Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eagle and the Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Робинсън. Орелът и розата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1994

Редактор: Камелия Вълова

Коректор: Марийка Тодорова

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Ослепителните лъчи на нажеженото до бяло слънце хвърляха дълги сенки в закътания вътрешен двор на „Златната роза“. Огромното палмово дърво в средата на двора със закачени кошници с шибой по ствола, беше като убежище сред убийствената горещина на флоридския следобед.

— Трябва да хапнете малко, милейди. Ще обидите Лиа, ако поне не опитате от храната — скара й се леко Тенси, докато поставяше пред Серена изрисуваните със сини шарки съдове. — Дори и в тази горещина имате нужда от храна. Днес изглеждате бледа.

— Благодаря ти за грижите, но това ще бъде всичко — отвърна Серена и взе тежката сребърна лъжица, част от зестрата й, която беше донесла преди четири години със себе си от Англия. — Моля те, виж дали Макгрегър се е запасил с достатъчно ром за тази вечер. Предполагам, че много английски и испански войници ще посетят „Златната роза“ след церемонията този следобед.

— Добре, ще проверя — каза Тенси и се усмихна леко. Тя изпитваше силен интерес към този сериозен шотландец, който работеше при тях като барман. Беше се появил в Свети Августин преди няколко месена и потърси при тях работа точно в деня, в който предишният барман беше заминал за Чарлстън в Южна Каролина. Той работеше усърдно, но не беше от приказливите. Което я караше още по-настойчиво да желае да узнае неговата тайна, защото беше сигурна, че такава има. Освен това, помисли си тя, промъквайки се в хладното помещение на гостилницата, той беше доста привлекателен по един свой малко тъжен начин.

Тенси е права, реши Серена. Трябваше да се опита да хапне нещо. Сутринта премина в задачите по гостилницата и хана, но мисълта, че само след няколко часа всичко ще се промени изцяло, не я беше напуснала през цялото време. Свети Августин щеше да стане отново испанска колония. Седнала до изящната маса от ковано желязо, под сянката на извисяващата се палма, тя се опита да заличи от съзнанието си безбройните притеснения за бъдещето и да се наслади на спокойствието на градината. Но по някаква причина удовлетворението, което винаги намираше сред пищните цветове и билки, през този ден, изпълнен с вълнения, беше далече от нея.

Вкусната храна засядаше на гърлото й, но знаеше, че церемониите във форта Свети Марк ще траят дълго и щяха да й трябват сили, за да изпълни неприятните задължения този следобед. Загледана в старателно култивираните шипки, растящи до високия зид, изграден от цимент и начупени мидени черупки, които използваха в колонията за ограждане на градини, тя си помисли, че испанците вероятно щяха да върнат оригиналното име на голямата крепост, Castillo de San Marco. При звука на това име по гърба й премина лека тръпка. Защо й звучеше така заплашително, така загадъчно? След този ден сигурно щяха да настъпят много промени и ако тя имаше намерения да остане в Свети Августин, трябваше да свикне с мисълта за промяна. Ще трябва да науча испански, реши тя. Щеше да бъде глупаво да живее в испанска колония и да не знае езика. Порази я една странна мисъл — в съня й мъжът, който идваше от мъглата, говореше испански думи. Откъде ги знаеше? Тя не разбираше смисъла им, но беше сигурна, че са испански думи. Все пак, трябва някъде да ги е чула, иначе как би могла да сънува думи на език, който не разбира?

— Милейди, сър Елстън Харгроув — съобщи Тенси, появявайки се отново на извитата веранда, която водеше към входната врата. Тя въведе в двора елегантно облечен англичанин и с това прекъсна мрачните размишления на Серена.

— Елстън, колко се радвам да ви видя — каза любезно Серена и протегна ръката си на мъжа, когото познаваше от четири години като помощник на губернатора. Той я ухажваше без успех. Беше й добре известно, че въпреки титлата, не притежава почти никакви пари. Преди години богатството му бе пропиляно от безразсъден предшественик, много подобен на собствения й покоен съпруг, помисли тя с въздишка на отвращение за Сесил. Сър Елстън Харгроув трябваше да се ожени за богата наследница. Той просто убиваше времето, изпълнявайки задълженията си към краля и родината в тази скучна малка колония. Тя леко се усмихна, когато той се поклони над пръстите й. — Колко добре изглеждате — измърка Серена, припомняйки си лондонските светски обноски.

