Георги Гавраилов
Кръстоносните походи (6)

Вероломните съдружници

През 1171 година енергичният везир Юсуф Салах ад дин (Саладин) става египетски султан. Като покорява Сирия и Месопотамия, той създава грамадна централизирана арабска държава. Пред нея франкските държавици изглеждат като мъничета пред слон.

За тях няма никаква опасност, докато султан Саладин не им обявява свещена война с цел да ги унищожи.

Всичко започва така. Някой си Райналд Шатильонски след дълъг мохамедански плен се разполага в замъка Крак дьо Шевалие. Той превръща в своя професия ограбването на търговските кервани. Такъв един керван знатният разбойник причаква през пролетта на 1187 година. За зла слука с ограбения керван пътува майката на самия Саладин.

Замъкът Крак дьо Шевалие в Триполи

Султанът е възмутен от дръзкия грабеж. Той настоява пред ерусалимския крал Гвидо Лузинян да накаже злосторника и да върне ценностите. Гвидо Лузинян обаче си прави оглушки. Той нито иска, нито пък може да влезе в разправия със своя силен васал. Тогава през юли 1187 година в Ерусалимското кралство нахлува 60-хилядна армия. Щом франките сеят ветрове, нека жънат бури! Тя на бърза ръка превзема Тивериада, при планината Гатина унищожава цвета на рицарската войска. В плен падат Гвидо Лузинян, великият магистър на Тамплиерския орден, и много знатни сеньори. Сред пленниците откриват и самия Райналд.

Разгневеният Саладин замахва с ятагана си върху него. Главата на рицаря се търкулва в краката му… После заповядва на окръжаващите го велможи да сторят същото и с останалите пленници. Само на Гвидо Лузинян даряват живота.

След това египетските войски превземат Акра, Бейрут, Сидон, Яфа, Кесарея, Аскалон. Населението на всички тези градове ги посреща като освободители. Единствено се удържат Тир, Триполи и Антиохия. Ерусалим, сам и безпомощен, е лишен от всяка надежда. На 2 октомври 1187 година неговите жители се предават на победителя. Той разрешава на жителите-християни да напуснат града, при условие че всеки мъж ще заплати по десет жълтици, всяка жена — по пет и всяко дете — по една. Всички щели да се спасят, ако братята тамплиери и хоспиталиери не били такива жестокосърдечни скъперници. Те отказват да дадат пари на бедните християни. Шестнадесет хиляди франки не могат да се откупят и мюсюлманите ги продават в робство.

В Рим сякаш пада гръм. Папа Урбан III не издържа по̀тресната вест и умира. Приемникът му Григорий VIII надава тревожен зов за отвоюване на „гроба господен“. Но и неговите усилия прекъсва скорошна смърт.

Грижата за новата свещена война пада върху плещите на новия папа Климент III. Светата църква непременно трябва да възстанови изгубените задморски приходи. Затова Климент III въвежда специален данък в размер на една десета от приходите на всеки католик. Наричат го „Саладинова десетина“.

И сега както преди сред селяните проповядват хиляди монаси и свещеници. Но селячеството е натрупало горчив опит от миналите свещени войни. Все повече селяни са се уверили, че свободата и добрият живот не могат да се постигнат по неизвестните и зловещи азиатски пътища.

За разлика от селяните големите европейски владетели не са безразлични към „свещените“ войни. През годините след втория кръстоносен поход морската търговия непрекъснато се е разширявала. Средиземно море се е превърнало в извънредно важен морски път. Над него се стремят да властвуват засилващите се крале на Франция и Англия, германският император, Византия, италианските градове-републики и папата.

Английският крал Хенрих II Плантагенет с готовност поема делото на кръста. Той владее в Европа графствата Анжу и Мен, както и херцогство Аквитания. С участието си в свещената война той се стреми да завладее Средиземноморието с Ерусалимското кралство и да превърне Англия в световна държава. Същите намерения има и германският император Фридрих I Барбароса (Червенобрадият). Мечтата му е да възстанови някогашната Римска империя. А в Римската империя са влизали земите на Византия и „светите места“. Суетният честолюбец желае да го величаят като господар на света. По чисто политически съображения отговаря на папския призив и кралят на Франция Филип II Август. Чрез свещената война той се надява да затвърди кралската си власт, да издигне своя международен престиж, да натрупа сили и средства срещу едрите сеньори и отколешния враг — Англия.

