабана, допринасяше за общия ефект с постоянен, приглушен ритъм. Четвъртият напомняше дървена валдхорна, но бе оборудван с акустични фунийки, които блееха, врещяха и същевременно създаваха великолепни квичащи глисанди^[2].

Музиката, изпълнявана от ансамбъла, се стори на Рейт невероятно простовата и скучна — повторение на обикновена мелодийка, изпълнено с едва доловими вариации. Няколко посетители танцуваха — мъже и жени, лице в лице, ръцете притиснати отстрани на телата, подскачащи от крак на крак. Каква досада! — помисли си в първия миг Рейт. Но когато музиката утихна, двойките се разделиха с доволни изражения и възобновиха упражненията си при появата на първите тонове. С течение на времето Рейт започна да осъзнава, че мелодията е далеч по-сложна, отколкото му се е сторила в началото, и притежава на пръв поглед неуловими вариации. Подобно на възкиселия пикантен сос, с който тук обилно поливаха храната, тази музика изискваше сериозни усилия дори само за да бъде преглътната, а възприемането и разбирането й оставаха далеч отвъд възможностите на незапознатия. Навярно, мислеше си Рейт, тези почти недоловими тремола и вибрации говореха за виртуозно майсторство, а явно и жителите на Сивиш предпочитаха да се наслаждават на загатнатите теми и подсказаните емоции, толкова различни от кресливото лустро, колкото се отличаваше техният сив и скучен град от могъщия дирдирски мегаполис в съседство.

Не по-малко показателна за мисловния процес на тукашните обитатели бе и тяхната религия. Доколкото бе разбрал от разказите на Анахо, дирдирите не бяха религиозни. В противовес на това дирдирхората бяха изградили сложна теологична наука, основаваща се на мита за сътворението, според който човекът и дирдирът произхождат от едно и също първично яйце. Жителите на Сивиш ходеха на поклонение в поне десетина различни храмове. Техните ритуали — доколкото Рейт бе в състояние да прецени — следваха един сравнително общ, универсален модел — самоунижение, последвано от молба за прошка и неангажиращо предсказание за изхода на всекидневната надпревара в борбата за оцеляване. Някои култове се бяха постарали да придадат изящество и финес на своите учения — славословията им се изпълняваха на метафизичен жаргон, достатъчно изтънчен и двусмислен, за да задоволи и най-капризния сивишки вкус. Други доктрини бяха пригодени към по-тривиални нужди и притежаваха крайно опростени ритуали, за да може мирянинът да направи тайния знак за принадлежност към култа, да хвърли нужните секвини в купела и да получи благословия, без да изгуби от скъпоценното си време.

Появата на черната лимузина на Гмуреца прекъсна разсъжденията на Рейт. Артило подаде глава от прозореца, дари ги с познатата си цинична усмивка и им махна небрежно да се качват, след което се облегна на седалката.

Тримата се настаниха отзад и лимузината се понесе с рев по сивишките улици. Артило подкара на юг, в посоката, в която се намираха корабостроителниците. В края на града, където последните паянтови къщурки отстъпваха място на изоставени солници, той се насочи към няколко склада, заобиколени от купчини пясък, чакъл, тухли и бяла глина. Колата прекоси на скорост централната площадка и закова пред миниатюрна канцелария, построена от стари тухли и черна шлака.

Айла Гмуреца ги очакваше на прага. Днес носеше широк кафяв жакет, сини панталони и синя шапка. Клепачите му бяха полуспуснати, лицето — сънено и равнодушно. Той вдигна ръка за лишен от ентусиазъм поздрав, сетне изчезна в сумрака на канцеларията. Тримата слязоха и го последваха вътре. Артило, който влезе последен, си сипа голяма чаша чай от масивен черен самовар, изломоти нещо недоволно и се разположи със сумтене в ъгъла.

Гмуреца посочи една пейка и тримата се настаниха на нея. Домакинът закрачи напред-назад из стаята. После вдигна очи към тавана и заговори.

— Проучих някои неща. Боя се, че намирам вашия проект за крайно непрактичен. Няма да е никак трудно да ви осигуря работно място — южните складове, които виждате наоколо, ще свършат чудесна работа и можете да ги получите срещу разумен наем. Един от моите верни помощници, който работи в корабостроителниците и е наясно с много неща, ме увери, че исканите части могат да бъдат доставени… на определена цена. Бихме могли да вземем някой стар корпус от гробището, едва ли ще настоявате за луксозен модел, и да наемем компетентни техници, стига да им обещаем примамливо възнаграждение.

Рейт бе завладян от подозрението, че Гмуреца ги води към изводи, които едва ли ще му се понравят.

— И защо, след всичко това, проектът ни да е лишен от практичност?

Гмуреца го дари с невинна усмивка.

— За мен печалбата не съответства на вложения риск.

Рейт кимна със сериозен вид и се изправи.

— Съжалявам за времето, което изгуби заради нас. Благодаря ти за информацията.