— Знаете колко държат тези испанци на облеклото и протокола. Точно за това съм и тук, скъпа моя Серена, да ви придружа на тези проклети церемонии — каза провлечено той, а студените му сиви очи обгърнаха лицето и фигурата й с вещ и обигран поглед. — Боже, доволен съм, че дойдох. Такава красавица като вас не трябва бъде сама сред тези латинци с гореща кръв наоколо. Не би било безопасно, мила моя — очите му проблеснаха с разбиране.

— Но, Елстън, а кой ще ме предпази от вас? — пошегува се тя, издърпвайки пръстите си от ръката, която задържа нейната малко по-дълго от общоприетото.

— Само ме измъчвате, безсърдечна жена — отвърна той, доволен от закачката. — Ще ми разрешите ли да седна? Ужасна горещина.

— Заповядайте — каза тя и посочи железния стол срещу нея.

Въздухът се изпълни с тежък мускусен аромат, когато гостът измъкна от дантеления си маншет ленена носна кърпа и я допря до овлажнялото си чело. Наистина не би трябвало да носи тази напудрена перука в жегата, помисли си Серена, опитвайки се да не се засмее. Толкова беше натруфена. Опашката беше поставена в черна копринена мрежичка, завързана с широка черна панделка отзад на врата. Реши, че неговият парфюм беше по-силен от нейния, защото усети, че се задушава. Но освен това тя знаеше, че сър Елстън се гордее с факта, че облеклото му е по последна мода и не отстъпва на лондонските стандарти само защото живее в този отдалечен тропически край.

— Тенси, донеси, моля те, една халба бира на сър Елстън — нареди Серена на прислужничката, която се канеше да си тръгне.

— Ах, мила Серена, това ще облекчи тегобата на този следобед. Много ще ми липсват часовете в тази прекрасна градина. Може би ще можем да им се наслаждаваме и в Ню Провидънс, ако имам късмет и вие решите да се установите там. Или като много други имате намерение да се върнете на зелените английски брегове? — заинтересува се сър Елстън, притискайки отново към челото си поръбената с дантела кърпа.

— Няма да се върна в Англия, защото в родината ми няма нищо, което да ми принадлежи. А мисълта да започна всичко отначало наред с други изгладнели бежанци не ме привлича. В действителност имам намерение да остана в Свети Августин и да задържа „Златната роза“ — каза меко тя и видя как се промени изражението на лицето му.

— Но, скъпа Серена, не можете да останете, след като испанците вземат властта, а освен това най-вероятно те няма и да ви разрешат. За да живее в испанска колония, човек трябва да стане католик и да се закълне във вярност към испанския крал. Те много държат на тези правила. Знам го от сигурен източник, от секретаря на новия испански губернатор, Зеспедес. Карлос Хауърд е отчасти ирландец и е член на този дяволски ирландски полк, от който испанците са така доволни.

— Джон Лесли от търговската къща „Пентън и Лесли“ остава и продължава търговията си и при испанците — напомни му тя.

— Той е мъж, скъпа, а испанците имат нужда от неговата фирма, за да търгуват с индианците. Мисля, че изобщо не подлежи на обсъждане една англичанка да остане сама тук, след като британските служители и официални лица напуснат — каза сър Елстън, отпивайки от халбата, която Тенси постави пред него.

— Аз не съм сама. Имам доста добър персонал — отвърна Серена, а блясъкът в очите й ги правеше да изглеждат синьо-зелени. Върху деликатните й черти се появи израз, който прислужницата й разпозна като гняв — един дълбок, студен гняв, в който господарката й изпадаше винаги, когато някой мъж се опиташе да й каже кое е по-добре за нея.

— Струва ми се, че чувам камбаната на часовника, милейди — каза бързо Тенси, опитвайки се да разсее тихата ярост, изписана на бледото лице на Серена.

В града имаше толкова малко часовници, че се налагаше един пазач на площада да наблюдава падането на пясъка в голямата стъкленица, разположена близо до един слънчев циферблат. През целия ден и през нощта, сменящите се пазачи отбелязваха изминалите часове като удряха една голяма камбана съответен брой пъти.

— Да, благодаря ти. Май ще трябва да тръгваме към укреплението — каза Серена на сър Елстън. — Чадърът ми за слънце, Тенси.

— Боже, колко мразя тази церемония — оплака се той, пресушавайки остатъка от бирата, след което се изправи. — Испанците настояваха, искат голямо тържество, с което да отпразнуват завръщането си — за момент израз на силно раздразнение премина по аристократичното му лице, след това той повдигна рамене, решил, че усилието да се ядоса, е прекалено голямо за тази горещина.