През зимата на 1188 г. тримата владетели се договарят да действуват съвместно за делото на кръста. Нищо, че Филип II Август е непримирим противник на Хенрих II Плантагенет. Нищо, че доскоро Фридрих I Барбароса е бил най-върлият враг на папа Климент III. В „братско“ разбирателство те уточняват всички подробности на предстоящия поход, дори и това: французите ще носят червени кръстове, англичаните — бели, фламандците — зелени и т.н.

През май 1188 г. от Регенсбург по „пътя господен“ потегля грамадна рицарска армия. Предвожда я лично гордият и надменен император Фридрих I Барбароса.

Фридрих I Барбароса. Каменно изображение от манастира „Свети Зенон“ в Райхенгал, Бавария

Ако се изключат обикновените кражби на добитък и храни, немските рицари мирно и тихо преминават през Унгария. Пречките, както трябва да се очаква, идват на юг от Дунава. Въпреки че сръбският жупан Стефан Неман и владетелите на току-що освободената България Петър и Асен предлагат помощ на императора против Византия, народът мрази кръстоносците. Мародерите ограбват селските колиби, налитат на болярските имения, не щадят и манастирите. Но и скъпо заплащат за това. Епископ Дитполд Пасавски пише: „Знайте, че навлизайки в България, ние срещнахме най-ожесточена съпротива от страна на българите, понеже нараниха мнозина от нашите със стрели.“ Други летописци съобщават, че върху кръстоносната войска постоянно налитат „разбойници“ — сърби и българи. Убиват много хора, отвличат конете и обозите.

Още по-големи трудности очакват кръстоносците в Тракия. Император Исак II Ангел добре знае намерението на германския владетел да превърне Ромейската империя в германска провинция. Приближаването на многохилядната армия го хвърля в тревога. И има за какво. Фридрих Барбароса никога не е гледал сериозно на идеята за защита на вярата и на франкските държави. Неговата цел е Константинопол. За да осъществи своите замисли, той се съюзява с иконийския султан. Но това му изглежда недостатъчно. Затова пише до сина си Хенрих в Германия: „Аз моля твое кралско величество да изпратиш нарочни пратеници в Генуа, Венеция, Антиохия и Пиза и в други места и да отправиш на кораби спомагателни отреди, та те, идвайки в Цариград в месец март, да започнат обсада на града по море, докато ние го обкръжим от сушата.“

Всичко това още повече плаши Исак Ангел. Той бърза да си осигури подкрепата на Саладин. Ромеите повреждат пътищата. Поставят препятствия по планинските проходи и клисури. Самият василевс (император) се държи грубо и оскърбително с немските посланици.

Раздразнени и озлобени, защитниците на вярата си пробиват път с огън и меч. През август 1188 г. те разоряват околностите на Филипопол (Пловдив). След това се втурват срещу самия град. Превземат Димотика и Адрианопол (Одрин). Отредите им върлуват навред из Македония и Тракия.

— Кучета! — заклеймява кръстоносците константинополският патриарх Йоан Каматир. Той обещава и на най-закоравелия престъпник опрощение, ако убие поне сто от тях.

Осем месеца бушува свирепата война. Ромеи и немци кръстосват мечове в кървави сражения. Всичко потъва в огън и развалини. По заповед на Фридрих Барбароса бесят хора надолу с главата. Зловещо се поклащат тези страшни плодове на безчовечната кръстоносна жестокост. Тракия се обезлюдява. „От Пловдив до Цариград вече не може да се намери обитател нито на град, нито на крепост“ — пише германският император. Нашествениците няма какво да грабят. Тогава настъпва глад. Щурмът срещу Константинопол остава единствено спасение от глада.

Войнствените амбиции на алчния честолюбец пропадат. Не защото „светият отец“ и другите владетели искат да спасят Византия, а защото не желаят господар в Константинопол да стане ненавистният им съперник. С голямо нежелание императорът трябва да остави своите планове. На 25 март 1190 година неговата войска при Галиполи преминава Хелеспонта (Дарданелите).

