Даян Робинсън
Орелът и розата (29)

Двадесет и осма глава

— Мислите ли, че е редно да отидете у сър Елстън толкова рано, преди да е започнало партито, милейди? — попита Тенси, като приключи с прическата на господарката си, чиято коса беше сресала официално за случая — събрана високо над челото, като само две дълги къдрици падаха върху раменете й.

— Трябва да спра разпространението на тези глупости. Видя какво се случи с Марко — отговори решително Серена, като напудри устните си с пудра в карминов цвят, за да станат по-тъмночервени.

— Сега той се чувства по-добре, милейди. Играе с маймунката, която онази езичница остави. Макгрегър ще го придружи до училището в два часа и ще отиде да го вземе по залез-слънце — сподели Тенси.

— Много добре. Той може би ще стане баща на момчето — каза нежно Серена, като се опита да съобщи новината на прислужничката си по-внимателно.

— Знам това, милейди. Не съм сляпа. Даже едно време исках да бъда госпожа Макгрегър, преди да срещна моя възлюбен. Така, че желая на Лиа и Александър само щастие, ако тя е достатъчно разумна да приеме предложението му — каза разсъдливо Тенси.

— Радвам се да го чуя — усмихна се Серена на прислужничката си в отражението на огледалото, преди да стане.

— Очарователна сте, милейди — възкликна младата жена, оправяйки диплите на кораловочервената с розови райета копринена рокля на Серена, украсена със зелени, сини и кремави брокатени букетчета.

После Тенси оправи сребристите дантелени воланчета, които обточваха ръкавите, стигащи до лактите й, и късото елече. Оглеждайки се във високото огледало, Серена докосна медальона, който беше сложила на червена копринена панделка около врата си. Това беше една миниатюра, изобразяваща Рафаел като млад матадор. Дона Консепсион й я беше подарила в деня, когато Рафаел замина за Западна Флорида, за да й прави компания в дългите самотни дни, които я очакваха занапред. Миниатюрата беше изработена в Испания специално за майка му, когато той беше известен със смелостта си на арената за борба с бикове. Преди да умре, добрата жена беше подарила медальона на своята приятелка, дона Консепсион, в знак на дългогодишната им дружба. Серена го държеше върху масичката до леглото си, така че скъпият образ на Рафаел да бъде последното нещо, което вижда, преди да заспи и първото, когато сутрин отвори очите си. Днес тя го сложи, за да й дава кураж и да напомни на смъртните й врагове, че тя е жената на Рафаел, неговата законна съпруга.

— Това ще раздуха пламъците, милейди — пророкува Тенси, като се увери, че панделката е здраво завързана.

— Тази жена вече ме изкарва от търпение. Нека Макгрегър занесе бележката ми на дона Консепсион, в която изразявам съжалението си, че нямам възможност да отида с тях на събирането тази вечер. Може да се отбие в губернаторството, след като заведе Марко на училище следобед.

Серена сложи ръкавиците си, после застана неподвижно, за да може Тенси да й сложи шапката с широка периферия от кремава коприна и кокетна воалетка, която се връзваше с широки ленти на фльонга под брадичката. Тя взе скъпия си коледен подарък от Рафаел, който той беше оставил на дона Консепсион да го поднесе на Серена заедно с едно любовно писмо. Изрисуваното копринено ветрило с дръжка от слонова кост бе принадлежало на майка му. Сцените, които бяха изрисувани върху него, представляваха портокалови дървета на фона на синьо-зелено море. Златистите портокали бяха оцветени със златна боя, така че блестяха, когато светлината падаше върху тях. Тя завърза ветрилото на панделката, която висеше на китката й. Взимаше го със себе си като още един талисман, който да й носи щастие. Серена не знаеше колко важно щеше да се окаже това ветрило за нея в следващите часове. Като окачи на другата си китка кораловочервената копринена чантичка, на която с копринени конци бяха избродирани пъстри цветя, тя представляваше ослепителен портрет на една модерна светска дама.

