Даян Робинсън
Орелът и розата (22)

Двадесет и първа глава

Благоуханният аромат на портокалите от близката горичка, намираща се зад къщата, изпълваше библиотеката на плантацията в знойния късен следобед. Серена седеше зад огромното махагоново бюро, обърнато към отворения прозорец, и се опитваше да разчете избелелите редове, изписани на испански върху пергаментовите страници на един стар тефтер, който бе намерила пъхнат между два мухлясали тома на полицата, заемаща цялата дължина на едната стена. Всички книги бяха испански и тя разбра, че са оставени тук преди двадесет години от предишния истински собственик на плантацията.

— Querida, какво правиш? — попита рязко Рафаел, застанал до отворената врата със скръстени ръце и стиснати челюсти, а очите му бяха леко присвити.

— Попаднах на този тефтер днес следобед, докато Жозе те развеждаше из портокаловата горичка. На испански е — каза му тя развълнувана. Ослепителната й усмивка го накара да почувства хлад, защото той знаеше какви ще бъдат следващите й думи. — Опитах се да го преведа, но моят испански не може да ми помогне. Ела, за теб ще е лесно.

— Защо искаш да прочетеш нещо, което ми прилича на домакински сметки? — попита той сдържано, без да помръдне от мястото си до портала.

— Трябва да е на първите собственици на „Лунна светлина“. Всичките тези книги са на испански — отговори тя, като посочи рафтовете с книги. — Изглежда семейството е трябвало да продаде всичко, дори и книгите, когато са заминавали. Тези не са в много добро състояние, били са изложени на соления въздух през всичките тези години, но ако прочета някоя от тях, ще мога да разбера малко повече за първите собственици на плантацията. Ти казваш, че не ги помниш добре, защото си бил твърде малък, когато сте напуснали Свети Августин.

— Защо ти трябва да знаеш нещо за първите собственици? Те са умрели и са на оня свят. Нямат нищо общо с теб — заяви кратко той, а черните му очи станаха враждебни.

— Може би… защото ти така твърдо си решил нищо да не ми казваш за тях. Има ли нещо, което не желаеш да науча — попита раздразнено тя, като се изправи, явно ядосана от хладното му държание и нежеланието му да й помогне в превода на книгата.

— Най-добре е да оставиш тези неща, случили се в миналото, querida — каза той нежно, а в гласа му се долавяше тъга.

— За кого ще е по-добре? — продължи тя, без да може да изостави темата, тъй като той се бе държал доста загадъчно.

— За нас двамата, моя сладка любопитна роза — сви рамене той, а тъмните му очи бяха нежни, въпреки че в тях проблясваше твърдост, която я предупреди да не продължава с настояванията си. — Повярвай ми! — тръгна към нея той и застана пред бюрото й. — Направих грешка, като те накарах да дойдеш тук. Ще отплаваме със сутрешния прилив. Тази вечер ще поставя знаме на кея — сигнал, че утре ще тръгнем.

Мургавото му лице беше напрегнато, а черните му очи я гледаха непреклонно.

— Не те разбирам?! Първо нямаш търпение да ме доведеш тук, за да видя и оценя красотата на това място, а след като вече сме тук, бързаш да си тръгнем — възнегодува раздразнена тя. — Какво толкова страшно виждаш в един стар испански тефтер, който едва се чете? Какво толкова страшно има, ако науча нещо за хората, които са построили „Лунна светлина“? Може би някъде тук ще мога да открия имената им. Сигурно ще можеш да си спомниш как се е казвало това място, макар и да си бил малко момче, когато си дошъл тук — продължи с нотки на сарказъм в гласа си тя.

Той настръхна, сякаш тя го беше зашлевила.

— Всички ли la inglesas^[1] са толкова упорити и решителни да постигнат своето като теб, лейди Марстън? — попита яростно той, а язвителният му глас я разгневи.

— Ние не позволяваме на мъжете да ни плашат и да ни третират като деца — повиши тон тя, а в гласа й се долавяше неприязън. — Това те безпокои, нали? — внезапно тя прозря какво не беше в ред. — Ти не можеш да понесеш мисълта, че „Лунна светлина“ принадлежи на една inglesa, дори тази англичанка да съм аз.

