Даян Робинсън
Орелът и розата (18)

Седемнадесета глава

Лекото полюляване на кораба събуди Серена от дълбокия сън. Посягайки към силното, даващо й увереност тяло на Рафаел, ръката й докосна само празната възглавница. Тя се изправи и видя потока слънчева светлина, който нахлуваше през големия остъклен отвор зад бюрото. С изненада установи, че слънцето беше изгряло отдавна и започна да се чуди как ще обяснят връщането си в Бела Виста. Беше се надявала да се върне преди другите да са станали, за да може да се изкъпе и преоблече в друг костюм. Изчервявайки се от смущение, тя забеляза, че муселинената й рокля беше метната върху облегалката на един стол. Поне нямаше да е много измачкана. Въздъхна, благодарна на Рафаел, че се беше сетил да я вдигне от пода, когато беше станал.

Отхвърляйки завивките, Серена се изправи. И тогава забеляза, че корабът се движи. Той плуваше. Тя пресече бързо кабината, за да вземе от купчината дрехи ризата си и отиде до прозореца. Помещенията на Рафаел бяха на носа на кораба и пред нея се разкри прекрасната гледка на ширнала се вода, която предположи, че е реката Матанзас. Те плуваха надолу по течението към открито море.

— Чудесно, ти най-после си се събудила — разнесе се зад гърба й дълбокият мелодичен глас.

— Ние плуваме — заяви Серена объркана.

— Si. Казах ти миналата нощ, querida, че искам да ти покажа какъв може да бъде нашият живот заедно. Имаме нужда да прекараме известно време сами, далече от другите. И освен това искам да видиш още нещо, една част от la Florida, която мисля, че никога не си виждала, и някои други неща, които си виждала, но не както трябва — обясни меко той, застанал в края на стаята, облегнат на вратата.

— Но какво ще си помислят другите? — ахна Серена, изпаднала в смут.

— Може би, че любовникът ти те е отвлякъл — пошегува се той нежно, а тъмните му испански очи й се усмихваха с този разтапящ огън, който като че ли я докосваше навсякъде и я оставяше бездиханна. — Англичаните сигурно ще бъдат потресени, моя срамежлива роза, но моите хора ще се усмихнат с разбиране и ще ни пожелаят всичко хубаво.

— Но колко време няма да ни има? — попита тя, усещайки по бузите си топлина и притисна разтвореното деколте на ризата си с трепереща ръка.

— Толкова, колкото трябва — каза той и повдигна изразително рамене.

— Това не ми казва нищо — отвърна раздразнено тя, усещайки, че животът й отново е извън нейния контрол. И това не й харесваше. Караше я да се чувства притеснена и уязвима. „Златната роза“ се нуждаеше от грижи. Тя не можеше просто така да замине, когато й се прииска.

— На живота, на любовта ти трябва да се наслаждаваш, а не да ги подчиняваш на разписание, querida — скара й се той меко и закачливо, докато пресичаше кабината, за да отиде до мястото, където беше застанала, облечена само в ризата си.

— Да, но „Златната роза“ работи по разписание — настоя Серена и устните й се присвиха от раздразнение. Разкъсваше се от противоречиви чувства, състояние, в което изпадаше често, когато беше в компанията на Рафаел, помисли си тя. Споменът за споделената страст през нощта все още се усещаше осезателно във въздуха между тях. Една част от нея искаше да е с него, да плува на воля с вятъра, без да прави сметка за нищо; но съществуваше и миналото, споменът за това как беше останала без средства, само с волята и решителността си. Дали беше, както каза Евита, само едно очарователно забавление за Рафаел? Тя искаше да поеме риска, да каже да става каквото ще, дори и ако един ден той я напусне. Но навиците, наслоени с времето, предпазливостта, която я беше защищавала, когато нямаше на кого да разчита, също бяха така силни и стихийни като любовта й към този магнетичен мъж, който така я привличаше.

— Какво има, querida? — попита с нежен глас той и повдигна брадичката й с дългите си силни пръсти, за да я накара да го погледне.

— Аз… аз нямам други дрехи, освен тази измачкана рокля — успя да каже тя, въпреки че и двамата знаеха, че не това я безпокоеше.

