Даян Робинсън
Орелът и розата (33)

Тридесет и втора глава

Камбаната на площада удари полунощ, когато Рафаел и Серена се прибраха в „Златната роза“. Поток от лунна светлина падаше в пустия двор и цветовете на гарденията и малките като звездички жасминови цветове, блестяха като алабастрови огънчета в тъмните сенки на нощта. Неприлична песен и пиянски мъжки смях се носеха от отворената врата на гостилницата.

— Качвай се горе. Искам да говоря с Макгрегър за малко — нареди Рафаел на Серена със същия резервиран тон, с който бе разговарял с нея по време на краткия им път към дома.

Тя кимна уморено с глава и тръгна нагоре по стълбите. Последните часове, прекарани със семейство Зеспедес, я бяха изтощили физически и душевно. Докато дона Консепсион плачеше, утешавана от Серена и Жозефа, губернаторът беше изпратил своите хора да се опитат да оправят положението. Гостите се бяха разотишли, отнасяйки със себе си новината за смелата и решителна Доминга. Лейтенант О’Донован бе арестуван затова, че се е оженил без разрешението на своя командир, докато Доминга, която ридаеше безутешно, бе върната у дома в сградата на губернаторството. Изпаднала в немилост, тя бе заключена в стаята си. Семейният салон беше станал арена на ридаещи жени и гневни мъже, а губернаторът беснееше и се оплакваше от дъщеря си. Доминга бе негова любимка и той бе ужасен, че точно тя се бе омъжила зад гърба му за чужденец без пукната пара, освен скромната надница, която получаваше като лейтенант от армията. Обсъждайки със съпругата си и с доверените си приятели — Карлос Хауърд и Рафаел — последиците от този прибързан брак, губернатор Зеспедес реши, че спасяването честта на дъщеря му изискваше втора сватбена церемония, за да бъде убедено общественото мнение, че тя е омъжена както му е редът. Уреждането на церемонията този път бе възложено на отец Хасет, който беше както духовен съдия, така и свещеник. Лейтенант О’Донован бе освободен от затворническата килия, а Доминга изведена от стаята, където бе заключена, за да бъдат венчани още веднъж, но този път пред семейството и приятелите.

След сватбената церемония булката и младоженецът отново бяха затворени в отделни стаи. Губернатор Зеспедес се кълнеше, че ще държи Доминга и съпругът й под домашен арест, докато разбере дали кралят на Испания ще зачете брака им за законен.

Сърцето на Серена замря при вида на ридаещата нещастна Доминга, когато отведоха младия й съпруг. Тя изпита облекчение, когато Рафаел тихо й каза, че е време да си тръгват. Напрежението да се съобразява с чужди обичаи и нрави я беше изтощило. В нажежената обстановка в салона на Зеспедес, Рафаел й изглеждаше далечен непознат, когато съветваше губернатора относно постъпката на непокорната му дъщеря. Тя знаеше, че той я счита донякъде отговорна за бягството на Доминга.

Серена с въздишка изкачи стълбите към верандата, която водеше към стаята й. Стъпваше тежко, покрусена от спомена за плачещата, но упорита Доминга, върната обратно при семейството си под стража. Чувството, че е една чужденка в тази страна, бе завладяло Серена, докато стоеше до дона Консепсион, опитвайки се да следва бързите думи на испански, които присъстващите си разменяха. Смутеното извинение на Ейнджъла Хют де ла Рок, когато разбра, че бе злоупотребила с гостоприемството на семейство Зеспедес, беше особено болезнено за гледане. Студеният поглед на съпруга й, като че ли й казваше: „Вижте какво зло причинихте вие двете тази нощ на това добро семейство, благодарение на романтичните ви подбуди.“ Голямо облекчение за Серена бе да напусне изпълнената с възбуда атмосфера, макар че тревогата от предстоящата й среща с ирландския капитан още веднъж я изпълни със страх, когато губернаторството остана зад гърба им.