Пустите улици дремеха, загрети от топлото пролетно слънце. Те единствени поздравиха Серена, когато тя тръгна по улица „Свети Георги“ към жилището на Елстън. По това време на деня повечето от жителите на острова си почиваха. Изключение правеше тази решителна жена, облечена така, сякаш отиваше на разходка в някой моден лондонски парк. Гневът на Серена, когато видя детското тъжно лице на Марко, се беше засилил, докато се обличаше. Тя не изпитваше никакво удоволствие от това, че й предстоеше да каже на Евита какво мисли за нея и за нейните детински методи на отмъщение.

От бялата фасада на двуетажната къща на Елстън лъхаше тайнственост и мистериозност. Пердетата бяха спуснати зад засенчените със зелени капаци прозорци. Серена почука с месинговото чукало по лъскавата зелена врата. Тя видя над ниската ограда, че къщата е оградена с обширна градина.

— Искам да видя маркизата — каза Серена на чернокожия прислужник, който отвори вратата.

Мъжът беше облечен в тъмносиня ливрея, носеше бели чорапи и обувки с катарами. Поне към слугите си, за разлика от жените, Елстън е придирчив до педантичност, помисли си Серена.

— Не е вкъщи — отговори навъсено лакеят.

— Знам, че е в къщата, затова моля, кажете й да слезе, за да разговаряме — настоя Серена, като постави на прага на вратата носа на копринената си обувка с високо токче, така че той да не може да я затвори.

— Не, мадам, не мога да й кажа това — поклати главата си той, а тъмните му очи я гледаха уплашено.

— Аз поемам отговорността — заяви Серена, като бутна вратата и влезе в малката стая, която някога е била използвана за приемане на търговци и други посетители.

— Тя ще се ядоса — каза лакеят и отново поклати глава, после се обърна и излезе от стаята, като я остави сама.

Серена не знаеше със сигурност къде се намира спалнята на маркизата. Твърдо решила да се срещне насаме с жената, която беше постоянен източник на неприятности за нея, откакто пристигна в Свети Августин, тя отиде в хола и откри стълбището, което водеше към втория етаж. Реши да отваря всички врати, докато накрая попадне на стаята на Евита. Изкачвайки се по стълбите, тя усети, че е наблюдавана. Няколко слуги се бяха струпали на входа на долния етаж и мълчаливо я гледаха. Евита трябва да им е взела страха, помисли Серена, защото знаеше, че Елстън не би могъл да предизвика такава реакция у слугите си. Жената беше отрова за всеки и за всичко, до което се докоснеше.

Тя стигна до площадката на първия етаж и като се спря, за миг си помисли за насиненото око на Марко, за да си вдъхне кураж. После завъртя топката на първата врата и я отвори. Стаята беше празна. Тя затвори вратата и продължи нататък. Отново попадна на празна спалня. Третата врата обаче водеше към гостна стая, обзаведена с мебели, тапицирани с елегантна червена и златиста дамаска, с боядисани в жълто стени и красив килим върху боядисания в черно, дървен под. До махагонова масичка за карти в стил кралица Ана седеше Евита. Черната й копринена рокля с късо елече беше едно тъмно зловещо петно в иначе уютната стая. Единствено червената роза, забодена в деколтето й, както и ярко начервените й устни, контрастираха на тоалета.

— И така, ти дойде — изсъска тихо тя на английски, като вдигна поглед от картите, които бе наредила пред себе си.

— Очакваше ме по-късно тази вечер предполагам — отговори Серена, като влезе в стаята, но остави вратата леко открехната.

— Картите ми казаха, че ще дойдеш следобед — каза Евита и посочи една от тях. Дългите й пръсти се движеха напред-назад и това беше единственият признак, че е неспокойна.

— Казаха ли ти, защо ще дойда? — попита Серена и думите й прозвучаха саркастично.

— Ти си изплашена — каза Евита и сви рамене, като че ли това беше много лесно за отгатване.