— А, ако е само това, погледни в сандъка и ще разбереш, че накарах една прислужничка да изпрати някои от дрехите ти по моите хора, докато вечеряхме на поляната пред Бела Виста. Виждаш ли, опитвам се да помисля за всичко — каза той с блясък в тъмните очи. Щеше да има достатъчно време по-късно да поговорят за страховете й и да я успокои. Един ден прекаран сред морския въздух ще заличи смръщването от нежното й лице и, надяваше се той, тревогата от лазурните й очи.

Рязко почукване на врата стресна и двамата. За един кратък момент той се наведе и докосна устните й с неговите, след което отстъпи и отдръпна ръката си.

— Това сигурно е водата за къпане. Аз ще отида да донеса подноса с храна, за да закусим заедно.

След като се изми със сапуна, чиито аромат й напомни за Рафаел, Серена облече бързо лека прозрачна рокля от муселин в цвят на слонова кост върху фуста и риза от бледозелена коприна. Подходящият корсаж от бледозелен копринен брокат за щастие се закопчаваше отпред, така че успя да се справи без прислужница. Тя ги намери сред нейните неща в сандъка на Рафаел. Среса косата си и я прибра отзад с една зелена панделка. Дългите й коси се спуснаха до кръста. Без помощ не можеше да направи някаква по-сложна прическа. Благодарна, че роклите, които й бяха донесли, можеха да се обличат лесно без помощта на Тенси, тя извади едни бледозелени копринени чехли от сандъка, които бързо обу върху копринените чорапи с цвят на слонова кост, с избродирани розови рози по шева. Обикновено намираше носенето на подобни чорапи за прекалено ексцентрично, но откакто се беше качила на кораба, се чувстваше свободна и необуздана. Някъде между къпането и обличането беше решила да забрави за няколко безгрижни дни съмненията си за Рафаел. Ще се наслади за кратко време на живота; действителността щеше да я обгърне много скоро след като се върнеха в Свети Августин. За няколко часа щеше да бъде жената на испанския капитан.

— Мога ли да вляза? — попита познатият глас зад затворената врата.

— Да, можеш — отвърна тя и забърза да отвори широко вратата, за да бъде отново с него.

— Колко прекрасно изглеждаш — въздъхна той и влезе, носейки голям поднос, върху който имаше сребърен сервиз за кафе, сребърна кошница с инкрустации пълна с портокали и още няколко други покрити съда.

В униформата той също изглеждаше много привлекателен, но Серена прехапа езика си точно преди да му го каже. Тя само се усмихна, усещайки познатото прекрасно, особено чувство на вълнение, което я връхлиташе винаги, когато го виждаше, дори и след като са били разделени за кратко време.

— Нека хапнем. След което искам да дойдеш с мен на палубата. Има толкова много неща, които трябва да видиш. Трябва да видиш как изглежда la Florida от палубата на „La Sonata“. А в твоята рокля ти изглеждаш така студена и зелена като морето, покрито с бяла пяна — забеляза той и постави подноса на дългата маса.

— Установих, че съм доста гладна — каза Серена, сядайки срещу него.

— Много добре. Приготвил съм испанска закуска — обясни той и махна похлупака на съда, който постави пред нея.

Тя погледна в чинията и видя нещо, което приличаше на няколко парчета пържени сладкиши. Вдигна погледа си към него и се усмихна нерешително:

— Как се наричат?

— Los churros. Те са много вкусни, моя тактична английска роза. Ти очакваше нещо по-питателно като вашите английски закуски с пушена риба, яйца, препечен хляб, нали? — в тъмните блестящи очи, които срещнаха нейните, се виждаше, че се забавлява. — Ние, испанците, правим леки закуски, като французите, но винаги изпиваме по няколко чаши силно, горещо кафе. Ето, ще ти налея една чаша cafe con leche, това е кафе с горещо мляко — той наля от двете сребърни кани в чашата й, от едната черно кафе, а от другата гъсто прясно мляко с каймак. Отвори сребърната захарница и постави малко захар в чашата й.

— Няма ли чай? — попита с тънък глас тя, въпреки че факта, че се намира на испански кораб означаваше, че отговорът ще бъде не.

— Съжалявам, querida, но ние, испанците, не пием като вас чай на закуска. Скоро ще свикнеш с кафето и може да започнеш да го предпочиташ, както и някои други испански обичаи — закачи я той, а в думите му се четеше двоен смисъл. Споменът за тяхната нощ, изпълнена със страст, още веднъж се появи между тях и накара пулсът й да се учести, а тялото й да се затопли, спомняйки си удоволствието.

