Даян Робинсън
Орелът и розата (26)

Двадесет и пета глава

Златистите лъчи на утринното слънце нахлуваха през френските прозорци на сградата на губернаторството и падаха пред олтара, който се намираше в единия край на дългата стая, сякаш и те присъединяваха своята благословия към тази на възрастния свещеник, който благославяше младоженците, изправени пред него.

Серена повдигна лазурносините си очи към горещите тъмни очи на своя нов съпруг и за първи път в живота си разбра какво е истинското щастие. Високите кремави свещи, поставени в златните свещници на олтара, бяха запалени, макар че беше късна утрин и се отразяваха в блестящите абаносови очи на Рафаел, когато погледна повдигнатото й към него лице, което сияеше като цвят на магнолия и красеше балната зала.

— Alma mia, ти си моя и нищо не може да ни раздели, кълна се в това — шепнеше й той, така че само тя да може да го чуе, като наведе глава, за да докосне устните й с кратка нежна целувка, с която запечати своята клетва.

Те се обърнаха и се изправиха пред събралото се множество от всички важни личности — испанци и англичани — в Свети Августин. Поставила ръка върху неговата, Серена запристъпва грациозно надолу по пътеката между редовете от позлатени столове, подредени като в църква. Тя носеше сватбения си букет от жълти рози и отвръщаше на усмивките и поздравленията на гражданите на колонията. Очите й срещнаха тези на дона Консепсион, организирала чудесната церемония, която сега държеше дантелена кърпичка и я поднасяше към страните си, за да изтрие радостните си сълзи. Зад себе си Серена чу шумоленето на копринените поли на роклите на Доминга и Жозефа, които я придружаваха.

Тя беше вече испанска гражданка по силата на брака си с испански благородник, но знаеше, че някои от английските й приятели гледаха с неодобрение на начина, по който се бе облякла — с бяла, испанска дантелена мантила, драпирана и захваната високо в косата й със златен гребен и жълта копринена рокля. Беше й подарък от дона Консепсион и Серена я носеше с гордост. Сега тя бе съпруга на испански офицер и искаше да го оповести на всички в този прекрасен ден.

Единствено два чифта очи я гледаха враждебно и тя ги забеляза, когато погледът й се плъзна край тях. Евита стоеше в другия край на залата, а до нея се бе изправил кавалерът й, сър Елстън. В ледения поглед на черните очи на испанката се четеше ненавист, макар че лицето й имаше особен, скръбен израз.

Серена скоро забрави за обезпокояващата двойка, когато всички влязоха в банкетната зала, за да се подкрепят с обилната сватбена закуска, приготвена от готвачката на дона Консепсион. Изисканият бюфет беше подреден според елегантния френски маниер, популярен сред благородниците в Испания. Кафе, чай и испански вина се лееха в голямата банкетна зала, пълна с гости, докато слугите подготвяха залата за танци.

— Колко прелестна изглеждаш с тази испанска дантела, моя сладка английска роза — каза й Рафаел, когато и последният от гостите се настани до отрупаната с лакомства маса.

Той й се усмихна, а надменното му студено лице се смекчи от любовта, изписана на него. Тъмните му изразителни очи бяха пълни единствено с нежност и страст, които винаги съществуваха между тях.

— Напоследък откривам, че испанците ми харесват — закачи го тя, опитвайки се да контролира замайващата тръпка, която премина през нея в отговор на посланието, изпращано от неговия горещ възбуждащ поглед.

— Ти си една безсърдечна жена щом ми признаваш това точно сега, когато ни предстои да издържим този дълъг ден, преди да останем сами — възнегодува Рафаел, а ръката му обгърна кръста й и той я привлече към себе си. — Трябва да си тръгнем веднага — предложи той, а гласът му беше дрезгав и повелителен.

— И да се лишим от прекрасната закуска, която дона Консепсион е организирала за нашата сватба? — притисна се Серена към него, усещайки стегнатите му бедра до себе си.

— Не съм гладен за храна, querida — отговори той, а плътният му глас трептеше от желание.

— Елате, деца мои, ще имате много време за сладки приказки — забеляза губернатор Зеспедес с разбираща усмивка, като им направи знак да отидат при него до отрупаната с лакомства маса.

Като въздъхна, Рафаел пусна кръста на Серена и й предложи ръката си, за да я придружи до мястото, където дона Консепсион ги очакваше.