Остана силно изненадана и потресена, разбирайки от изражението на лицето му, че предположението й е истина. Мъжът, който я бе любил толкова страстно миналата нощ на брега на морето, сега въставаше срещу факта, че тя е господарката на плантацията.

След като забеляза смущението в очите й, Рафаел възвърна самообладанието си, обиколи бюрото и я прегърна.

— Не отричам, че ме боли при мисълта, че тази плантация вече не е в испански ръце, но това няма нищо общо с теб. Миналото е много болезнено за мен, за моето семейство и приятелите ни, които трябваше да продадат на безценица своите имоти на англичаните. По това време ти си била бебе. Безспорно, аз не мога да те държа отговорна за това, което твоите съотечественици сториха на испанците в Свети Августин преди двадесет години.

— Но аз все още съм la inglese — каза тя с горчивина в гласа си, като се измъкна от прегръдката му и се отправи към прозореца. Остана там един безкраен миг, втренчена в морето и в „La Sonata“, която беше закотвена в залива. Тя си спомни думите на Евита. За Рафаел тя беше само една странна, синеока, руса англичанка, която той се стремеше да покори, тъй като го вълнуваше, но след като веднъж я завладееше, тя щеше да му омръзне и щеше да я захвърли като една от своите многобройни любовници.

— Querida, това е нещо, което не мога да ти обясня. Това е едно чувство, което не очаквам ти да разбереш — каза тихо той, — но то няма нищо общо с теб или с това, че си англичанка.

Той застана зад нея и протегна ръцете си с намерение да обгърне раменете й.

— Не — отблъсна го тя с леден тон, когато ръцете му я докоснаха. Тя се отдръпна от него с желанието да се освободи. Лазурносините й очи блестяха, когато го погледна. Гняв и отчаяние изкривиха чертите на лицето й.

— Съгласна съм, че трябва да заминем за Свети Августин утре сутринта.

Тя щеше да стане непристъпна за него, издигайки бариера от гняв, така че той да не успее да я нарани. Беше й дал възможност да осъзнае факта, че това, че е англичанка, бе една спънка в техните отношения. Колко ли дълго, мислеше тя, този факт ще има по-решаващо значение, отколкото страстта, която изпитваха един към друг? „Ти сега си интересна за него, но после той ще те изостави.“ Серена се страхуваше, че Евита е казала истината. Но тя нямаше да позволи това да се случи, тя ще го отблъсне, преди той да е успял да я нарани.

— Не прави това — каза Рафаел, а гласът му все още звучеше тих, с едва сдържан гняв.

Очите му издаваха чувствата, които го вълнуваха. Бяха станали тъмни и яростта в тях я порази.

— Ще правя, каквото искам — заяви тя, завладяна от гняв и негодувание.

— Какви изтънчени думи за една английска дама — реагира той, а гласът му беше студен и дразнещ.

Никой от двамата нямаше възможност да разбере докъде щяха да стигнат, защото звукът от конски копита върху твърдата земя ги накара да замълчат и да излязат от библиотеката. Когато отидоха в хола, те завариха Инес застанала до двойната врата. Тъмните й очи бяха станали огромни от страха, който я бе обсебил. Запитаха се, дали ездачът не е някой от ирландските войници, върнал се да търси заровеното съкровище.

— Чакайте тук, и двете! — нареди им Рафаел, издърпвайки оръжието от ботуша си.

Той предпазливо се приближи до отворената врата на галерията. Серена го последва и застана до Инес. Двете жени с трепет се загледаха навън, за да видят кой е техният посетител.

— Това е мистър Джес Фиш, Инес — въздъхна с облекчение Серена. — Чудя се, какво го е накарало да напусне плантацията си и да пристигне тук.

Жените гледаха как Рафаел поздрави по-възрастния мъж и му помогна да слезе от коня. После двамата поведоха оживен разговор, докато Жозе излезе от портокаловата горичка и забърза към тях, за да се погрижи за коня на мистър Фиш. Серена имаше странното усещане, че говореха за нея, тъй като забеляза Рафаел често да поглежда към отворените врати. Джес Фиш също погледна в посоката, където беше застанала тя, а след това започна утвърдително да кима и последва Рафаел в обширния хол.