Когато отвори вратата на спалнята, тя почувства, че влиза в сигурно убежище, където можеше да събере мислите си за предстоящата среща с Нийл Кениън. Маската с позлатени цветя висеше на китката й, когато тя седна на стола пред тоалетната си масичка. Беше освободила Тенси за вечерта и се радваше, че го е направила, защото усещаше, че не е в състояние да разговаря с никого. Високата свещ, която прислужничката беше оставила запалена зад стъкления абажур, блещукаше в мрака. Нощта бе злополучна и Серена бе радостна, че свърши.

Тя махна сапфирените обеци от ушите си и се огледа в огледалото, чудейки се как да укроти Нийл Кениън. Какво да му каже? След няколко часа тя трябваше да се срещне с него в гостилницата и да му предаде другата половина от картата, за която не знаеше къде точно се намира. Портретът беше окачен в гостилницата. Тя само можеше да се моли Сесил да е върнал картата в първоначалното й скривалище след мистериозното му пътуване до плантацията „Лунна светлина“ и опитите му да намери заровеното съкровище. Но ако не беше там, тя не знаеше какво щеше да прави. Мисълта да разкаже на Рафаел какво й бе казал Кениън или как се бе отнесъл с нея, премина през съзнанието й, но тя си спомни колко разгневен стана той, когато разбра, че тя не е споделяла с него всичко. Не, реши Серена, трябваше да се справи сама. И без Нийл Кениън в отношенията им имаше достатъчно проблеми. Тя щеше да му даде картата, стига само да я намереше зад картината. Не искаше дори и да си помисли какво щеше да прави, ако парчето от картата не беше там.

Напрежението от нощта, безпокойството за това, какво още можеше да последва и нарастващата отчужденост в отношенията й с Рафаел я бяха довели до ръба на изтощението. Тя съблече дрехите си и ги остави да лежат скупчени на пода. После извади фибите от косата си, която се разпиля по гърба и раменете й и разтърси главата си с облекчение. Взе четката и започна да разресва къдриците си. Така я завари Рафаел — седнала гола, обляна от поток лунна светлина, да разресва дългата си златиста коса.

— Такава гледка може да разтопи сърцето и да събуди желание и в най-студенокръвния мъж, querida — прошепна той, като затвори вратата зад себе си. — А аз не съм студен мъж, не и в този момент.

Тя се обърна спонтанно като чу гласа му и откликът й бе незабавен.

— Не искам повече студенина между нас — каза тя.

— Няма да има, моя красива роза — отговори й той и захвърли официалните си дрехи, сякаш му пречеха. — Нека да оставим миналото зад нас, където му е мястото. Единствено настоящето и бъдещето съществуват в тази стая. Не крия от теб колко те желая, но трябва да знам дали и ти ме желаеш по същия начин.

— Да… о, да! — отговори тя и това бе вик, идващ от дълбините на сърцето й.

Тя захвърли четката на тоалетната масичка и изтича към него.

Той я пое и я притисна към себе си. Нищо друго нямаше значение, освен това, че тя беше в обятията му, че той я държеше до сърцето си, чувствайки нежния натиск на устните й върху своите. Гърдите й бяха притиснати до неговите мускулести гърди, стройните й бедра — до бронзовите му силни крака. Беше толкова хубаво, толкова прекрасно. Ръката му галеше копринената кожа на гърба й, а чувствителните връхчета на гърдите й докосваха неговите гърди. Тялото й се извиваше към неговото, желаейки да бъде по-близо и по-близо. Той изстена от удоволствие и тя присъедини своя глас към неговия в една прекрасна музика.

Рафаел я взе на ръце и занесе до леглото. Не можеше да чака повече, за да я почувства изцяло негова. Тя беше неговото успокоение и неговото удовлетворение. Любовта му към нея беше дива страст, която гореше вътре в него и не оставяше място за ревността, която бе изпитал по-рано същата вечер, когато видя Кениън да напуска балкона. Но това колебание на чувствата му само засилваше неговото желание. Трябваше да я вземе отново и отново, за да прогони демона на ревността от душата си и да я дамгоса по такъв начин, че тя да остане завинаги негова.