— Не трябва да разочароваме нашата домакиня. Тя си е направила този труд, за да може да се говори за това събитие в цяла Източна Флорида.

Серена се засмя в знак на съгласие. Скоро беше въвлечена във въртележката на поздравления и наздравици. Слънцето грееше ярко и дори когато обедните часове отминаха и настъпи позлатеният следобед, гостите продължиха да се радват на гостоприемството на губернатора. Дона Консепсион, известна в Хавана и Испания като изискана домакиня, умееше да придаде атмосфера на разкош в провинциалната бална зала. Добросърдечната съпруга на губернатора стоеше до младоженците и без усилие поддържаше разговор с техните гости, като същевременно наглеждаше прислугата, за да се увери, че всичко върви гладко.

Когато всички хапнаха и пийнаха до насита, губернатор Зеспедес съобщи, че сватбеният прием ще продължи с танци в балната зала. Още веднъж гостите влязоха в дългата стая, която гледаше към площада. Застанали на малки групи, те наблюдавала влизането на музикантите от оркестъра. Когато първите звуци от испански китари отекнаха в залата, един възрастен мъж с набръчкано, почерняло от слънцето лице започна да пее с дрезгав глас, изпълнен със страст. Неочаквано една привлекателна жена с дълга гарвановочерна коса излезе от сянката, където стоеше скрита до този момент, и тръгна към средата на стаята.

Дъхът на Серена секна в гърдите й, защото тя си спомни жената и танца, който тя изпълняваше онази нощ на площада, след церемонията в Castillo de San Marcos, нощта, през която Рафаел за първи път я взе в прегръдките си на балкона в същата тази зала. Страстната музика, тъжният глас на певеца и възбудата от изпълнението на танцьорката — всичко това като че ли трептеше във въздуха и изпълваше балната зала. Въпреки че англичаните не можеха да разберат съдържанието на испанските лирични песни, ритъмът на музиката говореше на всеки на неговия майчин език, а това бе един пламенен език, който тялото отлично разбираше.

Рафаел стоеше зад нея, поставил едната си ръка върху рамото й, а с другата бе обгърнал кръста й. Тя чувстваше топлия му дъх като милувка до бузата си и усещаше разливащата се по здравото му, мускулесто тяло страст.

— Това са цигани, които са последвали войниците от Севиля до Хавана и сега са в Свети Августин — прошепна на ухото й той. — Те са истински виртуози на фламенкото. Така се играе този танц в Андалусия.

Тембърът на дълбокия му мамещ глас, топлината, която излъчваше тялото му, така близко до нейното — всичко това беше в хармония с чувствения ритъм на музиката и запали кръвта на Серена. Внезапно тя го пожела с такава сила, че бузите й издайнически пламнаха. Желанието, като че ли я изгаряше и тя започна да трепери, подчинявайки се на копнежа и желанието, които изпитваше към този мъж. Беше доволна, че гостите бяха запленени от музиката и страстния танц на жената и всички очи бяха приковани върху извиващото се тяло на танцьорката.

Когато един от младите испански офицери бе насърчен да се присъедини към танца на жената, насъбралите се гости затаиха дъх при гледката на двамата танцьори, понесли се в увличащия ритъм. Техните сложни грациозни движения бяха такива, сякаш се любеха, въпреки че едва се докосваха. Това майсторско изпълнение раздвижи кръвта и на най-сдържаните и резервирани гости. В страстта и изкушението на танца се долавяше сладко-горчива меланхолия. Тя показваше красотата от физическата любов и преходността на човешкия живот. Имаше някакво мълчаливо очакване в притихналите англичани, докато испанците възторжено пляскаха с ръце в ритъма на танца.

Серена несъзнателно се облегна назад към Рафаел, търсейки допира на тялото му, дори и през преградата на дрехите. Ръката му обхвана по-здраво кръста й, а дланта му легна точно под гърдите й. Усещането на топлата му ръка, така близо, но и така далеч от розовите връхчета на гърдите й, накара зърната им да станат твърди и възбудени, пулсиращи и копнеещи неговия допир. Като че ли усетил желанието й, той я притисна до себе си и тя почувства дългите му твърди бедра през коприната и тънкия лен на фустите и полата си. После, макар и съвсем леко, пръстите му докоснаха гърдите й, които опъваха роклята. Серена рязко пое въздух и започна да диша по-бързо, а сърцето й ускори ритъма си. Той започна нежно да си играе с чувствителните, изпъкнали под коприната, зърна на гърдите й, така че всеки можеше да ги забележи, ако погледнеше към тях, докато музиката ставаше все по-бърза и по-бърза. Серена знаеше, че това, което той прави, бе едно рисковано предизвикателство, от което тя се задъхва, но от друга страна разбираше, че всички присъстващи в залата гости са захласнати по танцьорите, които се движеха с гъвкава страстна грациозност в ритъма на музиката, издигнала се в прекрасно кресчендо.