— Сеньор Фиш е яздил чак дотук, за да види дали сме добре. Ирландските войници са го посетили, но не са му създали никакви проблеми. Споменали, че ще посетят „Лунна светлина“. След като заминали от Свети Августин, един от неговите работници съобщил, че видял испански кораб пуснал котва близо до брега на плантацията. Аз го придумах да остане и да сподели вечерята с нас — съобщи Рафаел на двете жени.

— Добре дошли в „Лунна светлина“, мистър Фиш. Приятно ми е да ви видя отново — каза Серена с най-приятния тон, на който беше способна, като съзнаваше, че с поканата си за вечеря Рафаел ловко беше направил невъзможно да продължат спора си в присъствието на Джес Фиш.

— Благодаря ви за любезната покана, лейди Марстън. Човек среща толкова малко хора на острова, че просто жадува за един приятен разговор — отговори любезно той. — Хубаво е да видя, че в тази стара къща отново има живот.

— Моля, чувствайте се у дома си. Може би мистър Фиш би желал чашка коняк — каза тя, като се обърна към Рафаел. — Мисля, че Жозе напълни гарафата в библиотеката. А сега господа, моля да ме извините, оттеглям се, за да приготвя вечерята. Инес, ще дойдеш с мен, нали… ще имам нужда от помощта ти.

С грациозен протоколен реверанс към двамата мъже, Серена ги остави, шумолейки с фустите на муселиновата си пола.

— Наистина сте късметлия, дон Рафаел. Вие върнахте към живота нашата ледена лейди — отбеляза Джес Фиш, докато вървяха към библиотеката.

— В момента тя забележимо е охладняла към мен — каза кисело Рафаел, като постави гарафата и чашите на масата. — Тя се интересува от първите собственици на „Лунна светлина“, испанските собственици — поясни той, и като повдигна черните си вежди, подаде на госта кристалната гарафа, в която имаше малко от златистия испански коняк, който и двамата харесваха.

— А вие, както ме предупредихте, когато за пръв път пристигнах тук, не искате тя да знае нищо за тях — отбеляза сухо той.

— Si. Оценявам вашата дискретност по този въпрос — отговори Рафаел, а лицето му издаваше, че е напрегнат.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Дължа много на вашето семейство още от времето на онези ужасни дни преди двадесет години — отговори той, а състареното му лице издаваше болката и угризенията на съвестта.

— Направихте това, което трябваше да направите. Англичаните не са плащали действителната стойност на имотите, те са знаели, че могат да получат това, което искат за много малко. Испанците не са имали избор. Трябвало е да ги продадат, тъй като са искали да заминат и са били принудени да го направят.

Рафаел вдигна чашата и изпи коняка на един дъх.

— Може би вие можете да си възвърнете това, което е взето от вашето семейство — намекна Джес Фиш. — Или може би сте намерили друг начин, за да го получите?

Старческите му очи наблюдаваха проницателно елегантната мъжествена фигура на мъжа, който стоеше пред него. Почувства се безсилен да му попречи, защото той нямаше да позволи нищо да застане на пътя му, когато пожелае нещо.

— Тук, в La Florida има много мои неща. Те ще бъдат отново моя собственост и никога няма да позволя да ги загубя — заяви направо Рафаел, като се взираше през прозореца.

Джес Фиш подозираше, че той не вижда гледката пред себе си, а нещо друго, нещо, което само той можеше да види.

 

 

На втория етаж в спалнята, Серена също се взираше към ширналото се море, но пред очите й беше само аристократичното лице на Рафаел, с гневно разкривени черти и яда в черните му испански очи. Какво не искаше да й каже той? Какво беше това, което е свързано с „Лунна светлина“ и което той не желаеше тя да разбере?

— Милейди, изгладих копринената ви рокля — прозвуча гласът на влязлата в стаята Инес, която носеше единствената рокля, която Серена все още не беше обличала. — Тя е прекрасна. Цветът й е като този на морето.

