Георги Гавраилов
Кръстоносните походи (3)

По кървавия път господен

През август 1096 г., още докато император Алексий Комнин настанява бедняшкото пълчище в Цивитот, далеч на запад от Булон потегля внушителна и страшна, обкована в желязо рицарска войска. Предвожда я Готфрид Булонски, владетел на Долна Лотарингия, графството Антверпен и замъка Булон. Потеклото си гордият сеньор води от Карл Велики. Но „синята“ благородническа кръв и херцогската титла не го задоволяват. Долна Лотарингия германският император му е предоставил само като временно владение. Така че за своя произход и амбиции херцог Готфрид е повече беден, отколкото богат.

Готфрид Булонски. Щампа от националната библиотека в Париж

Но той не е единственият лаком за плячка и владения на Изток. Начело на сицилийските рицари застава енергичният и хитър, алчен и жесток княз Боемунд Тарентски. Амбицията му да стане господар на балканските византийски владения е пропаднала. Сега той мечтае да си създаде независимо княжество в „светата земя“. През октомври войската му слиза на епирския бряг на път за Константинопол.

Все по това време трета кръстоносна армия през Далмация бърза към същото място. Води я Реймонд Сен-Жилски, граф на Тулуза и маркиз на Прованс. От всички кръстоносни водачи той е най-богат. Повелител е на десетки градове и безброй крепостни. Това обаче не е достатъчно да го задоволи. Ето защо и той с готовност е поел кръста.

Четвърто рицарско опълчение предвожда граф Хуго Вермандоа, брат на френския крал Филип I. Той се стреми пръв да стигне до Константинопол. Желанието му се сбъдва. Но как?… Буря застига корабите му в Адриатика и ги праща на дъното. Той едва се спасява. Вълните изхвърлят злочестия корабокрушенец край Дирахиум. Оттук ромейска стража го отвежда в Константинопол.

Петата рицарска войска, командувана от херцог Роберт Нормандски, граф Стефан дьо Блоа и граф Роберт Фландърски, обединява хиляди френски рицари, английски и шотландски барони. Потеглила от Руан, през ноември преминава Алпите, прекарва зимата в Италия и в ранна пролет на 1097 година през Охрид и Солун се отправя към ромейската столица.

Първият кръстоносен поход

Боемунд Тарентски минава през Епир и Тракия с насилия и жестокости. Пред тях бледнеят „подвизите“ на селските пълчища. С мрачна слава се покрива и Реймонд Тулузки. Селяните от Далмация отказват да продават на рицарите му каквото и да било. Не искат да ги превеждат през непознатите пътища. Затова „благочестивият защитник на вярата“ заповядва да отсекат ръцете и да избодат очите на всеки пленен далматинец. В Тракия неговите рицари се втурват срещу Руза и Родосто с викове:

— Тулуза! Тулуза!…^[1]

Превзетата Руза оплячкосват.

Рицар от първия кръстоносен поход. Из ръкописите на Британския музей

Предишното лято константинополската знат се бе присмяла на дрипавата селска паплач. А сега изпада в ужас. Многохилядна желязна войска, пълна с грабителска енергия! Това не е шега… Изплашеният император Алексий привидно не се държи враждебно с кръстоносните главатари. Не иска да ги дразни. И в същото време дава заповед на наемната конница от печенеги да е нащрек. Той предлага на кръстоносните сеньори да се признаят за васали на византийския император, а завоюваните в бъдеще земи да получат като ленни владения. В замяна на това императорът ще им помогне в битките срещу турците-селджуци. За да се съгласят по-бързо, печенежката конница неведнъж напада лагерите на кръстоносците. При Родосто няколко отреда на Реймонд Тулузки намират своята гибел. Императорските войски им отнемат оръжието и цялата заграбена плячка. Печенегите нападат и Готфрид Булонски. Това прекършва неговото упорство. Той се признава за васал на Алексий Комнин и войската му бързо се озовава на малоазийския бряг, прекарана от гръцките кораби.

За всеобщо учудване княз Боемунд Тарентски, най-върлият враг на Империята, бързо скланя да стане васал на императора. Хитрият Боемунд е преценил, че е трудно да се превземе Константинопол. Силите трябва да се пестят за селджуците. А и какво ще навреди васалитетът му спрямо императора. Нали е само на думи?… Единствено Реймонд Тулузки отхвърля императорските увещания. Но и той е прехвърлен в Мала Азия. С рицарите заминава и Петър Пустинникът.

Ромейската дипломация успява да разпръсне черните облаци над Константинопол. През април 1097 г. последните кръстоносни отреди преминават Босфора. Желязната войска изчезва, зареяна из мрачната и зловеща Мала Азия. Константинопол си отдъхва.

Рицарите на кръста напредват уверено. Походът им изглежда приятна разходка, а превземането на Ерусалим — въпрос на дни.

Но твърде скоро бодрото настроение се помрачава. По пътя рицарите все по-често срещат непогребани човешки кости. В покрития с черепи и отпадъци лагер на селската войска те отслужват тържествена литургия. Но тя не може да възвърне предишния ентусиазъм. Неволен ужас е пропълзял в сърцата при тъжната гледка. Подтиснати и мрачни, те продължават на юг. Пред Никея устройват лагер. Понеже камъните и дърветата не достигат, подсилват укрепленията с костите на избитите селски кръстоносци. „Така те направиха наедно и костница за мъртвите, и жилище за живите“ — пише Ана Комнина.