Погледът на Серена също беше прикован в танцуващата двойка, а Рафаел разпалваше страстта й, като галеше гърдите й през тънката материя на роклята, докосвайки първо едното зърно, а после другото, докато горещите тежки вълни на желанието я заляха и краката и омекнаха. Тя не можеше повече да се въздържа и леко се изви към него, защото тялото й имаше свои копнежи и желания, които не знаеха нищо за границите на благоприличието.

— Мога да те взема тук, querida. Кръвта ми пулсира в унисон с жаждата ми за теб — шепнеше той в ухото й, докосвайки го леко с език, което караше сърцето й да замира.

Тихото й стенание се заглушаваше от буйния ритъм на китарите и ударите на токовете на танцьорите по дървения под. Серена плъзна ръката си зад широките поли и притисна мускулестото му здраво бедро, забивайки ноктите си в него така, че и той да усети силата на нейното желание, заради което — ако го откриеха — присъстващите високопоставени личности на Свети Августин биха я нарекли покварена жена. Желанието бе замъглило нейното съзнание и тя беше благодарна, че гостите са твърде погълнати от очарованието на представлението, за да ги забележат.

— Ах, довечера, alma mia, ние ще се любим така, както никой преди нас не се е любил — обеща той, а гласът му беше станал дрезгав от страст, после се загуби в шума от аплодисментите, които проехтяха в балната зала, тъй като танцьорката се отпусна в прегръдката на изморения си партньор.

Като се отдръпна леко от силните ръце на Рафаел, така че да може да си поеме въздух, Серена отвори ветрилото, което висеше на кръста й, завързано с копринена панделка, и започна да си вее бързо, опитвайки се да разхлади лицето си и да възвърне самообладанието си.

— Смятам, че и на мен ми е необходимо, querida — каза Рафаел, без да откъсва от нея изгарящите си черни очи, а чувствените му устни се извиха в бавна потайна усмивка, толкова интимна, сякаш я целуваше.

— Ти си истински дявол — заяви тя с глас все още дрезгав от възбудата, а устните й несъзнателно се издадоха напред, като че ли му предлагаха да ги целуне.

— И все пак, ти се омъжи за мен — отговори той, докато погледът му я галеше и възбуждаше, сякаш я докосваше с опитни пръсти. — Струва ми се, че и ти нямаш търпение нощта да настъпи час по-скоро.

— Прав си — каза простичко тя, като му се усмихна печално и сви леко рамене в знак на примирение.

— Querida — каза той, взе ръката й и я поднесе към устните си. — Те quiere con toda mi alma.

Тя си спомни значението на тези думи — че той я обича с цялата си душа. Устните й се извиха в изпълнена с копнеж усмивка, а лазурните й очи излъчваха обич. Тя знаеше, че е постъпила правилно, омъжвайки се за този жизнерадостен нежен мъж, чиято душа преливаше от тъмните му изразителни очи и изпълваше сърцето й.

— Идвам да поканя младоженката на първия танц — застана пред тях губернатор Зеспедес, а мелодията на менуета изпълни балната зала.

Серена направи реверанс и постави ръката си върху неговата, за да я заведе на дансинга. Те предвождаха гостите, които желаеха да танцуват тържествения официален танц. Прислужниците се движеха безшумно и запалваха свещи, поставени във високи свещници от ковано желязо, тъй като слънцето вече залязваше и светлите лилаво-сини сенки на здрача се спускаха над площада и сградите на Свети Августин. От кухнята бе донесена и сервирана още храна по масите, за да засити глада на изтощените от танците гости. Златисто и рубиненочервено вино пълнеше кристалните чаши и блестеше като скъпоценни камъни на светлината на свещите, когато ожаднелите танцьори ги поднасяха към устните си.