— Искам те, querida — каза задъхано той и я постави на леглото.

— Знам — отговори тя, без да откъсва очите си от лицето му и протегна ръце.

Тя знаеше, че преживяването ще бъде могъщо и страстно, защото виждаше дивия блясък в черните му испански очи. Той я караше да тръпне в очакване, караше я да жадува за него, като че ли беше някакъв замайващ опиат. Щеше да се изгуби в него, във възторга, който той й даряваше, и екстазът от изживяването им щеше да задържи зората и ужаса, който пристъпваше заедно с нея, когато се изправи пред Нийл Кениън.

Той легна до нея, изстена и я притегли към себе си в страстна прегръдка, която спря дъха й. Устните му се впиваха в нейните в гореща дива целувка, поглъщаха я цялата, унищожаваха я в огъня на изгарящата страст. После устните му бяха навсякъде, оставяйки огнената си диря по гърдите й, по стегнатия й корем, докато тялото й се извиваше, подчинявайки се на унищожителната му страст.

Силните мъжки ръце галеха женските бедра и ги разтваряха така, че тя лежеше открита и уязвима за погледа и допира му. Опитните ръце я подготвяха за това, което щеше да последва, като я галеха точно там, където трябва.

Като я погледна, лазурните й очи бяха така изпълнени с любов и желание, че и последната му задръжка изчезна. Трябваше да я има, да я взема, да я поглъща. А докато го прави, самият той също да бъде погълнат от нея.

— Не мога да чакам, alma mia — каза с дрезгав глас той.

— Да, знам — отговори му тя, а устните й бяха набъбнали от целувките му. Очите й горяха от желание и любов.

И тогава, вече готова да го поеме, и двамата чуха китарата да свири своята старинна андалуска песен, сякаш за да им напомни колко далече са отишли, колко силно жадуваха да бъдат заедно и макар и да съществуват старите обиди, които си бяха нанесли, трябваше да бъдат забравени. Че никога не трябваше да приемат удивителната връзка, която съществуваше помежду им, за нещо завършено и окончателно, а да полагат усилия да я задържат.

Когато той влезе във влажните й дълбини, знаеше, че в мига на сливането беше едновременно Родриго и Рафаел. Да, помисли той, когато почувства топлината й, това беше единственото важно нещо, тази прелестна прекрасна жена.

Серена посрещаше всяко негово ново влизане, като извиваше тялото си към него, търсейки и тя пълното сливане с този мъж, който беше част от душата й. Тя знаеше, че беше едновременно Арабела и Серена, така както знаеше, че това е последният път, когато те двете щяха да изпитат този екстаз заедно. Откъде го знаеше, тя не можеше да обясни. Защото то беше отвъд границите на обяснимото. Но те бяха тук — Арабела и Родриго, и за последен път им напомняха, че животът е кратък и преходен, а любовта може да бъде вечна.

После те се отдадоха заедно на удоволствието, докато музиката заглъхна и усещането за отдавна отминали времена се отдалечи. Единственото усещане беше страстта, която започна да се издига в тях и заличи всичките им мисли. И ги понесе все по-нагоре и по-нагоре, докато избухна в пълно физическо удовлетворение.

Те лежаха един до друг с преплетени крака и ръце, а Рафаел бе издърпал завивките около тях. Сълзи се стичаха по бузите на Серена, когато усети в гърдите си особено чувство на печал. Тя го прегърна и го притисна силно към себе си.

— Те отново бяха с нас тази нощ, за да ни напомнят колко чудесна е любовта, която съществува между нас — каза Рафаел, усещайки сълзите й да мокрят гърдите му.