Кръстоносците се зарейват из пътищата, предварително опустошени от селджуците. Мъчат ги горещина и глад, болести и жажда. А и новият селджукски султан се отмята от предишния си съюз с тях. Неговата конница непрекъснато ги напада. Въпреки това рицарите на кръста достигат до Икония, столицата на селджуците, и я превземат с пристъп. Запасени с много вода и храна, те продължават на юг.

През стръмните Тавърски планини те навлизат в Киликия. На 9 юни 1190 г. стигат буйния планински поток Салеф. Горещината е адска. Над земята трепти знойна мараня. А сред пенливия бързей се таят тихи вирчета. Кристално бистрата вода примамва. Императорът не устоява на изкушението. Потапя се непредпазливо в ледената вода. В миг дъхът му спира. Скован и вцепенен, той се мъчи да извика. Но потъва като камък… С викове на ужас пажове и придворни се разтичват да го вадят. Някои нагазват в бързотечната вода. Други се лутат на брега с прътове в ръце. Напразно. Изваждат вкочанения труп.

Останала без водач, кръстоносната войска се суети в безпътица. Мнозина, обезверени, бързат да се махнат от злокобната Мала Азия. Други с безчинства и плячкосване се добират до Антиохия, за да попаднат в смъртоносните прегръдки на свирепа чумна епидемия.

Когато император Фридрих Барбароса намира своята гибел във водите на Салеф, на Запад подготовката за поход е още в своя разгар. В Англия новият крал Ричард Лъвското сърце с безпощадна твърдост събира „Саладиновата десетина“. Продава висши длъжности, благороднически титли, замъци, села, имения. С разрешение на папа Климент III той освобождава знатни сеньори от участие в свещената война, но винаги срещу висока такса. Парите са най-голямата страст на този „мъдър благороден и великодушен“ крал.

Ричард I Лъвското сърце. Надгробно изображение

Най-после през юли 1190 г. английската армия преминава Ламанш. Във Везел я чака войската на Филип II Август. Потеглят заедно. Но трудно е да се изхрани такова множество. Затова се разделят. Ричард потегля към Марсилия, а Филип II — към Генуа. Двете войски се движат с такава скорост, че цели два месеца са им нужни да се съберат в Сицилия. Разполагат се край Месина в очакване на зимата.

Обстановката тук твърде е напрегната. Кралят на Сицилия е починал. По този повод бушува междуособна война. Вместо Йоана, съпруга на починалия крал и сестра на Ричард, влиятелните сеньори с одобрението на папа Климент III са поставили на престола Танкред Лече. Разбира се, Ричард взима страната на овдовялата си сестра.

Той обявява война на месинците. Английските войски по суша и море обсаждат града.

Във всичките тези смутове крал Филип II Август не е безучастен. Щом Ричард държи страната на сестра си, то той ще поддържа Танкред Лече.

Англичаните превземат Месина с щурм. Кървава вакханалия ознаменува победата им.

Но радостта на Ричард Лъвското сърце от превземането на Месина се оказва преждевременна и краткотрайна. Помрачават я новопристигналите вести. В Мала Азия е загинал император Фридрих Барбароса. Това не е неприятно. Един съперник по-малко! Но в Рим е пристигнал с грамадна войска за тържествената коронация и новият германски император Хенрих VI. Това е много опасно, тъй като той е женен за Констанца, сицилийската престолонаследничка. Сицилийското кралство се пада нему. И той едва ли ще търпи тук да се разполагат неговите съперници.

Пред общата германска опасност Ричард Лъвското сърце, Филип II Август и Танкред Лече се помиряват. Танкред Лече заплаща много пари за признаване на кралската му власт.

На 30 март 1191 г. френските „во̀йни христови“ отплават към Сирия.

Десет дни по-късно потеглят и англичаните. Като възмездие за несполуката в Сицилия Ричард Лъвското сърце завладява остров Кипър от ромейските му управници.