— Мога ли и аз да претендирам за един танц? — каза твърдо Рафаел, когато един млад офицер придружи Серена от дансинга, след като беше танцувала няколко танца.

— Наистина бих се радвала да поема глътка свеж въздух — призна Серена с въздишка.

Беше танцувала няколко менуета и се чувстваше изморена от спазването на етикета. Един сдържан церемониален танц като менуета нямаше нищо общо с чувството й към Рафаел. Той самият олицетворяваше страстта, огъня, ярката емоционалност на любимото си фламенко.

— Si, тази вечер желанията ти са заповед за мен — каза нежно той, като й предложи ръката си, за да я заведе до балкона, където за първи път целуна топлите й потръпващи устни.

Горещата влажна тропическа нощ и лекият бриз, полъхващ от морето, ги обгърнаха като милувка, докато те наблюдаваха огньовете, запалени на открито в сумрака на площада. Музиката се носеше в кадифената нощ заедно с дима от трептящите пламъци на огъня. Група испански войници почиваха, осветявани от синьо-оранжевите пламъци на огньовете. Някои от тях поливаха със сос месото, което се печеше на шишове. Смях и песни се прибавяха към усещането за празничност, която се долавяше в благоуханния нощен въздух.

Серена въздъхна доволна, докато наблюдаваше сцената долу на площада, а ръцете на Рафаел я обгръщаха. Отсега нататък тя щеше да бъде част от тези хора, които изглежда изпитваха радост и от най-обикновените неща в този живот. Всичко щеше да бъде наред, казваше си тя, сигурна, че взетото от нея решение да свърже живота си с този горд жизнерадостен мъж, който сега я държеше толкова нежно в обятията си, е правилно. Този брак щеше да бъде всичко онова, което първият й брак не беше, закле се тя.

— Ако бъдем внимателни, моя красива съпруго, смятам, че можем да се измъкнем преди някой от гостите да забележи, че ни няма — прошепна Рафаел. — Бях търпелив доста време, а аз по природа не съм търпелив мъж, querida.

— Да — отговори с възбуден шепот тя, — отведи ме оттук.

Той хвана ръката й и я поведе под колоните, далеч от френските прозорци, водещи към балната зала. В отдалечения край Серена видя тясна дървена врата, за чието съществуване даже не можеше да предположи. Когато той завъртя кръглата дръжка, в първия момент вратата отказа да се отвори, но след няколко опита резето подаде и вратата увисна на ръждясалите си панти.

— Сеньора, нашето бягство започва — съобщи Рафаел, като отстъпи назад, за да може тя да мине преди него. — Не се страхувай. Това е задния коридор, който малко се използва — увери я той, усещайки нейната несигурност.

Серена прескочи прага и с колебливи стъпки тръгна по тъмния коридор, в дъното, на който мержелееше светлината на дебела лоена свещ, поставена във висок свещник от ковано желязо. Скърцането на мишки неприятно напомняше, че тази част на сградата е необитаема, както и Рафаел й беше казал.

— Хайде, върви след мен — нареди Рафаел и затвори вратата зад тях. После хвана ръката й и я поведе по тъмния, миришещ на мухъл коридор. — Оттук можем да излезем от къщата. Зад онази врата има тайна стълба — каза той, когато минаха през една врата, покрита с изгнил гоблен.

След завоя на коридора, той стана по-широк. Наближиха кабинета на губернатора. И тук беше тъмно и тихо, защото гореше само една дебела лоена свещ, поставена във фенер, закачен на стената, а дебелите стени заглушаваха всички шумове, дори музиката от балната зала. Тази част на сградата на губернаторството изглеждаше изоставена, помисли Серена, докато накрая видя тънък лъч светлина под масивната махагонова врата, която водеше към кабинета на губернатора.

— Почакай малко тук, querida — прошепна Рафаел, забелязвайки светлината. — Изглежда тук има някой. Трябва да проверя, за да съм сигурен, че е някой от състава на управата.

Неясно предчувствие накара Серена да потръпне. Нещо не беше в реда на нещата и тя знаеше, че Рафаел също го усеща. Като хапеше края на устните си, тя видя как той тихо приближи до вратата, също като свирепа пантера, обитаваща тъмните девствени блата на Флорида. Той отвори с рязко движение вратата и застана на прага.

— По дяволите!