Те се запътиха към заплашително издигащата се крепост. В знойния въздух, който тежеше над тесните, прашни улици, се усещаше оживление. Обикновено по това време на деня повечето от жителите на Свети Августин почиваха на сянка, но този следобед улиците гъмжаха от испански и британски войници, всички запътили се към старата крепост. Тя беше построена от испанците през 1600 година от особен вид естествен камък, добиван на остров Анастасия — от плътно споени начупени мидени черупки, които представляваха много здрав материал, от който бяха изградени извисяващите се стени.

Винаги когато минаваше покрай постройката, която приличаше на испански замък, Серена изпитваше страхопочитание и установяваше колко кратко беше времето, през което Свети Августин беше британски. Испанският флаг ще се вее отново над сградата и тя ще е известна вече като Castillo de San Marco, помисли си тя, напредвайки по прашната улица, обута във фини пантофки от ябълковозелена коприна с високи токове. Всички бяха облечени по последна европейска мода, но въпреки това колонията не беше нищо друго, освен едно малко, влажно селище край морето. Чадърът й от зелена коприна предпазваше лицето й от изгарящите бели лъчи на слънцето, също както и сламената шапка с широка периферия, привързана със зелени копринени панделки, които се развяваха от лекия ветрец, полъхващ от залива. Докато се изкачваха по стръмнината към крепостта, тя забеляза ярките копринени рокли на няколко испански дами, които придружаваха съпрузите си на церемонията. Тези жени приличаха на ято прекрасни, екзотични, грациозни птици, с техните бели или черни дантелени мантили[1], драпирани над високите гребени в гладките им коси, вместо тромавите бонета и шапки. Ветрилата в елегантните им ръце се движеха напред-назад с плавни движения, опитвайки се да раздвижат влажния въздух, който ги обгръщаше.

Усещаше как зад краищата на тези ветрила я наблюдаваха блестящи черни очи и се почувства като натрапена. Самият пейзаж — с високите полюляващи се палми, ярките хибискуси с подобните си на фунии цветове, обърнати към слънцето, и горещия неподвижен въздух, напоен със слабия аромат на портокали — подхождаше повече на испанците, отколкото на бледите, спокойни англичани. Това беше една екзотична, тропическа страна и тези надменни, грациозни испанци й принадлежаха. Те нямаше да се борят с горещината и да се опитват да опитомяват пищната растителност, докато заприлича на истинска английска градина. Щяха да обичат силно и страстно тази узряла, плодородна земя и щяха да се наслаждават на знойния рай.

— Доста емоционални хора, нали, мила моя — промърмори сър Елстън, докато опитните му очи оглеждаха лицата и фигурите на няколкото млади испанки, които вървяха пред тях по моста, полюляващ се несигурно над бавната, зелена вода отдолу.

Повдигайки муселинената си рокля на бели и розови шарки над фустата от ябълковозелена коприна — този стил беше известен като английска роба — за да мине по изтритите дъски на моста, Серена се почувства безцветна в сравнение с ярките коприни на испанките. Тъмните погледи, които й хвърляха жените, бяха враждебни и тя изпита изведнъж съмнение дали решението й да остане в Свети Августин е правилно. Дали изобщо ще й позволят да остане?

Пресичайки вътрешния двор на укреплението, заобиколен от стени, дебели дванадесет фута, издържали не една атака, Серена беше обзета от внезапна паника. Британски войници със сериозни лица стояха близо до платформата в средата на двора, наблюдаващи с притеснение испанските си врагове. Около нея мелодични гласове говореха на испански. В древната крепост цареше неспокойна атмосфера, въздухът беше нажежен от стари вражди и страхове. Сблъскваха се две съвсем различни култури, опитващи се с болезнена любезност да намерят общ език за разбиране.

— И те се чувстват така неудобно, както и ние, но испанската гордост изглежда ще улесни нашето оттегляне от този форт, построен от испански ръце — каза сър Елстън с нисък глас, когато се приближиха до стълбите, водещи към подиума, върху който вече се бяха изправили един до друг британският и испанският губернатор.

— Чувствам се толкова различна от тях — отвърна Серена, позволявайки му да я придържа за лакътя, за да й помогне да изкачи неудобните стъпала. — Те ни гледат така настойчиво.

— Те са просто такива, мила моя — напомни й сър Елстън. Той кимна към някои от официалните лица, преди да заеме мястото си до другите титулувани британски поданици, поканени от губернатор Тонин.