В Кипър идва бившият ерусалимски крал Гвидо Лузинян. Ловкият мошеник възхвалява английския крал, за да спечели благоразположението му. Поласканият Ричард му „подарява“ острова. Сетне бързо догонва французите под стените на Акра, където сирийските франки, подпомогнати от отредите на херцог Леополд, от фламандски, датски и италиански рицари, пилеят сили в безплодна обсада.

След пристигането на френските и английските войски изгледите за успех си остават все така незначителни. Вече четири години откак Ерусалим е владение на Саладин, а Гвидо Лузинян и италианският маркиз Конрад Монфератски не престават да си оспорват несъществуващия ерусалимски престол. Ричард Лъвското сърце подкрепя Гвидо Лузинян. Това е достатъчно Филип II да се обяви в защита на Конрад Монфератски. Цялата кръстоносна войска се разделя на две. Французи, немци, генуезци и тамплиери срещу англичани, пизанци и хоспиталиери. Щом Филип II започне щурм срещу Акра, Ричард нарочно задържа войските си в лагера. И обратно… Шум, спорове, неразбория, подозрения в опит за убийства — така протичат дните на обсадителите. А загубите непрекъснато растат. Повече от сто пристъпа и девет големи сражения отнемат живота на хиляди кръстоносци. Те гинат от гръцкия огън^[1], от кипящото масло и разтопеното олово, които защитниците изливат върху тях. Избиват се пленници. Метателните машини прехвърлят главите им обратно в крепостта или в рицарските станове… „Един от нашите — разказва арабският летописец Омад — попаднал в плен, беше запален и пламъкът го съпътствува до жилището на тишината (т.е. до смъртта). Скоро и ние хванахме едного християнина, запалихме го и огънят, изгарящ нечестивеца, се съедини с огньовете на ада.“

Метателна машина за гръцки огън

Обсадна кула

Две години продължава обсадата. Едва на 12 август 1191 г. крепостта, останала без вода и храна, се предава.

На една от кулите хората на херцог Леополд окачват австрийски знамена. Ричард нарежда да ги смъкнат. Люта омраза кипва в херцога. Ричард скъпо ще плати нечуваната обида.

Не много след падането на Акра Филип II се завръща в Европа. По пътя той настройва срещу своя ненавистен съперник брат му, бъдещия английски крал Джон II Безземни. После „… френският крал се сдоби с обещание от римския император (т.е. Хенрих VI), че той ще вземе в плен английския крал, ако той се завърне от Палестина през подвластните на императора земи“ — съобщава английският хронист Роджър де Хоуден.

А в светата земя все по-силно се разгаря враждата между Гвидо Лузинян и Конрад Монфератски. Гвидо е по-силен, защото го поддържа Ричард, докато Филип II отдавна си е заминал. Тогава маркизът решава да премине на страната на Саладин, та с негова помощ да стане господар на палестинските градове. Но през април 1192 г. хората на Гвидо Лузинян го убиват и слагат край на намеренията му.

Ричард Лъвското сърце три пъти потегля към Ерусалим и три пъти се отказва било поради безсилие, било поради случайни хрумвания. Накрай Ричард решава, че няма смисъл повече да стои в светите места. Научил за коварните замисли на Филип II, той сключва мир със Саладин, предлага сестра си Йоана (бившата сицилийска кралица) за жена на Саладиновия брат и на 2 септември 1192 година тръгва за Европа.

Връщането му е труден проблем. Навсякъде по пътя го дебнат врагове. Край бреговете на Сицилия буря потопява кораба му. Ричард се страхува да мине през Франция. Решава да се промъкне тайно през Италия и Германия. Но това не го спасява. Макар и предрешен като търговец, хората на херцог Леополд го познават край Виена. Херцогът тръпне от злорадство. Той предава важната птица на още по-страшния му враг, на император Хенрих VI Хохенщауфен, който го държи в плен цели две години.

Третата свещена война завършва незадоволително. Наистина Ерусалимското кралство е възстановено, макар и без Ерусалим (столица е Акра). Но никой не е постигнал целите, които е преследвал. Острите противоречия между владетелите са провалили всичко. Похабени са много сили и средства, без полза са загинали хиляди хора.