— Ти си непоправим — отвърна му тя и вдигна с лека гримаса чашата до устните си. Как би могла някога да свикна със закуска без освежителната чаша чай?

— А ти си възхитителна, особено като се опитваш да бъдеш любезна и да се справиш без чай. Вие англичаните, никога ли не губите доброто си възпитание? Очаквам с нетърпение да видя всичките ти настроения, querida — гласът му, изпълнен с лека насмешка, достигна през масата като бавна ласка.

— Някои от настроенията ми може и да не ти харесат — каза замислено тя, отпивайки от горещото кафе.

— Но настроенията са част от живота — тъгата, щастието, дори гнева — отвърна той и посегна през масата, за да вземе ръката й в своята, милвайки дланта и нежните й пръсти. — Това означава да живееш с друг човек, да се опознаете един друг така добре, както човек познава собственото си сърце.

— Това е прекрасна мисъл, но не съм убедена, че има много женитби като тази, която описа — заяви Серена и се усмихна нерадостно. Костваше й голямо усилие да мисли за всичко друго, но не и за реакцията на тялото й при неговото докосване.

— Какво те е направило така цинична, alma mia? Но мисля, че знам отговора на този въпрос — каза тихо той и изразителният му поглед изведнъж стана печален.

— Нашият живот е бил съвсем различен, Рафаел — отвърна с тъга тя, мислейки за живота си със Сесил. — Моят ме накара да съм предпазлива за всякакви по-близки връзки, много ми е трудно да се доверя на някого, дори… дори и на човек като теб — тя измъкна ръката си от неговата, взе един портокал и започна да бели кората му.

Той усети, благодарение на връзката, която съществуваше между тях, че тя има нужда отново да се оттегли зад своята английска сдържаност и че да свали всички стени около сърцето й щеше да бъде един продължителен процес. Но, Madre de Dios, помисли той, тя заслужаваше всички усилия. Никога не си беше помислял, че може да изпитва такива чувства към жена, каквито изпитваше към тази златна английска роза. Каква ирония беше, че тя принадлежи към нацията, която смяташе, че мрази най-много от всички. Никога нямаше да забрави какво беше причинило на семейството му напускането на Свети Августин, след завземането на колонията от англичаните. Не ги компенсираха за земята, която беше продадена за нищожна част от това, което струваше в действителност, принуждавайки майка му и баща му да се върнат в Испания почти без пукнат грош. Да живее от милостинята на семейството на жена му беше сломило гордостта на баща му и скоро след връщането им в Севиля той умря. Как мразеше Рафаел да взема подаяния от чичовците си, за да могат майка му и сестрите му да живеят в елементарни удобства. След смъртта на майка си се почувства изоставен. Затова напусна дома си и опита щастието си като матадор на арените в Андалусия, където Евита почти унищожи душата му. По предложение на чичо си постъпи в морската академия и това се оказа добро решение. В Кралската морска академия той изкара шест години и се научи да оставя миналото зад себе си, но въпреки това, някъде в съзнанието му се таеше мисълта, че по някакъв начин ще накара англичаните да си платят за това, което бяха причинили на семейството му. А сега, помисли той, взирайки се през масата в прекрасната жена, която плени сърцето му, се беше влюбил в една la inglesa. Съдбата наистина си играеше с него.

— Какво има? — попита Серена. Веждите й се извиха загрижено. Изведнъж Рафаел, като че ли се отдалечи от нея. Не можеше да разчете чувствата върху мургавото слабо лице и това я притесни; това беше едно изражение, което не беше виждала досега на аристократичните му лице.

— Нищо, querida, нищо, за което да се безпокоиш — отговори той, но гласът му потрепери от някакви емоции, които явно бяха предизвикали този отдалечен поглед в черните му испански очи. — Изглежда, че не си единствената, която не иска да си припомня някои неща — той погледна над масата към нея и повдигна рамене, а усмивката му явно показваше, че имаше неща в миналото му, за които предпочиташе да не говори.

— Изглежда, че испанската закуска ще ми хареса — каза тя, установявайки, че й беше невъзможно да не отвърне на обезоръжаващата му усмивка. Тя сръчно се опита да промени темата на разговора, подавайки му половината от портокала, който беше обелила.