Един испанец наблюдаваше наистина настойчиво от сенките на масивните стени. Тъмните му проницателни очи не изпускаха нежните форми на Серена. Гневът и гладът, изписани на красивото му, надменно лице бяха така очевидни, че накараха няколко британски войника да го изгледат изненадано.

Моя златна роза, помисли той, пронизан от копнеж, виждайки я да влиза в двора. Но удоволствието му помръкна като видя до нея натруфения англичанин. Прииска му се да го прониже с едно бързо движение на острието на сабята си; дори за момент пръстите му се стегнаха около дръжката. Когато този англичанин прихвана лакътя й, стори му се, че няма да овладее гневния си порив. Кой беше този мъж и защо беше до неговата златна роза?

Застанала на платформата, заслушана в студения, културен глас на британския губернатор Тонин, който четеше официалните документи от Лондон за връщане на колонията на Испания, Серена усети как вниманието й се раздвоява. Тя смутено хвърли поглед зад себе си. Не бяха само дузината неприятелски, любопитни испански очи, наблюдаващи отвсякъде, които я разсейваха. Беше някакво шесто чувство, което караше всеки нерв на тялото й да трепти от предчувствие. Сърцето й започна да бие силно. През нея премина тръпка, която я накара да отмалее. Какво ставаше? — запита се тя, нетърпелива да се отърси от тази тревожна атмосфера. Каза си, че сигурно е от горещината, сигурно тя беше причината да й става ту горещо, ту студено.

От силата на ярките, горещи слънчеви лъчи въздухът над двора на крепостта трептеше. Никакъв полъх на вятър от залива не разхлаждаше присъстващите на церемонията.

— Добре ли сте, мила моя? — попита сър Елстън, забелязвайки чадъра на Серена да се поклаща в треперещата й ръка. Сърцевидното й лице беше така бледо, че изглеждаше като изваяно от алабастър, а очите й приличаха на огромни сини езера, които се бяха втренчили в нещо, което само те можеха да видят.

— Да, само е много горещо, за да се стои на открито — промълви Серена, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Не можеше да си позволи да припадне пред толкова много хора, но туптенето в слепоочията й причиняваше главоболие. Стори й се, че чува звуци на китара. Дали не халюцинираше от горещината?

Националното британско знаме беше свалено и на негово място бе издигнат испанският флаг с червения кръст на Свети Андрю. Дворът се разтърси от виковете на испанските наблюдатели и от салюта, който последва — стрелба от мускети и петнадесет оръдейни изстрела от оръдието, пренесено от корабите специално за случая. Серена беше благодарна, че шумът от изстрелите заглуши звука на китарата, тази китара, която обикновено звучеше в сънищата й.

За момент испанецът, който така настойчиво наблюдаваше Серена скрит в сянката, си позволи да погледне испанския флаг, заел полагащото му се място над Castillo de San Marco. Колко чудесно беше да види знамето да се развява над крепостта на фона на синьото тропическо небе. Само да можеха баща му и майка му да видят този ден, да отпразнуват триумфа над британците, които бяха причината да загубят толкова много. Но победата не беше пълна, нямаше да бъде пълна, докато не я притежаваше, жената, от която бе обсебен, златната роза. Изразителните, пронизващи испански очи се отправиха към обекта на неговите мисли. Аз съм тук, alma mia[2]; почувствай присъствието ми, безмълвно повтаряше той непрекъснато, опитвайки се да привлече погледа й към него, да го види скрит в сянката.

Тя отново чу странната китара, толкова леко, че приличаше на ехо от шума на тълпата, напускаща крепостта. Усети как главата й олеква, а пулсът й заби в ритъма на упоритата китара. Откакто влезе в крепостта, не можеше да контролира чувствата си. Какво не беше наред? Дали беше само от горещината, или започваше да полудява?

— Елате, по-добре да си тръгваме. Мисля, че представлението свърши, или поне засега — каза уморено сър Елстън. — Не знам как е при вас, мила моя, но аз изведнъж почувствах, че вече не принадлежа към това място — той взе ръката й и я поведе по стълбите надолу след няколко други сановника.

Затревеният двор беше изпълнен с хора, които се разхождаха наоколо, спираха се да говорят с приятели или просто се възхищаваха на вътрешността на крепостта. Серена нямаше търпение да се махне по-скоро и всеки път, когато по пътя им към тесния изход ги спираха познати, се изпълваше с раздразнение.

