Даян Робинсън
Орелът и розата (21)

Двадесета глава

Топлият въздух на тропическата нощ беше пропит с богатия чувствен аромат на разцъфналия жасмин, провиснал от лозите, увити около колоните на галерията, примесен със стипчивия солен дъх на морето. Серена седеше в галерията на приземния етаж на един стол, който й донесе Жозе. В ръката си държеше чаша с испанско бренди. Изглежда англичаните не бяха допринесли много за вида на плантацията, размишляваше тя, загледана в голямата златна сфера на луната, която изгряваше над тъмните води. Жозе й беше казал, че мебелите от тежък испански махагон били останали от собственика испанец. Англичанинът, който купил плантацията при превземането на колонията от британците, също както Сесил, предпочитал да прекарва времето си в Свети Августин. Беше наел човек, който да се грижи за портокаловите насаждения. Къщата беше останала почти същата каквато е била, когато първият испански собственик я е построил, една здрава, но същевременно и елегантна постройка.

— Ще искате ли още нещо, милейди? — поинтересува се Жозе, който излезе от хола с фенер в ръка.

— Не, не мисля — отвърна Серена със слаба усмивка. — Моля те, предай моите благодарности на Инес. Вечерята беше отлична. Вие и двамата можете да се оттеглите. Знам, че нашето пристигане ви измори, особено след това, което се е случило преди няколко дни.

— Мислите ли, че капитанът ще има нужда от моите услуги? — попита Жозе, нетърпелив да се прибере, без да се налага да говори с високия красив испанец, който се разхождаше сам на брега. Капитанът беше сдържан джентълмен, но Жозе не го мислеше като обида.

— Не вярвам, че той ще се нуждае от твоите услуги до сутринта. Благодаря ти, Жозе — отвърна Серена и го освободи с усмивка.

Нямаше представа от какво има нужда Рафаел или за какво си мислеше от момента, в който влязоха в къщата тази сутрин. Той, като че ли се беше оттеглил в свой собствен свят, където тя не беше добре дошла. Когато Жозе им предложи да ги разведе из къщата и другите постройки, Рафаел се извини и остана в галерията на втория етаж, загледан мрачно в морето. Ако по-възрастната двойка намираше държанието му малко странно, те с нищо не се издадоха, въпреки че тя забеляза размяната на озадачени погледи, когато мислеха, че не ги гледа.

Серена се заслуша в стъпките на Жозе и Инес, които се качваха на третия етаж, където бяха стаите за слугите и се зачуди, дали Рафаел щеше да дойде тази нощ в стаята й. За да не предизвиква любопитство, беше казала на Жозе да остави сандъците им в две различни стаи в предната част на къщата, гледаща към морето. Рафаел явно се наслаждаваше на гледката, помисли си тя с болка, наблюдавайки високата стройна мъжка фигура, очертана на фона на пясъците. Той се взираше в тъмните като индиго води на морето. Пред него, в бялата лунна пътека, водата блестеше като сребро, а вълните изглеждаха като посипани с диаманти. Името „Лунна светлина“ беше наистина подходящо, помисли си Серена, докато гледаше безпомощно към Рафаел, скрита в сенките на галерията.

Приключвайки с брендито, тя остави кристалната чаша на една маса до нея и стана. В такава чудесна, прелъстителна нощ беше мъчение да си сам, но припомняйки си тихата вглъбеност на Рафаел по време, на вечерята се поколеба дали да се присъедини към него. Тя въздъхна като погледна към копринените чехли, които беше обула за вечеря, заедно с муселинената рокля, която Инес беше изгладила внимателно. Чехлите щяха да се съсипят в дълбокия влажен пясък. Обърна се, за да отиде в стаята си, но преди това погледна още веднъж към самотната фигура на Рафаел. Знаеше, че няма да може да заспи, не и в такава нощ. В този момент усети, че нещо я привлича към Рафаел и към водата, и тръгна подчинена сякаш на чужда воля, през високата трева към брега.

Когато стигна до пясъка, събу бързо чехлите, посегна под полата и свали копринените чорапи и жартиерите. Остави ги на земята, повдигна полата и фустата си и тръгна към Рафаел. Босите й крака потънаха в топлия пясък.