Странните й студени черни очи, които не издаваха никакви чувства, се втренчиха в Серена. Зениците им бяха толкова разширени, че изпълваха целия ирис на окото. Серена се досети, че Евита е погълнала голямо количество опиат, което я притесни. Само опиат можеше да разшири толкова много зениците й. Това ли бе причината, поради която тя се държеше толкова странно? Действията й не бяха ли като на човек, зависим от тези упойващи вещества, които замъгляваха съзнанието?

— Не съм изплашена, Евита, а само съм много ядосана заради лъжите, които разпространяваш за мен — каза сдържано Серена и отвърна с унищожителен поглед на странно втренчените в нея очи на Евита.

— Тогава трябва да се страхуваш — отговори Евита. С върха на езика си тя докосна за миг начервените си устни. — Аз притежавам голяма сила.

— Моля те, не се опитвай да ми играеш номерата си, Евита. Само си губиш времето. Аз не съм ти някоя невежа слугиня, която да можеш да сплашиш, като повярва в така наречената ти сила — тонът на Серена беше унищожителен, когато тя погледна към жената, а върху лицето й беше изписано презрение.

— Тогава ти си една глупачка, тъй като силата ми наистина съществува — каза Евита, а погледът й блесна предупредително, когато се изправи на крака.

Тя събра картите и внимателно ги постави на масата. После бързо отиде до камината и дръпна шнура на звънеца.

— Какво искаш? — попита разярена Серена.

— Искам да ти отмъстя за това, че си позволи да вземеш нещо, което е мое — заяви Евита, сякаш това беше факт, който всички, освен Серена знаеха. С извиващи се, почти змиевидни движения, тя отиде до масичката за карти и се вмъкна в стола си.

— Можеш да вярваш, в каквото си искаш, но ти заявявам, че ако тези клюки и слухове не престанат, ще отида при губернатора Зеспедес — заплаши я Серена със студения, повелителен тон на английска аристократка.

Като вдигна поглед от картите, които отново бе започнала да реди върху масичката, Евита погледна победоносно Серена.

— Няма да отидете при губернатора, лейди Марстън, или при когото и да било.

Нейната злобна безумна усмивка беше последното нещо, което Серена видя, защото две силни, мускулести ръце я заковаха на мястото й, хващайки я отзад, а други ръце свалиха шапката от главата й и завързаха очите й. В устата й натъпкаха кърпа и вързаха ръцете й на гърба.

— Ще отидеш там, където няма да можеш да кажеш никому нито дума. Не те ли предупредих за моята сила?

Налудничавият, победоносен смях на Евита отекваше в ушите на Серена, докато мъжете, които я вързаха, я блъскаха и бутаха вън от стаята.

Серена знаеше, че наплашените до смърт слуги ще направят това, което им заповяда Евита. Тя предположи, че Елстън все още не се беше върнал от сградата на губернатора за соарето тази вечер. Гневът, който я завладя, беше единственото чувство, което изпитваше, тъй като беше сигурна, че Евита се опитва само да я изплаши. Тази жена сякаш изпитваше някакво безумно удоволствие от факта, че се опитва да я сплаши. Серена можеше само да гадае къде я водеха и колко време щеше да мине, преди да открият отсъствието й и да дойдат да я потърсят.

Двамата силни слуги я държаха здраво, докато я изнасяха от къщата. Тя разбра това въпреки завързаните си очи. Шумът от обувките им, които поскърцваха по натрошените мидени черупки, й подсказа, че минаваха през вътрешния двор и се насочваха или към кухненските помещения, или към конюшните. Единият от мъжете я прехвърли като чувал с брашно през рамото си и тя усети как той се напрегна, докато я носеше нагоре по някакви стълби. После я тръшнаха върху слама и я оставиха със запушена уста, завързани ръце и превръзка на очите. Тя остана неподвижна, ослушвайки се в отдалечаващите се стъпки на своите похитители. Дишаше тежко от усилията да се бори с тях. Сега трябваше да си отдъхне, да почине малко и чак след това да опита да се освободи.