— Харесват ли ти златните ябълки на рая, наречен la Florida? — попита той, отхапвайки от сочния плод.

— Да. La Florida наистина е рай — съгласи се Серена. — Мисля, че испанското произношение ми харесва повече, звучи като музика.

— Ах, alma mia, ти намери най-верните думи към моето сърце — промълви Рафаел, а очите му заблестяха одобрително за опита й да изглади нещата между тях.

— И къде по-точно в този рай ще отидем, ако мога да запитам? — поинтересува се тя, хвърляйки му един нежен поглед на сините си очи, който докосна една струна в него.

— Покрай брега, после навътре в морето през Атлантика до остров Анастасия. Тази страна е прекрасна. Аз искам да я видиш, да я почувстваш с душата си така, че никога да не искаш да я напуснеш — каза той с нисък, контролиран глас, в който се усещаха дълбоки чувства.

— Ах, мисля, че имате някакви задни мисли, любезни господине — пошегува се тя.

Той изправи гордата си глава и особен израз премина през лицето му. Тъмните му очи, като че ли погледнаха през нея все едно, че беше непозната. Продължителната тишина стана неловка, а той продължаваше да я гледа с този обезпокоителен поглед.

— Съжалявам. Това английска шега ли беше?

— Очевидно не много смешна — забеляза Серена сухо.

— Прости ми, querida. Има някои изрази на английски, които ми е трудно да разбирам. Може би и ти ще установиш същото с испанската култура — каза той с очарователна прямота. — Но колко приятно ще бъде да се научим да познаваме всички тези нюанси.

Нещо й подсказа, че независимо от бързото му възстановяване, нейната случайна забележка го беше засегнала по някакъв начин. Докато приключваше със закуската си, тя изслуша обясненията му за брега, покрай който щяха да минат, но някакъв глас в подсъзнанието й продължаваше да пита, какви ли биха могли да бъдат задните му мисли. Изглежда, че не бяха обичайните романтични, които изявяваше постоянно, защото в израза, променил елегантното му лице, нямаше нищо романтично. Беше видяла гняв и дори студена, примитивна ярост в тези тъмни испански очи, които можеха да греят с такава страст. Беше я пронизало до мозъка на костите, позволявайки на старото недоверие и потиснатите съмнения да изплуват на повърхността.

— Ела, ще оставим съдовете на юнгата. Искам да ти покажа истинската la Florida — каза й той, след като закусиха и стана.

А дали ще успея да видя и истинския Рафаел? — помисли Серена, докато ставаше и му позволи да я изведе на палубата. Изпитваше нетърпение да се махне от стаята, която изведнъж се беше изпълнила с неизказано напрежение. Въпреки тясната връзка, която съществуваше между тях, имаше области в живота на двамата, които не можеха да се обсъждат, области, които оставаха покрити с мистерия.

Свежият вятър, носещ соления дъх на морето, поздрави Серена, когато се изкачи на дървената палуба. Ясното утринно слънце помилва лицето й, а един полъх на вятъра развя къдриците й около бузите. Беше един нов ден и поглеждайки в тъмносинята вода изведнъж се почувства много добре.

— Ела, да отидем там, откъдето гледката е най-хубава — каза й Рафаел в ухото, за да може да го чуе сред шума на плющящите на вятъра платна. С ръка около кръста й той я насочи през палубата към няколко стъпала, които водеха до по-горна палуба, а след това по хлъзгавите дъски до перилата на носа на кораба.

Серена усети как я обзема оживление, докато се наслаждаваха на дивния, спиращ дъха пейзаж от двете им страни. Белите пясъчни дюни на девствените брегове се простираха до мястото, където се издигаха тъмни борови гори, които бяха като фон на тропическите палми и на живите скулптури, които представляваха извитите стволове на дъбовете. Стотици крещящи чайки се издигнаха и закръжиха над тях. Нямаше нищо друго, освен плъзгащия се по вълните кораб, зелената дивна красота на бреговете на Флорида и синьо-зелената вода, която се плискаше около носа на кораба.

— Това е нашият рай, querida — промълви застаналият зад нея Рафаел в копринената й коса, обвил с едната си ръка кръста й, а с другата хванал едно дебело въже от такелажа.