— Да, така е — отговори Серена и погледна към коприната, която затрептя в синьо-зелено, когато слънчевите лъчи, струящи през отворените френски прозорци, я огряха. — Виждала ли си зелените ми копринени пантофки? Сигурно съм ги бутнала някъде — намръщи се озадачена тя.

Беше обута в пантофки с цвят на слонова кост, тъй като не успя да открие копринените обувки с високи токове. Другият чифт обаче щеше да отива много повече на копринената рокля, която тя искаше да облече за вечеря.

— Si, милейди, капитанът ми ги даде тази сутрин. Каза ми, че ги е намерил на брега заедно с чорапите ви — отговори Инес, а върху набръчканото й лице се появи усмивка.

— Да… да. Е, разхождах се по брега миналата нощ, преди да си легна. Една самотна разходка. Трябва да съм ги забравила — отвърна сдържано Серена, разбирайки, че Инес не повярва нито за миг, че разходката й е била самотна.

— Мога ли да ви помогна да се съблечете, милейди? В резервоара има вода, ако пожелаете да се изкъпете — забеляза Инес, като постави роклята върху муселинената покривка на кревата с балдахин.

— Да, моля те, и сложи няколко капки от парфюма ми във водата — нареди Серена, останала само по риза и корсет. — Мога и сама да довърша тоалета си, Инес. Знам, че имаш много работа в кухнята. Оставането на мистър Фиш за вечеря стана най-неочаквано, но се надявам това да не обърка прекалено много работата ти.

Инес винаги се изненадваше от любезността и учтивостта на лейди Марстън, дори в случаите, когато покойният й съпруг, сър Сесил, се показваше като истински дявол. Тя се надяваше, че лейди Марстън ще намери щастието, което винаги й се бе изплъзвало досега, като се омъжи за красивия испански капитан. Възрастната жена въздъхна и излезе от стаята. Къщата, като че ли трептеше от страстта на двамата влюбени, защото тя знаеше, ръководена от своята женска интуиция, че те наистина бяха любовници.

Серена запълни времето си с подготовка на тоалета си с желанието да успокои нервите си и да укроти гнева си след инцидента с Рафаел в библиотеката. Ако останеше в стаята си, докато вечерята бъде сервирана и тогава да слезе долу, може би щеше да има време да анализира случилото се тази сутрин. Студената вода, с която наплиска пламналото си лице и ръце, й помогна да успокои гнева си. Но даже два часа по-късно, когато Инес влезе в спалнята, за да запали високите свещи, поставени в стъклени ветрозащитни стъкла, тъй като тропическият здрач падаше бързо, Серена все още се бореше с объркването си от рязката промяна в настроението на Рафаел след пристигането им в „Лунна светлина“.

— Изглеждате прекрасно, милейди — каза Инес и погледна с преценяващ поглед господарката си, облечена в елегантна рокля, с дълга руса коса, падаща свободно по раменете й и проблясваща със сребърни оттенъци на фона на залязващото слънце.

Серена постави един сребърен гребен в косата си, за да я придържа да не пада върху челото й. Аквамарините, които го украсяваха, подхождаха на роклята й.

— Благодаря ти. Тази вечер не съм в състояние да се проявя като взискателна фризьорка. Боя се, че имам леко главоболие — обясни Серена и докосна с пръсти слепоочията си. — Надявам се, че мистър Фиш ще извини неразположението ми.

— На такава красива коса трябва да се позволи да пада свободно, милейди. Сигурна съм, че и двамата джентълмени ще бъдат щастливи да имат пред очите си такава прекрасна гледка — увери я Инес като й подаде дантеленото ветрило, което извади от страничното отделение на пътническия й куфар.

— Мисля, че е време да сляза при господата. Вечерята скоро ли ще бъде сервирана? — попита Серена и тръгна към вратата, а красивата й копринена рокля падаше в изящни меки гънки около нея.

— Si, милейди. Веднага щом вие седнете на масата, Жозе ще започне да сервира. Блюдата са покрити и са поставени върху бюфета. Току-що ги донесоха от кухнята. Аз ще сляза веднага щом запаля свещите в спалнята на капитана.