Той, като че ли почувства нейното приближаване и се обърна, за да я погледне. Неземна в своята прозрачна с цвят на слонова кост рокля, с дълга руса коса, блестяща като сребро на лунната светлина, тя като че ли плуваше към него. В тъмнината на неговите болезнени спомени тя беше като маяк, огряващ пътя към бъдещето. Напомняше му за едни древни римски руини в Андалусия, които били храм на римската богиня на луната, Диана. Една нейна прекрасна, грациозна статуя беше останала незасегната в центъра на това, което преди е представлявало храма. Често беше ходил там нощем, за да лекува наранената си гордост и унижението, че трябва да живее от подаянията на роднините на майка си. Там, в онова древно място, беше намерил покой през нощта, след като умря баща му и беше разбрал, въпреки че беше още малък, че трябва да се погрижи за майка си и сестрите си. И сега, в тази нощ, изпълнена със спомени за стари болки, той отново беше намерил своята богиня на луната, своята Диана, но тя беше топла, жива и не беше направена от мрамор.

— Querida — повика я той и протегна ръце. Тя падна задъхана в прегръдката му.

— Стори ми се, че ме викаш — промълви тя в топлината на врата му, притисната до него. И двамата знаеха, че искаше да каже, че го е чула със сърцето си.

— Ела. Знам едно място надолу по брега, където не могат да ни видят от кораба — гласът му беше дрезгава молба. Той я желаеше, тук сред прелестта на нощта, под луната, като езически любовници, като римляни, честващи русата богиня Диана, или гръцки любовници, честващи своята богиня на луната, Артемида.

— Да, о, да — простена тя, усещайки неговото вълнение, собственото й тяло копнеещо за докосването му, кръвта й пулсираща от примитивно желание да се съедини с него в тази гореща тропическа нощ, под светещата луна.

Обвили ръце един около друг, изпълнени с предчувствието за това, което щеше да последва, те се приближиха към края на брега, където се разбиваха вълните. В този рай близо до природата те, като че ли бяха единствените живи хора.

Стигнаха до скрита пещера, отдалечена от платнохода, който се поклащаше на котвата си. Рафаел я поведе към една падина между две дюни, която образуваше естествено легло. Високите дюни скриваха мястото от погледа на всеки, който би минал по брега. Той съблече мундира си и го постла върху пясъка. След което с няколко сръчни движения съблече и останалата част от дрехите си.

С дрезгав нисък смях, поддала се на неговото настроение, Серена започна да развърза корсажа си. След това свали роклята и фустата си. За момент застана само по риза, загледана в стройните форми на Рафаел, които блестяха като мрамор на лунната светлина. Секунда по-късно и ризата й лежеше на пясъка.

Той й протегна ръка и каза:

— Ела, искам да се любим с морето около нас.

— Но… аз не мога да плувам — запротестира Серена, поемайки ръката му, но изявявайки нежелание. Тя със страх погледна към тъмната вода, тук-там докосната от лунната светлина.

— Не съм казал, че ще плуваме, querida — закачи я той нежно. — Няма от какво да се страхуваш, аз съм с теб. Няма да влизаме надълбоко, само до кръста. Съгласна ли си?

— Да — въздъхна тя и му се усмихна, чувствайки, че когато е с него, нищо не може да я нарани.

Като две деца те се затичаха през разбиващите се вълни, а луната целуваше телата им със сребърни лъчи. Топлият влажен въздух ги милваше, подтиквайки ги към чувственото изследване на природата и на тях самите.

Серена се разсмя с истинска радост, когато водата заля първо върховете на пръстите й, а след това и краката.

Тя дълбоко вдъхна свежия солен въздух и отметна назад разбърканата си златна коса с един жест на освобождаване и удивление. Никога не се беше чувствала така жива, така свободна, така опияняващо необуздана, както в този момент с изгарящите очи на Рафаел, които поглъщаха с наслада голото й тяло, подложено на милувките на морето и въздуха.

Тя беше като живо въплъщение на Диана, неговата собствена богиня, която щеше да обожава с очи, с ласки, с тяло. Когато водата докосна слабините му, усети как възбудата му нараства и трудно може да се контролира. Една вълна ги заля. Той привлече Серена в прегръдката си и пое устните й в една дълбока опияняваща целувка. Ръцете й се обвиха около мокрото му гъвкаво тяло. Пълните й топли гърди се притиснаха към гърдите му, а твърдите зърна го изгаряха с допира си. Краката й се увиха около неговите. Той обхвана с ръце закръглените й задни части и я повдигна върху пулсиращата си мъжественост. Чу стенанието, което се изтръгна от гърлото й, когато влезе в нея, след това остана само усещането. Те бяха едно цяло с шумящото море.

Серена посрещна нашествието на езика му с радост. Тя беше като залепена за него и усещаше как оживява в нея първобитната жена, докато го приемаше с възторжен стон. С тела мокри от водата, която се вихреше около тях, тя смучеше и вкусваше езика му, докато той стоеше, проникнал дълбоко в нея. Всичко беше естествено и неудържимо.