Серена се облегна назад върху солидната опора на гърдите му и се хвана здраво за перилата. Корабът ритмично се поклащаше, порейки вълните с пълна скорост. Вятърът се завъртя около тях и измъкна панделката, с която беше завързала косата си, отнасяйки я със себе си. Златните къдрици се разпиляха свободно върху раменете й и по лицето на Рафаел.

Той затвори за момент очи и се загуби в аромата, в усещането на тази очарователна жена. Приливът на емоции, който го завладя, беше повече отколкото можеше да понесе. Да плува така с вятъра, на любимата си „La Sonata“, с прекрасната златна роза до него, сърцето му преля от щастие. Отваряйки очи, той се замисли колко пъти през годините след кратката им среща, си я беше представял застанала точно на това място. Образът й така го беше завладял, че беше намерил един скулптор в Хавана, който извая главата на една жена със златни коси за носа на кораба. Той погледна към скулптурата и се усмихна. В ръцете си държеше истинската жена и вече нямаше да има нужда от нейното скулптурно изображение на носа на кораба, който така гордо пореше вълните.

Пулсът на Серена се ускори, когато притисна гърба й към себе си и усети твърдите форми на бедрата му до своите, напомняйки й, че беше негова жена. Съзнаваше, че целият екипаж може да ги види, но свенливостта й беше изчезнала. Необузданата личност, която беше оставила косата си свободно да се вее на вятъра, не беше лейди Марстън. Не, това беше една друга жена, която не се съобразяваше с правилата. Тя се беше преобразила в нея миналата нощ, когато дойде на борда на „La Sonata“. Днес тя беше жената на испанския капитан и се наслаждаваше на чувствена свобода. Под безкрайното синьо небе на Флорида, плувайки в чистите сини води, изпитваше невъобразимо въодушевление.

— Колко дълго време трябваше да чакам, за да те имам тук до мен, на палубата на „La Sonata“ — възкликна Рафаел. Гласът му беше изпълнен със силна радост, а устните му галеха ухото й, докато я държеше притисната здраво до него.

— Прекрасно — ахна тя и се обърна, за да го погледне с лазурносините си очи, пълни с щастие.

— Не съжаляваш ли, че дойде? — попита той.

— Би трябвало, но… не, не съжалявам — тя се разсмя като щастливо дете, вкусващо забранено удоволствие.

Докато стоеше в обръча на неговата прегръдка, със соления вятър върху лицата им, изпита странно чувство, че и преди е стояла така и е плувала заедно с него. То беше толкова силно, това чувство, че приличаше повече на полузабравен спомен, но тя знаеше, че е невъзможно.

Един вик, разнесъл се над тях от въжетата, прекъсна странните размишления на Серена и стресна Рафаел. Той отвърна на мъжа на испански.

— Ела. Страхувам се, че можем да имаме нежелана компания и искам да си на сигурно място в кабината — каза й той рязко и я дръпна от перилата, за да го последва.

— Но защо? Какво има? — попита Серена, която не желаеше да напусне красивата гледка и да се затвори в задушната кабина.

— Ето там в онова заливче — посочи той към брега, където се виждаше малък провлак между солените мочурища. Един едномачтов платноход, подобен на „La Sonata“, излизаше в открито море.

— На него се развява британското знаме — забеляза с облекчение Серена.

— А ние сме испански кораб, querida. В тези води, британският флаг върху една шхуна означава, че тя има разрешение да плени каквото може от испанската флота — обясни той с явно смущение. — Побързай, не искам да си на палубата, докато не разберем за какво се отнася.

Тя повдигна полата си и го последва по стълбите и през палубата към вратата, която водеше към вътрешния коридор. След ярката сутрешна светлина беше почти ослепяла и се запрепъва по тъмния коридор. Какво й беше станало, че да бяга като престъпник от един британски кораб? Изведнъж идеята да бъде жената на испанския капитан придоби заплашителен смисъл. Какво се беше случило с уравновесената лейди Марстън? — помисли си Серена, отвратена от себе си, докато я издърпаха в кабината на Рафаел. Беше позволила на сърцето си да ръководи действията й и това се превръщаше в нещастие. Изглежда, че съдбата беше решила да я накара да заплати романтичните си приумици. Можеше само да се чуди каква ли щеше да бъде цената.