— Знам, аз също го усетих — прошепна тя. — Толкова много време мина от онази нощ на пожара, че вече не очаквах да ги почувстваме отново с нас. Но тази нощ имах чувството, че това ще бъде за последен път, и че те искаха да ни припомнят никога да не забравяме какво е истински важното в живота ни.

— Si, нашето бъдеще е по-важно от миналото ни. Вече всичко ще бъде добре, querida — каза сънливо той и тя разбра, че се унася в дълбок сън.

Но Серена не можеше да се присъедини към него, защото той не бе съвсем прав. Имаше нещо, което тя трябваше да направи, преди да си позволи да отдъхне. И това нещо я очакваше с пукването на зората.

Серена се събуди и се стресна. Беше задрямала, но слабата утринна светлина й припомни, че няма време за губене, ако искаше да се срещне с Нийл Кениън. Като се измъкна внимателно от леглото, за да не събуди Рафаел, тя облече ризата и фустата. Само корсетът я затрудни, но накрая успя да се справи с връзките. С намачканата бална рокля, копринените чорапи и копринените пантофи беше по-лесно. Знаеше, че представлява една измачкана разрошена грамада, но това не я интересуваше. Искаше час по-скоро да приключи с Нийл Кениън.

Рафаел изглеждаше дълбоко заспал, когато тя се измъкна от стаята, за да отиде на срещата с ирландския капитан в гостилницата. Бисерната светлина на зората се сипваше над покривите, а слънцето едва се показваше на хоризонта, осветявайки пътя й, докато минаваше по каменните плочи на двора.

Вратата на гостилницата беше затворена, но когато тя завъртя кръглата дръжка, се отвори. Миризма на бира, вино и тютюнев дим я удари в лицето, когато влезе в тъмното помещение, изпълнено със сенки и осветявано единствено от светлината, идваща от прозореца и френската врата към двора.

— Много си бърза — стресна я отсеченият глас на Нийл Кениън. Беше помислила, че е сама.

— Мисля, че казахте да дойда щом се съмне — отговори хладно Серена и като държеше главата си високо изправена, тръгна към масата, на която седеше той. Не можеше да я уплаши.

— Да. Точно това казах — отговори капитанът, а очите му бяха зачервени от безсънието и голямото количество погълната бира. Лицето му беше брадясало.

— Спомни ли си също и за картата?

— Знам къде се намира. Но не можах да я донеса, защото тя е в тази стая — отговори Серена и щом се приближи до него, разбра, че е пил през цялата нощ.

— Тук? — изсмя се кратко той, но в гласа му не се долови нито закачка, нито веселие. — Тя е била тук през цялото време? — кървясалите му очи се впиха в лицето й и в тях се четеше неверие.

— Да. Спомням си мястото, където Сесил я скри през онзи далечен ден на „Британия“, но трябва да ви предупредя, че е възможно да я е преместил, преди да умре — обясни спокойно тя, като се стараеше да не показва страх пред този мъж.

— По-добре се моли да не го е сторил — отговори грубо Нийл Кениън, като се изправи. — Къде е?

— Там, на гърба на портрета — тя посочи с пръст картината на жената на испанеца, първата златна английска роза.

— Била е тук през цялото време — промърмори той, като тръгна към картината, окачена на стената. После я повдигна и я извади от кукичката. Постави я на стола, а Серена побърза да се увери, че не е повредил платното.

— Внимавайте — предупреди го тя. — Ето тук, нека аз да проверя — спря тя ръката му, която се опитваше да се напъха зад гърба на картината.

— По-добре се моли да е тук — отново каза той, като се отдръпна, така че тя да може да плъзне ръката си зад платното.

Серена усети страх да стяга сърцето й, докато се опитваше да напипа нещо и да разбере дали картата е там, но не можа да намери нищо. Без да поглежда към Нийл Кениън, тя продължи внимателно да опипва гърба на картината, търсеше някаква издатина, която да й подскаже, че Сесил е върнал обратно частта от картата в първоначалното й скривалище. Но нищо не откриваше. Страх и гняв изпълниха сърцето й.