Копринената топлина на водата засилваше усещането, че се намират в свой собствен рай, един езически рай, където господстваше чувственото желание. Времето спря за тях. Той я крепеше над водата, притискайки гърба й с една ръка, а с другата закачаше набъбналите от възбуда зърна на гърдите й, които се подаваха като подаръци от водата, луната караше всяка една от тях да прилича на водна лилия. Косата й се беше пръснала в морето и плуваше около нея. Напомняше му на някой воден дух, изпратен от морските богове да го изкушава с красотата си.

Никога досега не беше изпитвала подобно чувствено удоволствие, предизвикано от милувките на водата до всяка част на тялото й, от твърдостта му вътре в нея. Когато ръката му посегна и помилва интимната роза над мястото, където беше проникнал в нея, горещото пулсиране в слабините й стана неудържимо. Тя започна да се движи като сребърна сирена, обвила крака около кръста му, извивайки тялото си, принуждавайки го да навлезе по-дълбоко в нея и стоновете й се понесоха в тропическата нощ. С долепени едни до други горещи устни, те се движеха във водата в прастар танц на страстта, докато пулсиращата експлозия разтърси Серена и го доведе до връхната точка на освобождаването.

Бавно краката й го пуснаха. Тя допря с върховете на пръстите си пясъчното дъно, все още долепена до мокрото му тяло, заслушана в задъханото му дишане, с глава върху мокрите косми на гърдите му. Бедрата й трепереха. Беше изпитала прекрасното изтощение на пълно удовлетворяване. Неуморните вълни продължаваха да ги обливат и милват.

— Такова удоволствие, alma mia — промълви той, притиснал я до себе си с устни върху мократа й коса.

— Да, истинско удоволствие — прошепна тя до гърдите му, закачайки го с езика си, ближейки солта от кожата му, което го накара отново да простене.

— Ти си ненаситна — каза той, а в гласа му се смесваха радост и благоговение. — Нека да починем на брега. Има още много неща, които могат да се преживеят през тази чудна нощ, моя езическа богиньо.

Да, помисли си Серена. Тя наистина се чувстваше като езическа богиня в този рай, където природата помагаше на тяхната чувствена наслада. Измъквайки се от разбиващите се вълни, тя гордо вдигна глава, изправи рамене и изпъчи гърдите си, със зърна все още напрегнати от любенето на Рафаел и от възбуждащото усещане на въздуха върху мократа й кожа. Усещаше тялото си и удоволствието, което можеше да й даде по непознат за нея начин, а Рафаел я поглъщаше с пламнал поглед.

— Si, вдигни високо главата си, моя прекрасна роза — нареди й той, спирайки се за момент на пясъка. — Искам да те запомня така, за да те нося винаги в сърцето си — той нежно хвана брадичката й и повдигна главата й така, че дългата й коса докосна закръглените й хълбоци. — Si, точно така — прошепна той, когато гърдите й се повдигнаха. Той приведе тъмната си глава и обиколи с език набъбналите зърна. Ръката му обгърна кръста й, след това се спусна надолу, за да погали задните й части. Падна на колене пред нея, а устните му покриваха с целувки златните косми на венериния хълм. Той я притисна към нетърпеливите си устни и я доведе още веднъж на границата на екстаза. Ръцете й сграбчиха раменете му, ноктите й се забиха в кожата му, а тя се извиваше, предлагайки му себе си, без да се срамува, наслаждавайки се на собственото си желание, на удоволствието, което й даваше.

— Да, о, да! — виковете й ехтяха над пясъка, докато се движеше срещу устата му, огъвайки се, въртейки бедра. В един стар като времето танц, тя се притискаше до неговия търсещ език, докато не беше изпълнена отново с онзи пулсиращ екстаз, който разтърси цялото й същество. Също както в морето, вълна след вълна удоволствието я заливаше, докато стигна до кулминацията. Без да може да стои на краката си повече, тя се отпусна със стон върху него. Той скочи бързо, за да я хване.

С нисък дрезгав смях той я вдигна на ръце и я пренесе между дюните.

— Легни до мен, querida — прошепна той във влажната й коса. Той я положи върху дрехата си и нежно подсуши с ризата й треперещите й крайници, както би постъпил с изкъпано дете. След това се присъедини към нея и постави главата й върху гърдите си. Те се унесоха в сън под шума на вълните, търкалящи се върху пясъка.