— Благодаря ти, Инес — усмихна й се топло Серена и излезе от стаята, а главата й започна да пулсира.

Полутъмният хол беше прохладен и действаше успокоително след топлата спалня с високи френски прозорци, през които слънчевата светлина проникваше безпрепятствено.

Серена чу мъжки гласове, докато слизаше безшумно по стълбите, покрити със сламена рогозка, която поглъщаше шума от високите токчета на обувките й. Когато достигна подножието на стълбището, тя видя приготвената дълга маса за вечеря в трапезарията вдясно, но там нямаше никой. Гласовете идваха от библиотеката, която се намираше от другата страна на хола. Като си пое дълбоко въздух, за да успокои възбудените си нерви, Серена тръгна нататък, за да им съобщи, че вечерята е готова. Спря пред отворената врата и оправи дантелата на дълбоко изрязаното си деколте. Тогава чу думите, които смръзнаха кръвта й и възвърнаха недоверието й към Рафаел.

— Имате думата ми, че аз никога няма да спомена „El Tesoro verde“^[2] пред лейди Марстън. Това ще бъде нашата тайна, макар че не зная колко дълго ще можем да я опазим, тъй като има хора в Свети Августин, които знаят какво означават тези думи — дълбокият глас на Джес Фиш, леко треперещ от възрастта, прозвуча съвсем ясно и изпълни хола.

— Gracias^[3]. Знам, че мога да разчитам на вашата дискретност — отговори Рафаел, а при тези думи Серена трепна, сякаш я бяха ударили.

Тя стоеше там и дишаше учестено, а думите „El Tesoro verde“ — зеленото съкровище, се въртяха отново и отново в главата й. Съзнанието й беше замъглено от обхваналия я смут и тя се опитваше да разбере това, което току-що беше чула. Рафаел знаеше нещо за зеленото съкровище, нещо, което той не искаше Джес Фиш да споменава пред нея. Това обаче не означаваше, че техният гост знаеше също за него. Нима Рафаел криеше от нея, че и той преследва това, което половината от населението на Свети Августин търсеше — легендарното закопано съкровище, известно с испанското име „El Tesoro verde“? Съкровище, за което всички мислеха, че тя знае нещо или че има картата, на която е обозначено местонахождението му. Поразена и отвратена, тя се чудеше, дали това не е причината, поради която Рафаел я преследваше с такъв плам. Този плам, който тя бе помислила за една завладяваща страст, която той изпитва към нея, беше може би завладяващото желание да намери съкровището „El Tesoro verde“. Тя затвори очи. Сърцето я заболя, когато мислите и подозренията затормозиха съзнанието й ли беше причината, поради която той не искаше тя да научи какво е написано в книгите в библиотеката? Нима мислеше, че в тях се крие указанието за мястото, където е заровено съкровището? Указание, което той нямаше намерение да сподели с нея, защото това би означавало край на връзката им. Защото щеше да я изостави с лекота, когато намери това, което търсеше…

Мъката й беше толкова силна, че я почувства като физическа болка. Облегна се на стената, а роклята й докосна прага на вратата на библиотеката.

— Ти ли си, дона Серена? — чу плътния глас на Рафаел.

Объркана в своето страдание, Серена се помъчи да си възвърне самообладанието. Не можеше да позволи на двамата мъже да се усъмнят, че е дочула това, за което си говореха. Някакъв първичен инстинкт й подсказа, че тяхното желание е да опазят тайната си от нея. Ако разберяха, че е чула разискванията им, за нея можеше да стане опасно.

Навикът да прикрива чувствата си зад фасадата на любезна дама, както се очаква да постъпи всеки английски аристократ, й дойде на помощ. Поемайки си дълбоко въздух, тя повдигна високо глава и като скри стиснатите си в юмруци ръце в диплите на роклята, влезе в библиотеката с ледено изражение на деликатното си лице.

— Колко сте красива, лейди Марстън — промълви Джес Фиш и се изправи, когато тя влезе.