Докато лежеше там, в сламата, я обзе чувство на спокойствие и всичките й страхове отлетяха някъде далече. Серена не можеше да си го обясни, защото поначало беше много странно, но тя усещаше нечие присъствие тук, при нея, едно топло и грижовно присъствие, което успокояваше тревогата й и й даваше сила. Беше същото чувство, което винаги бе изпитвала в прегръдките на Рафаел. Изведнъж тя разбра със сигурност, че по някакъв начин ще я намерят. Някъде дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Рафаел идва към нея, въпреки че нямаше, никаква убедителна причина да бъде така сигурна в това. След като постепенно възвърна силите си, тя започна да обмисля как да махне превръзката от очите си и да потърси средство да развърже ръцете си. Имаше чувството, че лежи върху бала сено. Започна бавно да търка лицето си в сламата, като лека-полека изместваше превръзката все по-нагоре и по-нагоре. Тези движения отново я изтощиха, но накрая усилията й бяха възнаградени. Превръзката падна и на светлината на залязващото слънце тя видя, че се намира в плевника, над конюшнята, близо до наклонените греди на покрива. Над главата й имаше висок прозорец и през прашното стъкло проникваше светлина. Ако можеше някак да стигне до прозореца, сигурно щеше да успее да привлече вниманието на някой от гостите, които пристигаха за соарето на сър Елстън.

Плановете й се оказаха неизпълними поради невъзможността да помръдне и тя остана да лежи върху балата сено, като се опитваше да измисли начин и да се придвижи към прозореца. След няколко несполучливи опита тя успя да седне. Освен че в плевника беше топло и задушно, към нещастието й се прибави още и ужасният сърбеж, причинен от допира със сеното, който плъзна по цялото й тяло. Капчици пот избиха по лицето й и започнаха да се стичат надолу, като увеличаваха мъките й. Ако някога успееше да се измъкне от плевника, беше сигурна, че ще удуши Евита с голи ръце. Омразата и яростта, които изпитваше към тази побъркана жена й дадоха сили да започне да се примъква сантиметър по сантиметър по покрития със сено дървен под към прозореца. Трябваше да се движи бавно, като се стараеше да пази равновесие, защото паднеше ли, нямаше да може отново да се изправи.

Тези усилия й отнеха часове и слънцето се беше изгубило в здрача, преди тя да достигне до потъналия в прах и мръсотия прозорец. Накрая усилията й бяха възнаградени, тъй като вече виждаше двора под себе си. От кухненските прозорци струеше светлина и осветяваше двора и покритата с натрошени черупки пътека, която водеше към къщата. Серена чуваше приглушена музика, идваща от салона на втория етаж, до който гостите бяха съпровождани след пристигането им.

Като опря глава до студеното стъкло, Серена позволи на сълзите, предизвикани от гнева и безпомощността й, да потекат по бузите й и да се смесят с потта й. Тя беше толкова близо — можеше да чуе разговорите на гостите и музиката — но не можеше да привлече вниманието им. За миг седна, изтощена и сразена. Никой нямаше да забележи отсъствието й. Губернаторът и дона Консепсион сигурно бяха получили бележката, с която им съобщаваше, че няма да присъства на соарето. Дори Тенси и Макгрегър щяха да помислят, че е променила намеренията си и е решила да остане за партито у сър Елстън.

Както си седеше в тъмнината, с клюмнала от изтощение глава, тя започна да се чуди колко ли време щеше да мине, преди Евита да се измори от играта си и да изпрати някой да я освободи. Какви ли други странни планове за отмъщение кроеше в умопобъркания си мозък тази жена? Серена потрепери при тези размисли, защото с настъпването на мрака нейният висок дух постепенно бе отстъпил пред отчаянието. Къде беше той? Къде беше Рафаел, когато тя се нуждаеше от него толкова отчаяно?