Серена не знаеше колко време е спала, но в един момент усети, че е напълно будна и заслушана в тътнежа на прибоя и беше сигурна, че е чула музика. Една тъжна меланхолична музика, която разкъса сърцето й и предизвика сълзи в очите й. Тя седна и фустата, която Рафаел беше метнал върху тях, се плъзна надолу. Беше така топло, че нямаше нужда от завивка. Серена отметна косата от очите си и се вслуша внимателно, за да чуе музиката, която я беше събудила, но тя се беше изгубила. Беше останал само безспирния шум на вълните.

— Какво има, querida? — дълбокият глас на Рафаел прекъсна концентрацията й.

— Стори ми се, че чух музика — отговори тя, обръщайки се към него. На отразената в белия пясък светлина на луната можеше да види тъмните му очи, проблясващи към нея, докато галеше с ръка гърба й.

— В такава нощ всичко е възможно — каза меко той. — Може би е била флейтата на Пан, изпращаща прелъстяваща песен. Въпреки че никой мъж няма нужда от магии, щом като има такава красавица, каквато виждам пред себе си, за да запали огън в кръвта му.

— Засипваш ме със сладки думи, благородни сър. Струва ми се, че се опитваш да прелъстиш бедната невинна девойка — пошегува се тя, поглеждайки през рамо към него, а закачката й прозвуча като покана.

С бързо движение той я дръпна надолу и тя се излегна с цялата си дължина върху него.

— А иска ли тази бедна невинна девойка да бъде прелъстена? — попита той с глас, дрезгав от желание.

— Вие ме държите в ръцете си, сър. Опасявам се, че можете да правите с мен, каквото поискате — присмя се тя, поглеждайки в тъмните му очи със своите лазурносини, изпълнени с предизвикателство и закачливост очи. Бавно започна да търка меките си като коприна бедра в мускулестите му крайници, покрити с нежен мъх, които й напомняха колко различно беше неговото тяло от нейното.

— Кой на кого прави това? — попита той с пресекващ глас, когато тя започна да трие зърната си в гърдите му. Те се втвърдиха и запулсираха от този чувствен контакт. Ръцете му пуснаха китките й и обгърнаха кръста й, след това хълбоците й, притискайки я силно към себе си. Започна бавно да гали бедрата й и накрая разтвори най-интимните й устни. Тя изстена от удоволствие. Тогава той вкара единия си пръст, възбуждайки я, докато тя отново беше възпламенена от новата любовна игра. Тя се усети как се движи в ритъма на това ново нашествие, все по-силно и по-силно, търсейки все повече от това странно ново удоволствие. Изведнъж разбра, че трябва да го има целия, да изпита прекрасното чувство на пълнота, което намираше само когато я изпълваше със своята възбудена мъжественост.

Той като че ли усети нуждата й, защото я претърколи, изправи се над нея и с бързо движение проникна в сладките дълбочини, които беше галил така умело. Устата му покри нейната в неумолима целувка на завоевател и той започна да се движи с бавни тласъци. Езикът му трескаво обикаляше в устата й, а нейният го посрещаше със страст, вкусвайки го, като че ли никога нямаше да му се насити.

Безумието между тях нарасна както никога досега. Нежната игра беше изчезнала, заменена от дълбок еротичен глад и те се движеха един срещу друг с изгаряща сила. Хълбоците на Серена се извиваха, за да пресрещнат всеки тласък, ръцете й се впиваха в бедрата му, тя се огъваше, опитвайки се да го почувства още по-силно в себе си.

Нейният глад и пълното й приемане, което разтърсваше крехките й форми, възпламени Рафаел и той не можеше повече да удържи желанието си. Отново и отново той я облада с дълбоки тласъци, а от гърлото му се изтръгнаха стонове.

Това беше, което желаеше, да бъде любена по този начин, без задръжки, от мъж загубен в своя глад и желание. И тогава започна да усеща чудната спирала, така болезнено приятна, че цялото й тяло замря, преди да достигне кулминацията. Див вик на благодарност се изтръгна от гърлото й и се понесе към звездите. Виковете на Рафаел се присъединиха към нейния при последния тласък към освобождаването.

Той се измести, за да легне до нея и се отпусна изтощен, заслушан в пресекливото й дишане.

— Нали не те нараних, querida? — попита тихо той, привличайки я прегръдката си.

— Не, но не смятам, че би имало някакво значение. Аз… аз бях като някакво подивяло създание, желаещо да бъде обладано от теб, както би сторило едно животно със самката си — призна с въздишка тя.