— Така както търсиш, няма да намериш нищо — изръмжа Кениън и извади нож от джоба си. Мушна го по продължение на ръба на картината и натисна с острието. Извади два пирона. Картонът, който държеше платното, провисна надолу и тънък пергаментов лист падна на пода в краката им.

Серена въздъхна облекчено. Тя разгъна пергамента и видя, че това наистина беше част от карта. Испанската дума isola едва се виждаше, както и останалите думи — Atlantico и La Estenada Matanzas, а по-надолу бе написано El Tesoro verde. Тя знаеше, че на английски думите означават остров, Атлантически океан, залива Матанзас, Зеленото съкровище. От рисунката на картата тя разбра, че това трябва да е остров Анастасия.

— Ще взема това — каза той, като изтръгна пергамента от ръката й и го постави на една от масите.

После извади друг лист хартия от джоба си и го постави до току-що намерения пергамент.

— Ето, капитан Кениън, вече имате своята карта — каза Серена, а във всяка нейна дума се усещаше досада и отвращение. — Желая ви късмет в търсенето на съкровището.

— Не бързай толкова! — пресегна се той и стисна китката й като в менгеме. — Познаваш тази местност, кажи ми какво означават всичките тези рисунки. Аз се досещам, но искам да го потвърдиш.

— Струва ми се, че това е остров Анастасия — каза тя през стиснати зъби. — Това тук е фарът, а това долу е пътят, който води към плантацията на Джеси Фиш. Предполагам, че това е „Лунна светлина“.

— „Лунна светлина“ е твоята плантация, прав ли съм?

— Да. Сесил казваше, доколкото мога да си спомня, че се предполагало съкровището да е заровено в земята, която той е купил на остров Анастасия.

— Тази къща на брега твоя ли е? — попита той, като продължаваше здраво да стиска китката й.

— Да — отговори кратко тя.

— Добре. Тогава отиваме там — заяви той, грабна пергамента с едната си ръка и го мушна в джоба си.

— Никъде няма да отида с вас — изумена, Серена извика гневно.

— Напротив. Ще дойдеш с мен — настоя той като изви китката й, а студените му очи я гледаха мрачни и гневни.

Тогава тя усети острия връх на ножа, който той бе взел от масата и опрял в нея. Като преглътна чувството си на безпомощност, което се надигаше в гърлото й и почти я задушаваше, тя каза с глас, който за нейно разочарование трепереше.

— Вие… Вие нямате нужда от мен. Нали имате картата.

— Да, но ти ми трябваш, за да кажеш на онзи стар луд пазач, че търсиш нещо и че аз съм твой приятел — каза той и я помъкна към вратата.

— Значи вие сте бил един от тези, които са ходили в „Лунна светлина“ и са заплашвали Жозе и Инес — каза тя, като внезапно я обзе прозрение.

— Чух историята за „El Tesoro verde“ в Лондон от твоя съпруг пияница — отговори Нийл Кениън, без да забавя хода си. Знаех, че е заровено някъде в „Лунна светлина“, но без картата човек може да прекара целия си живот в копане на пясъците. Е, вече имам точното местоположение — каза победоносно той. — А ти си затваряй устата, за да останеш жива. Само една дума да кажеш, ще те промуша с ножа и после ще хвърля тялото ти във водите на залива. Ще бъдеш вкусна храна за акулите, моя скъпа senora.

— Но как ще стигнем дотам? Все някой ще ни види. Не виждате ли, че съм облечена в балната си рокля? — питаше тя, печелейки време с надеждата, че някой ще се събуди и ще ги види, докато все още са в двора.

— Няма такава опасност. Едва се зазорява. Много малко хора са будни по това време. Ако срещнем някой, ти ще ми се усмихнеш, за да изглежда, че се връщаме от бала. В залива ни чака лодка и лодкарят няма да задава въпроси, като види цената, която му плащам за услугата.

— Всичко сте планирали — каза изненадана Серена.