Серена с изненада чу това проклятие, изречено на английски с познат аристократичен британски акцент. Тя също влезе в стаята и видя сър Елстън Харгроув, застанал зад масивното бюро на губернатора, точно когато ровеше в чекмеджетата, а върху лъскавата повърхност на бюрото бяха разпръснати купчина листа.

— Елстън! — проехтя в стаята шокираният глас на Серена.

— Нещо специално ли търсите? — попита Рафаел. Въпреки че гласът му беше спокоен, в него звучеше застрашителна нотка, която разряза като с нож топлия неподвижен въздух.

— Изглежда ме хванахте на тясно, драги — каза провлечено сър Елстън, възвръщайки невъзмутимостта си. Той сви безгрижно рамене и постави пергамента, който държеше, върху купчината листа на бюрото.

— Какво търсите тук? — отново попита Рафаел, но този път гласът му беше студен и твърд като стомана.

— Не можах да открия нищо, драги — отговори без притеснение сър Елстън и скептична усмивка изкриви тънките му устни.

След това извади дантелената си носна кърпа от маншета и избърса челото си. После я върна на мястото й, оправи ръкавите си, като че вършеше особено отегчителна задача.

— Сигурно вие, испанците, не мислите, че сте единствените, които имат шпиони. Винаги сме били наясно с дейността на Лусиано де Хереа, откакто неговият баща реши семейството му да бъде едно от малкото фамилии, останали да живеят тук след изселването на испанците през шестдесет и четвърта година, когато Свети Августин стана английска колония. Но сигурно знаете всичко по този въпрос, тъй като вашето семейство е живяло дълго време в Свети Августин и сте били едни от първите floridanos.

— Значи признавате, че сте английски шпионин — каза стегнато Рафаел.

— Нищо не признавам, освен че изпитвам огромно любопитство към бюрата на другите хора. Открих, че те могат да разкажат много неща за човека, комуто принадлежат — каза безгрижно сър Елстън, но очите му бяха като два ледени къса. — Могат да ви разкажа неща дори и за техните приятели, като например какви земи са притежавали първите floridanos. Не знаех каква прекрасна вечер е за вас днешната, капитан Агилера — заяви сър Елстън и замлъкна за миг, а бледите му очи се стрелнаха към слисаната Серена. — Днес вие спечелихте две неща — красива съпруга и плантация, която е била собственост на вашите родители — първите господари на земята на остров Света Анастасия. Поздравявам вашата инициативност.

Серена замръзна на мястото си, когато неговите думи проникнаха в съзнанието й, а след това пронизаха сърцето й като с нож. Тя се втренчи в Рафаел, като несъзнателно повдигна едната си ръка в умоляващ жест, сякаш го молеше да й каже, че това не е истина. Но като видя тревогата, изписана върху лицето му, болката и съжалението в изразителните му черни испански очи, тя разбра, че Елстън казва истината и че нейният прекрасен свят се разпада на хиляди парчета.

— Querida, трябва да ти обясня — каза той с нисък глас, в който звучеше съчувствие.

Той тръгна към нея, забравил напълно за английския благородник.

— Не! — извика Серена и повдигна ръце, като че ли искаше да го отблъсне.

После тя се обърна и избяга от стаята, а в сините й очи се четеше болката на ранено животно.

Когато Рафаел се спусна след нея, сър Елстън се опита да го спре.

— Виж, друже, мисля, че й причини достатъчно неприятности. Остави я да си отиде!

— Никога! — изрева Рафаел и блъсна англичанина, който падна на пода.

После той се втурна след Серена надолу по тъмните пусти коридори на сградата. Музиката от тяхното сватбено тържество се прокрадваше тихо през отворените врати на вътрешния двор.

Беше я изгубил от погледа си, но следваше лекото ухание на парфюма й, докато накрая престана да го усеща, тъй като се бе изгубил в тежкия аромат на цветята, които цъфтяха в градината.

Часовоят, който стоеше до портата твърдеше, че видял една жена да тича към площада. Като съжаляваше и се ядосваше на себе си, че позволи да се случи всичко това, Рафаел забърза надолу по пътеката между портокаловите дървета, които ограждаха площада. Малко по-надолу няколко пийнали войници му показаха посоката, в която бяха видели млада жена, облечена в жълта рокля, да тича бързо, като че ли я гонят.