Рафаел стоеше пред високия френски прозорец, през който се виждаше малкия кораб.

— Si, ти си пленителна гледка, дона Серена — съгласи се той. Черните му очи я гледаха със затаен огън, когато се спряха върху силно изрязаното й деколте, което разкриваше налетите снежнобели гърди. Сега тя би предпочела да е с дантеленото си болеро, с което би прикрила част от дълбокото деколте, но когато се обличаше, копнееше да бъде желана и да му припомни колко силно го привличаше. Но това беше преди да чуе тези фатални думи, казани от Джес Фиш. Сега тя изпитваше единствено отчаяние при мисълта, че може би той я желае и я люби само за свое удоволствие, че това не е прекрасната предопределена от съдбата любов, която прогони самотата й.

Когато Рафаел се приближи до нея и се наведе над ръката й, за да засвидетелства своето възхищение от красотата й, тя усети истинска болка при допира на устните му. Скръб изпълни сърцето й, а в същото време пулсът й се ускори от усещането на топлите му устни върху кожата й. Сетивата й не се съобразяваха с трезвата мисъл. Докосването му все още я възбуждаше, все още караше кръвта й да пламва.

— Позволи ми да те придружа до масата — каза нежно той, повдигайки гордата си глава, за да я погали с горещия си поглед, който говореше само на нея и в момента й казваше, че техният спор е забравен. — Надявам се, че масата е сложена — покани той госта, без очите му да се откъсват нито за миг от лицето й, сякаш я любеха.

Очи, които лъжат, помисли с болка тя, като му позволи да я придружи до трапезарията. Прохладният вечерен бриз, полъхващ от морето, се усещаше в стаята и раздвижваше пламъка на високите свещи, докато тримата заемаха местата си около дългата махагонова маса. Серена седна в единия край, а Джес Фиш зае място до дясната й ръка. Рафаел седна срещу нея, в другия край на масата. Държеше се така, сякаш той беше господарят тук, помисли си с горчивина тя, като се чудеше дали това в действителност не беше и истината, защото той се преструваше, че иска да се ожени за нея. Ако той беше спечелил доверието й, може би щеше да му разкрие, че знае за заровеното съкровище. Внезапно тя си спомни деня, когато намери копчето от испанска униформа на пода на стаята си в „Златната роза“, деня, в който разбра, че някой беше тършувал из вещите й. Денят — тя потръпна вътрешно при тази мисъл — след нощта, когато за първи път се бяха любили.

— Нещо не е наред ли, дона Серена? — попита Рафаел, показвайки уважението си чрез учтивата форма, с която се обърна към нея в присъствието на госта им.

— Аз… аз не се чувствам добре. Моля… трябва да ме извините — запъна се тя и като се изправи, усети стаята да се завърта пред очите й.

Разбра, че няма да издържи дългата вечеря с тези двама мъже. Рязко отмести стола си назад и бързо мина покрай слисания Джес Фиш.

— Querida, какво има?

Рафаел я бе последвал от трапезарията в хола. Ръката му, поставена върху рамото й, я спря точно когато тя бе започнала да се качва по стълбите. Черните му очи бяха тревожни.

— Остави ме сама — изсъска тя, а гневът бе изкривил чертите й. — Твърде много съм отвратена от мъже, които си мислят, че могат да ме използват за собствените си егоистични цели. Всичко между нас е свършено. Свършено, чуваш ли? Искам с утрешния прилив да тръгнем за Свети Августин или ще помоля Джес Фиш да ме заведе обратно.

Тя свали ръката му от рамото си. Той беше толкова слисан, че не успя да изрази протеста си.

Серена повдигна полите на роклята си и затича нагоре по стълбите към убежището на спалнята си, а сълзите пълнеха очите й и я заслепяваха. Като затвори вратата зад себе си, тя я заключи и се тръшна върху леглото. Отдавайки се на чувствата си, тя се разрида от гняв и отчаяние. Свитите й юмруци удряха по пухения дюшек. Тя мразеше Рафаел, но Бог да й е на помощ, все още го желаеше. Как беше възможно това? И какво, питаше се с болка тя, щеше да прави?