Сър Елстън се спря и заговори с един испански служител, който не знаеше английски — за нейна изненада, оказа се, че кавалерът й говори испански. Застанала встрани, Серена беше обзета от внезапно безпокойство. Стори й се, че някой има нужда от нея, че някой я вика. Обръщайки се, тя погледна зад гърба си, но не чу нищо друго, освен испанския и английския, които звучаха около нея.

— Тук, querida[3], ето тук — топъл, мелодичен глас със слаб испански акцент я повика от сянката.

Серена се обърна към звука, опитвайки се да овладее обзелия я трепет. Гласът беше истински, не беше плод на превъзбуденото й въображение.

След което го видя. Привлечена като пеперуда от пламък, тя измина разстоянието до мястото, където той стоеше, облегнат грациозно на стената. Стори й се, че тълпата изчезна и те останаха сами, когато изплашеният й поглед срещна тези блестящи испански очи. Те я гледаха през разстоянието от няколко стъпки, които ги деляха; милвайки я, предизвиквайки я, поглъщайки я.

— И за теб ли бяха така безкрайни, querida, както и за мен последните четири години? — попита той. Тембърът на гласа му, нисък и прелъстителен, докосна една струна дълбоко в душата й и я накара да затрепти.

— Как… как ме нарекохте? — попита тя с пресъхнали устни. Дишаше учестено, все едно беше тичала. Беше чувала тази дума и преди, но тогава тя не бе казана гласно, а само прошепвана от мъжа, който идваше при нея в съня й.

Querida? — попита той и лека усмивка изви гордата, подвижна уста с чувствени устни, които не му позволяваха да изглежда студен и надменен. — Любима, на английски означава любима.

Като омагьосана от милващия, дълбок глас, който проникваше дълбоко, дълбоко в душата й, от тъмните очи, които я привличаха към него по-силно от физическа връзка, тя прошепна:

— Любима.

— Серена, чакайте ме — извика сър Елстън, пробивайки си път към мястото, където беше застанала.

Гласът му беше досаден като бръмчене на муха. Тя беше пленена от вида и гласа на другия мъж, пред който всички останали бледнеят. Стресна се, като видя как свирепо блеснаха очите му при вида на приближаващия се сър Елстън.

— Тази нощ, querida, тази нощ — промълви той, задържайки погледа й със своя толкова страстен, така възбуждащ глас, че я накара да потрепери.

— Господи, каква горещина, мила моя. Хайде да напускаме това място. С удоволствие ще пийна от бирата на Тенси — Сър Елстън я докосна по ръката.

— Само за момент, Елстън — каза Серена, леко раздразнена от собственическото му държание пред испанския капитан.

— Какво чакаме още, скъпа моя Серена? Ако ми позволите да забележа, изглеждате странно, сякаш имате треска. Това е от силното слънце. Елате, настоявам — каза й той твърдо.

Пренебрегвайки протегнатата ръка, Серена се обърна, за да обясни на властната фигура, която я беше привлякла през двора. Подобно чувство беше изпитала преди четири години на кораба „Бристол“ — и в сънищата си. Зашеметена, тя установи, че там няма никой.

— Мила моя, какво не е наред? Изглеждате така, като че ли сте видяла призрак? — възкликна сър Елстън, разтревожен от изражението върху деликатното й лице.

— Този човек, който беше тук. Къде отиде?

— Какъв човек? Мила моя, единственото, което видях, бяха вашите прелестни форми — въздъхна той, отегчен от странното й държание.

— Той беше тук. Знам, че беше тук — повтаряше Серена изумена.

— Това дяволско слънце е прекалено силно, скъпа. На всеки може да се случи в този ужасен климат. Хайде елате, единственото, от което се нуждаете, е почивка — сър Елстън хвана здраво ръката й и я поведе към изхода.

Поглеждайки назад, Серена потрепери, независимо от горещината. Той беше там, трябва да е бил. Не би могла да си измисли всичко. Какво каза той? Тази вечер… Да, точно така, тази вечер. Той щеше да я види тази вечер. Дали наистина щеше да се появи, или беше призракът на мъжа, когото бе срещнала веднъж и виждаше само в сънищата, родени от трескавото й въображение, предизвикани от самотата и копнежа й?

Бележки

[1] Mantilla (исп.) — дълго до земята наметало, с което испанките покриват и главите си. — Б.пр.

[2] alma mia — душа моя (исп.). — Б.пр.

[3] querida — любима (исп.). — Б.пр.