Дългата нощ се влачеше бавно, докато тя седеше до прозореца и от време на време се унасяше в лека дрямка. Луната се бе издигнала високо в небето и хвърляше призрачна светлина в плевника, но все още никой не беше дошъл в конюшнята или в задния двор. Серена беше видяла слугите да изнасят покрити блюда от кухнята и да ги носят в къщата, но нямаше възможност да привлече вниманието им върху себе си. Даже и да я видеха, мислеше си тя, щеше да е безполезно, защото всичките — беше сигурна в това — се страхуваха толкова от Евита, колкото и двамата прислужника, които я донесоха в плевника.

Бяха настъпили късните часове на нощта, или по-точно вече настъпваше ранната утрин, когато Серена чу, че долу има някой. Тя беше заспала и само плашливите движения на конете в отделението на конюшнята я изтръгнаха от неспокойния й сън. Внезапно тя чу шум от стъпки. Някой се качваше по стълбата към плевнята. След миг един фенер заслепи очите й.

— А, тук си значи — изсъска един познат глас. — Дойдох да видя добре ли си — разсмя се победоносно Евита, като се качи горе и тръгна към мястото, където се беше свила Серена — до прозореца. — Виждам, че си успяла да махнеш превръзката от очите си. Е, няма значение. Скоро няма да можеш да виждаш нищо.

Жената се втренчи в Серена, а в очите й горяха безумни пламъци.

Какво ли имаше да й каже? Серена се страхуваше да попита. Страх и гняв забушуваха в душата й, когато разбра, че зависеше от настроението на тази жена. Някакъв първичен инстинкт за самосъхранение й нашепна, че Евита е овладяна от манията да се отърве от нея. Тази жена щеше да се задоволи само с нейната смърт. Това заключение накара Серена да изпита истински страх.

— Той пристигна тази вечер. О, да! Рафаел е в Свети Августин. Той дойде да те търси, но никога няма да те намери — прошепна Евита и огледа плевнята, сякаш искаше да се увери, че освен тях двете, няма никой друг. — Никога! — изсъска тя с цялата жлъч, която се таеше в осакатената й душа.

Рафаел беше в Свети Августин! Думите отекнаха в сърцето на Серена и за кратко време тя се почувства щастлива. Тя беше предусетила неговото пристигане, беше изпитала странното чувство, че той е наблизо, когато я захвърлиха в плевнята. Не си задаваше въпроса как е възможно това. Между тях имаше твърде много неща, които не можеха да бъдат обяснени. Но той беше жив и беше в Свети Августин! Беше дошъл да я търси! Само това имаше значение.

Като повдигна фенера, Евита застана по-близо до Серена, взирайки се надолу към нея, сякаш търсеше нещо в бледото й, изплашено лице.

— Каква магия притежаваш, inglesa, че можеш да задържиш такъв мъж като него? Няма значение, защото силата, с която го привличаш, скоро ще изчезне, ще изгори в пламъците!

Серена я погледна с ужас, когато чу думата „пламъци“. Какво искаше да каже тя? После очите й се спряха на премигващата във фенера свещ.

— Si, точно така. Когато изляза оттук, ще оставя фенера на пода, близо до сламата и ще го ритна. Какво безобразие, че не съм видяла как свещта подпалва сламата! — заговори почти напевно Евита, сякаш обясняваше на дете. — Ще мине малко време преди пламъците да дойдат при теб, inglesa, при английската вещица! Ще имаш време да се разкаеш за дяволските си способности. Те направиха същото — ти го знаеш — на кладата на Инквизицията в Севиля. Ти ще усетиш пламъците, както ги усети и първата златна роза. Да, ти ще разбереш как е страдала, защото се е омъжила за испански капитан — изсъска Евита, а в студените й, бездънни черни очи се четеше странна садистична наслада.

Това беше първото чувство, което Серена забеляза в тези особени очи и то смрази кръвта й.