— Аха. Така че не мисли, че можеш да се отървеш от мен — изсъска той.

Щом стигнаха до вратата, той притисна ножа толкова силно, че тя го усети през корсета си. За случайния зрител те изглеждаха като любовници, тъй като Серена бе притисната до него.

Със свито сърце тя разбра, че все още всички спяха, тъй като и дворът беше пуст в бледата утринна светлина. Пердетата в стаята на Тенси и в кухнята все още бяха спуснати. Оставаше поне един час до пристигането на Лиа от къщичката в Минорка, за да се залови с приготвянето на закуската. Когато стигнаха до външната порта, Серена погледна нагоре към затворената врата на спалнята. С всяка своя клетка тя мълчаливо викаше Рафаел, но след миг беше изблъскана на безлюдната, за нейно съжаление, улица „Морска“.

— Върви по-бързо! — заповяда Кениън, а ръката му все още обгръщаше кръста й с опрян до ребрата нож. — Искам да стигнем до пристана преди хората да са излезли по улиците.

Пустите улици, като че се присмиваха на Серена, когато минаваха покрай къщите със затворени капаци на прозорците за през нощта, чиито обитатели все още спяха. Когато наближиха пристанището, те видяха няколко пияни моряци и войници, които спяха във входовете на затворените магазини след нощния гуляй.

С примряло сърце тя разбра, че няма кой да й се притече на помощ. Нийл Кениън щеше да успее в налудничавия си план.

Когато наближиха пристанището, той я принуди да върви по дългия дървен кей, който се врязваше в залива. Вятърът развяваше косата й, шибаше полата й и я увиваше около краката й. Като че ли пътят им по хлъзгавите дъски беше безкраен. Обувките й с високи токове се пързаляха, така че Кениън се напрягаше да я задържи да не падне. Накрая те спряха пред малка едномачтова платноходка с едно закърпено платно.

— Скачай вътре! — заповяда й той, когато един стар мрачен испанец, увил мръсен парцал около главата си, погледна към тях от палубата.

Ако беше изненадан, че вижда ирландския капитан и младата жена, облечена в бална рокля, това не пролича в малките му черни очи, които гледаха Серена с пълно безразличие.

Когато стъпи на полюляващата се палуба, тя усети, че й се гади и се хвана за омразния Кениън, за да не падне.

— Съжалявам, но не се чувствам добре.

— Лягай тук тогава! — каза той и я помъкна към грубата пейка от дясната страна на платноходката. — Ако ти стане лошо, само си наведи главата над перилата…

Платноходката започна да пори водите на залива. Серена лежеше на пейката и се мъчеше да преодолее гаденето, сигурно от бременността. Сълзи на безсилие изпълниха очите й, докато гледаше белите варосани къщи на Свети Августин, обагрени в розово от изгряващото слънце. Те ставаха все по-малки и по-неясни, докато навлизаха в откритите искрящи води на залива Матанзас. За момент й се стори, че вижда очертанията на високата гъвкава фигура на Рафаел, окъпана от ослепителната светлина на изгряващото слънце, но тъй като мъката и отчаянието я бяха завладели, тя зарови лице в ръцете си, съзнавайки, че това е само един мираж. Щеше ли да го види отново? Изпита болка й се почувства ужасно нещастна, когато се сети, че той дори не знае, че тя носи неговото дете. Мисълта за тяхното бебе й даде сили да се стегне и да намери сили, за да издържи, да не позволи на отчаянието да я сломи. Когато пристигнат в „Лунна светлина“ тя щеше някак си да намери начин и да избяга от Нийл Кениън. Седна на пейката и се загледа към сушата, където предполагаше, че се намира „Златната роза“, там някъде, кацнала върху бързо отдалечаващия се бряг.

— Нищо още не е свършено между нас — прошепна Серена през полъха на вятъра. — Ще се видим отново.

Това беше и вик, и клетва, изтръгнати от дъното на душата й.