— Няма защо — кимна любезно Гмуреца. — Желая ви успех във вашето начинание. Може би когато някой ден се върнете и си построите разкошен палат, ще си спомните за мен и ще ме поканите на гости.

— Напълно е възможно — отвърна Рейт. — А сега…

Гмуреца обаче не бързаше да се разделя с тях. Той се намести със сумтене в голямото си кресло.

— Друг мой близък приятел се занимава с търговия на скъпоценни камъни. Та той е готов да прехвърли богатството, към което сте се насочили, в секвини — ако не се лъжа, останах с впечатлението, че става въпрос за скъпоценни камъни? Не? Редки метали? Не? Аха! Скъпи есенции?

— Може да е всяко от изброените и нито едно от тях — подсмихна се Рейт. — Но най-добре на този етап да запазим отговора в тайна.

На лицето на Гмуреца се изписа снизходително раздразнение.

— Тъкмо тази тайнственост все още подхранва интереса ми. Ако знаех по-добре какво да очаквам…

— Този, който ми помогне и който дойде с мен, може да очаква огромна печалба — заяви с уверен тон Рейт.

Гмуреца прехапа устни.

— И какво очаквате, да се присъединя към едно вероятно опасно начинание само защото ми обещавате дял от печалбата?

— Ще получиш солиден процент, преди да заминем. Ако дойдеш с нас — Рейт вдигна очи към тавана и се замисли за миг — или когато се върнем, ще получиш още.

— Колко по-точно ще е това?

— Не бих искал да назова сумата сега. Мисля, че няма да ми повярваш. Но в едно ще те уверя — няма да останеш недоволен.

В ъгъла Артило се изсмя иронично, но Гмуреца се направи, че не го забелязва. Той заговори бавно, като мереше всяка своя дума.

— Аз съм практичен човек и не мога да действам въз основа на предположения. В случай че реша да се присъединя към вашето начинание, хонорарът ми ще бъде десет хиляди секвина — той изпръхтя и погледна втренчено Рейт. — Веднага щом получа споменатата сума, ще използвам влиянието си, за да задвижа вашия план.

— Това звучи чудесно — кимна Рейт. — Но нека само за миг да предположим, съвсем теоретично, че не си човек на думата, а някой мошеник, измамник, лъжец. Че ще прибереш парите, а сетне ще заявиш, че проектът ми е неосъществим, и ще прекратиш нашия договор. Какво става тогава? Загубите са изцяло за моя сметка. Тъкмо затова мога да платя само за действително свършена работа.

Лицето на Гмуреца придоби обидено изражение, но гласът му си остана все така равен и спокоен.

— Добре, би могъл да ми платиш само наема за складовете. Мястото е много подходящо, далеч от любопитни погледи, удобно за транспортни доставки. В най-близко време ще ти осигуря един стар корпус от кораб от гробището, ще кажа, че го вземам за складово помещение. Ще ти поискам минимален наем, да речем, десет хиляди секвина за цяла година, платени в аванс.

Рейт кимна замислено.

— Интересно предложение. Но тъй като помещенията ще са ни нужни само за няколко месеца, защо да те поставяме в затруднено положение? Бихме могли да наемем други, някъде, където ще е по-евтино.

Гмуреца присви очи и устните му едва забележимо затрепериха.

— Хайде да говорим открито. Имаме общи интереси, поне що се отнася до печалбата. Няма да работя за дребни грошове. Или ще ми платите исканата сума, или няма да има сделка.

— Е, хубаво — склони Рейт. — Ще използваме складовете и ще платим хиляда секвина за три месеца в деня, когато ни доставиш подходящ корпус и технически персонал, който да се захване за работа.

— Хм. Това може да се уреди още утре.

— Великолепно!

— Ще сами нужни средства, за да купя корпуса. На цената на старо желязо. Доставката ще е малко по-скъпа.

— Съгласен. Ето ти хиляда секвина — Рейт отброи сумата върху бюрото.

Гмуреца тропна с тежката си лапа по масата.

— Това е крайно недостатъчно! За какъв ме вземате? За просяк?

— Очевидно не ми вярваш — заговори с рязък глас Рейт. — Не виждам защо аз трябва да ти имам доверие. Не рискуваш нищо — час или два от времето си, докато аз залагам хиляди секвини.

Гмуреца се обърна към Артило.

— Ти какво би направил?

— Вдигам си чуковете на часа.

Гмуреца се обърна към Рейт и разпери ръце.

— Нали чу?

Рейт събра отброените хиляда секвина.

— В такъв случай ви желая приятен ден. За мен беше удоволствие да се запозная и с двама ви.

Нито Гмуреца, нито Артило помръднаха. Тримата се прибраха в хотела с обществен фургон.

Ден по-късно във фоайето на „Древно царство“ пристигна Артило.

— Айла Гмуреца иска да те види — рече той.

— За какво?

— Намерил ти е корпус. Вече е докаран в стария склад. Доведе работници да го почистят и лъснат. Иска си парите. За какво друго?