— Ах, каква жена си ти, моя срамежлива прекрасна роза, да имаш смелостта да ми кажеш това, да признаеш без срам, дълбочината на твоите чувства към мен. Горд съм, че жена като теб ме допусна до сърцето си. Ти ми оказваш чест — каза той нежно и поднесе ръката й към устните си за поздрав.

— Може би съм била зашеметена от луната — каза му Серена със срамежлива усмивка, поглеждайки в тъмните испански очи, които така обичаше.

— Тогава трябва да направим така, че да прекарваме повече нощи навън под пълната луна, querida.

Изтощени, те се унесоха в кратък сън. След това с нежелание, знаейки, че трябва да се върнат в къщата преди настъпването на деня, те станаха и мълчаливо се облякоха, и двамата под влиянието на магията на тази нощ и на това място.

— Ще дойдем пак, alma mia — обеща й Рафаел. Той като че ли разбра, че се беше натъжила, след като всичко свърши.

— Да, трябва — каза тя с меланхолична усмивка, привършвайки обличането си.

— Ела, босонога лейди, ще ви съпроводя до дома ви — пошегува се той нежно, поглеждайки към босите пръсти, които се подаваха под роклята й.

— Благодаря ви, любезни сър — отвърна шеговито тя и се облегна на ръката му, пародирайки маниерите на света, в който живееха и двамата, и в който трябваше да се върнат.

Разходката им по брега под звездите беше бавна. И двамата не искаха да сложат край на вълшебната нощ, въпреки че край трябваше да има.

— Чудя се какво ли е било испанското семейство, на което е принадлежало това прекрасно място — изкоментира Серена, докато вървяха покрай разбиващите се вълни. — Познаваше ли ги? — тя погледна към него на лунната светлина и усети как при въпроса й ръката му под нейната се стегна.

— Защо питаш? — попита в отговор той, опитвайки се да овладее чувствата, които го заляха при нейния невинен въпрос.

— Просто се чудех. Трябва да е било много трудно да напуснеш такъв рай, въпреки че те очевидно не са искали да живеят тук, когато колонията е станала английска.

— Сърцата им бяха разбити — отвърна тихо той, като си напомняше, че тази прелестна жена пита само от съжаление към хората, които не познаваше. Тя има добро сърце, помисли с болка той.

— Тогава ти си ги познавал — изказа мислите си тя. — И аз си помислих така, когато стана така тъжен и вглъбен щом пристигнахме в къщата. Какви бяха те?

— Querida, това беше преди много време и аз бях много малък. Боли ме да си спомням онези дни, когато бяхме принудени да напуснем la Florida — обясни той с внимателен равен глас.

— Разбирам — каза тя, въпреки че изобщо не разбираше, само знаеше, че отново беше докоснала онези забранени моменти от миналото на Рафаел. Изведнъж я връхлетя меланхолия при мисълта, че магията на вечерта беше изчезнала; действителността беше нахлула в техния рай. Тя забеляза, че са достигнали високата трева пред къщата и се обърна към Рафаел, желаейки нищо да не развали настроението от тази любовна нощ.

— Почакай тук един момент. Аз ще тръгна първа, в случай, че Инес и Жозе са се събудили — тя повдигна полата си и затича боса по тревата към галерията, без да поглежда назад към мъжа, който гледаше след нея с тъжен копнеж в тъмните очи.

Той я изчака да влезе в къщата и тръгна след нея, но един проблясък в тревата — там, където се срещаше с пясъка, привлече погледа му. Той се наведе и вдигна два дълги копринени чорапа. Докато държеше копринената мекота в ръцете си, болка прониза сърцето му; слабият аромат на парфюма й се беше задържал по чорапите. Той ги постави в дълбоките джобове на мундира си и забеляза, че във високата трева имаше още нещо. Два малки чехъла, с високи токове. Той тежко въздъхна, вдигна ги и ги задържа до гърдите си, след което погледна към звездното небе, като че ли търсеше подкрепа или отговор.

— Alma mia, как си играе с нас съдбата — промълви той, а гласът му беше изпълнен с мъка, докато притискаше чехлите към сърцето си. По някакъв начин тези нежни обувки символизираха неговата смела прекрасна роза, която беше минала без страх през живота, който не е бил лесен за нея. Тя му даваше толкова много и искаше толкова малко, а той дори не можеше да я дари с пълната си искреност. С примирено движение на широките си рамене си каза, че правеше това, което трябва, освен ако не искаше да я загуби завинаги. Носейки малките чехли в големите си ръце, той се запъти към къщата, която за него беше населена със спомени от миналото и чувство на измяна в настоящето.