 

 

Серена се препъваше, тичайки по твърдата земя. Очите й бяха замъглени от сълзи, така че едва виждаше. Болката в сърцето я разяждаше, но тя бързаше напред, търсейки място, където може да спре, и като ранено животно да оближе раните си. Той се беше оженил за нея, за да си върне „Лунна светлина“. Тази мисъл отекваше в съзнанието й отново и отново, като думите на някаква натрапчива песен, която човек иска да забрави, но не може. Тя не можеше да понесе това, не можеше да понесе тази ужасна болка, която я съсипваше.

Пияни мъже й подвикваха и даже няколко ръце се протегнаха към нея, докато тичаше и се препъваше, но продължаваше да бяга по прашния площад, докато накрая стигна улица „Морска“, или Calle de la Marina, както испанците я наричаха сега. В „Златната роза“ тя щеше да намери някакъв начин да се освободи от това вцепеняващо отчаяние.

Всяка частица от тялото я болеше от усилието и напрежението да тича по-бързо, а стегнатият корсет притискаше гърдите й и й пречеше да диша. Накрая тя спря и се облегна за миг на стената на една къща. Дантелената й мантила и златният гребен се бяха свлекли от главата й и сега висяха закачени на една кука, която се спускаше от един балкон, но тя не обърна внимание на това и ги остави там. Нямаше нужда от тях сега, те само щяха да й напомнят за глупостта да се довери на този мъж и да повярва, че може да обича и да бъде обичана. Вятърът, който духаше откъм морето, се беше усилил и носеше буреносни облаци, които преминаваха бързо през студения бледен диск на луната. Дантелената мантила бе вдигната високо във въздуха, а после бе запокитена върху каменните стъпала пред един магазин.

Когато Рафаел стигна до края на площада, той не можеше да види нищо друго, освен бурята, която се задаваше откъм залива и облаците, които затъмниха луната и превърнаха улицата в тъмен тунел, осветяван тук-таме от някой фенер, закачен на фасадата на някоя къща. Като погледна напред, по посока на „Златната роза“, той видя нещо бяло да се развява като призрак, носещ се от силния вятър, предвестник на бурята. За миг му се стори, че някъде там, в бледата светлина на един фенер, се мярна силуетът на Серена. Той направи няколко крачки, хвана парчето дантела и го притисна до гърдите си, а върху изразителното му лице, също като облаците, които се стрелваха пред луната, пробяга бързо израз на страдание. В парчето дантела, което държеше, той разпозна сватбената мантила на Серена. Нищо не можеше да символизира по-силно трагичния поврат на техния кратък брак от захвърленото сватбено було.

Бурята се засили. Вятърът виеше и фучеше по тесните улици на Свети Августин, шумейки в листата на високите палми, също като шума на копринените рокли на жените, когато се носеха в ритъма на танца. Този звук преследваше Рафаел, когато се устреми напред през бушуващата вихрушка, търсейки своята златна роза. Трябваше да я намери, да й обясни защо беше пазил досега тайната, че неговото семейство е притежавало някога „Лунна светлина“.

Пустите улици, като че ли го мамеха, но накрая той намери пътя към хана. Като видя, че вратата не е заключена, той се увери, че Серена е дошла тук, за да се скрие, като ранено животно, устремено към леговището си. Когато влезе в двора, той чу смеховете на пийналите постоянни посетители на гостилницата, защото вратата й беше отворена дори и в дъжда, който се лееше навън по улиците. Тя със сигурност не бе там. Като погледна нагоре към верандата, разбра, че е в спалнята. Те бяха планирали да прекарат брачната си нощ в малката къща за гости, която се намираше в края на частната градина на губернатора, до сградата на управата. Именно натам се бяха запътили, когато той направи злощастната грешка да отвори вратата на кабинета.

Като премина по плочника, Рафаел заизкачва стълбата към верандата, а шибащият дъжд измокри дрехите, косата и лицето му. Но нищо друго нямаше значение, освен да вземе в ръцете си това прекрасно тяло още веднъж и да накара Серена да разбере, че тя е негова и никой не може да промени това. Прескачайки стъпалата по две, той стигна до втория етаж и след миг се озова пред вратата на спалнята й.

— Querida — извика той силно, за да надвие воя на бурята, и нетърпеливо почука по тежката дъбова врата.

След като никой не му отговори, той се опита да завърти облата дръжка и за негова изненада вратата се отвори. Влезе в тъмната стая, която му се стори пуста. Къде ли беше отишла тя?