Тя щеше да умре, както беше умряла Арабела. Всеки нерв в тялото й искаше да изкрещи, когато Евита се обърна и тръгна към стълбата. Устата й все още бе запушена с кърпата. Тя щеше да умре мълчаливо, без да може да издаде и звук, без да може да извика. За миг плевнята се завъртя пред очите й и тя помисли, че припада. Молеше се да загуби съзнание, преди Евита да пристъпи към осъществяване на плана си.

И изведнъж, макар да беше като всичко останало — неясно и смътно — тя го видя, като че ли през мъгла. Първо изящната му глава, после широките рамене и накрая гъвкавото му мускулесто тяло. Той пристъпи напред по дъсчения под в плевника. Рафаел! Сърцето й пееше името му отново и отново, като благодарствена молитва.

— Madre de Dios! Ти си побъркана! — възкликна Рафаел, като се приближи към слисаната Евита, която държеше фенера така, че сянката му падаше върху далечната стена на плевнята.

— Как научи? — остана зяпнала тя.

— След като заяви, че никога не си я виждала, макар че Тенси ми каза, че е тръгнала насам, аз се обърнах, за да си вървя, но нещо в ъгъла на стаята, близо до вратата, привлече вниманието ми. Беше едно ветрило. Ветрило, което бе принадлежало на майка ми и което аз дадох на Серена като подарък за Коледа. Имаше само едно-единствено такова ветрило, с изрисувани златисти портокали, които висят по дървета на фона на морето. Баща ми го бе поръчал специално за майка ми, да й напомня за Свети Августин, след като са се върнали в Севиля. Това беше последният подарък, който тя получи от него. Така разбрах, че си ме излъгала, Евита. Престорих се, че си тръгвам, но изчаках зад стената в градината пред кухненските помещения, докато гостите се разотидоха, а Елстън се оттегли в стаята си. Бях сигурен, че ще ме заведеш при нея, както и направи — той нетърпеливо произнасяше думите. — Но това свърши. Искам да напуснеш Свети Августин с първия кораб или ще те заключа в тъмницата на Castillo и ще хвърля ключа — гласът му беше студен и презрителен.

— Не, ти само си омагьосан от тази inglesa. Когато тя си отиде, ти отново ще бъдеш мой. Ти ме обичаш. Обичаш единствено мен. Спомни си думите, които ми каза онзи следобед, когато кръвта ти багреше пясъка на арената за бикове. „Ти винаги ще ми принадлежиш“, каза ти.

Тя тръгна към него, а едната й ръка беше протегната умоляващо.

— Да те обичам? Аз те ненавиждам! — той изговори през зъби тези думи. Красивото му лице бе изкривено от презрение и отвращение.

— Не… не! — извика Евита и се спусна към него. Какво се случи след това Серена не можеше да каже със сигурност, но тя си помисли, че отново чува струните на китара и за част от секундата й се стори, че вижда три сенки на стената — на двама мъже, като тази на единия мъж очертаваше яка около врата му от времето на кралица Елизабет, и на вбесената Евита. После в конюшнята отекна единствено дълъг, пронизителен писък и Евита падна от плевнята върху каменния под долу.

— Querida — прозвуча гласът на Рафаел. В същия миг той беше до нея, извади кърпата от устата й и развърза ръцете й. — Нищо лошо не може да ти се случи. Аз съм с теб — спокойният му глас й вдъхна увереност, докато той й помагаше да се изправи на краката си.

— Тя е луда — изхлипа Серена и се притисна до гърдите му.

— Si, но повече няма да ти причинява зло. Ела, нека се махнем от това място — каза й той, като я поведе към стълбата.

Докато слизаха, те усетиха мирис на изгоряло и видяха пламъците. Серена за миг замръзна на мястото си. Евита все пак щеше да победи. Те щяха да умрат, както беше умряла Арабела. Щяха да изгорят живи, погълнати от пламъците. После, някъде над нея, горе в плевнята, Серена чу ликуващите звуци на китара и жалния вик на жена:

— Родриго, защо ме изостави?