Настъпва юни. Като желязна лавина кръстоносците се втурват на щурм срещу яката и силна столица на султан Сюлейман Килидж-Арслан (Лъвският меч). Подкрепят ги и ромейски войски. Боят е кървав и ожесточен. Никея пада… С викове и рев кръстоносците бързат да влязат в града. Но ги чака горчиво разочарование. Ромеите са ги изпреварили. Те бързо спущат железните решетки пред входовете. „Во̀йните христови“ остават навън. Те виждат как по кулите се издигат ромейски знамена, а зад зъберите — ромеите, готови за отбрана. Дълго рицарското множество се вълнува в безсилна злоба. Напразно. С чужди ръце императорът Алексий е извадил кестените от огъня. Кръстоносното пълчище трябва да се задоволи с няколко товара злато и сребро и да върви по-нататък. Нищо друго не му остава…

Когато Никея се изгубва от погледа, и за най-самонадеяните става ясно, че „пътят господен“ не е така лек, както са си мислели. От небето, синьо и бездънно, струи жар. Шлемове и брони се нагорещяват. Жажда изгаря кръстоносците. Мъчи ги и глад. А скритите селджукски засади ежедневно взимат своя кървав данък. Религиозният плам прегаря. Остава сива безнадеждност.

На 1 юли 1097 г. като вълшебно видение в знойната мараня изниква Дорилея. Отвъд стените на големия град се крият съкровища и злато. Там шурти вода, има храна. Тук става срещата с главните сили на Килидж-Арслан. Отчаянието вдъхва кураж на кръстоносците и те спечелват битката.

Оттук пътят продължава все на юг. Но докато главните сили избикалят Тавърските планини и с много жертви се лутат по стръмните пътеки, два отреда свиват право към населената с арменци Киликия. Единият е на Балдуин — брат на Готфрид Булонски, а другият на Танкред — племенник на Боемунд Тарентски. Танкред пръв влиза в града, но Балдуин го прогонва. Освирепял от загубата, Танкред ограбва околните градове Адана и Маместия. А в Адана и Маместия, в цяла Арменска Киликия ограбеното и озлочестено население е християнско…

Стрелометки

Съдбата щедро обсипва Балдуин със своите милости. През февруари 1098 г. междуособиците сред арменската знат му дават възможност да превземе Едеса, най-големият град по пътя от Месопотамия към Сирия. Така той става владетел на богата и обширна област. Свикналият на разбойничество рицар управлява, както си знае. Никакво съблюдаване на местните нрави и обичаи. От подаръците, с които го обсипват, предпочита златото и сребърните съдове. Не е дошъл тук за друго! Помощниците му не остават по-назад. „Неизчислими и нечувани дела извършиха те заради съкровищата, като предадоха страната на разграбване, а хората — на жестоки мъчения. Те мислеха само за зло и полюбиха пътя на злодеянието.“ Такова е управлението на Балдуин в очите на арменския хронист Матей Едески. Ето защо християните-арменци още през декември 1098 г. вдигат въстание против своите „освободители“. На помощ те викат… мохамеданите-селджуци. Но въстанието е стихийно. Рицарите на кръста го удавят в кръв. Така започва своя живот първата кръстоносна държава на Изток — графство Едеса.

Докато Балдуин и Танкред се подвизават в Киликия, на 21 ноември 1097 година пред главните кръстоносни сили се възправя древната Антиохия, най-големият и богат град в цяла мюсюлманска Предна Азия. Четиристотин и петдесет кули се издигат над защитните стени. Величествен и страховит венец от камък! По самите зидове спокойно може да мине колесница с четири коня. Толкова широки са те. А отвъд тях!… Един бог знае какви съкровища и разкошни дворци чакат своите покорители!…

Но не е лесно да се превземе силната крепост, макар че я защищават само седем хиляди конника и двадесет хиляди пехотинци. Оставили много убити, кръстоносците се отдръпват. Подлагат я на обсада, която водят с упоритост и удивително неумение. Необуздани банди грабят и насилват надалеч из околността. Зарейват се с дни и седмици на лов за пленници и плячка. Дните текат в безплодни пристъпи, нощите — в пиршества, пиянство и разгул. И „во̀йните христови“ скъпо плащат за това. Защитниците се впущат от крепостта в светкавични набези. Унищожават много обсадители и се завръщат невредими.

Крепостната стена на Антиохия

Генуезки кораби подвозват за кръстоносците храни. Помагат още английски и фламандски пирати. Но помощта е твърде слаба и ненадеждна.

Изнизват се последните летни дни. Настъпва есен. От оловното небе се леят проливни дъждове. Прииждат порои, яростни и мътни. Дрехи, палатки, храни и припаси — всичко подгизва от влагата. Храната свършва. Друга няма откъде да се намери. „Защитниците на вярата“ неразумно са изяли всичко. Отново лишения и глад. Смут и униние прогонват предишната увереност. Съседните емири на Алеп и Дамаск непрекъснато нападат в гръб, причиняват загуби, вземат много жертви.

Херцог Робер Нормандски поваля неприятел. Щурм на кръстоносците срещу Антиохия. Витраж от абатството „Сен Дени“

Все още не й се вижда краят на многомесечната обсада. Антиохия се държи. Дъждовете спират. Отново пеква тропическото слънце. Много хора умират от глад и изтощение. А на всичко отгоре през май 1098 г. тревожна вест смущава кръстоносците. В помощ на Антиохия идва Кербуга, емирът на Мосул. Войската му е многобройна като пясъка в пустинята. Като грозен унищожителен самум към „во̀йните христови“ се носи смъртта. И най-смелите изпадат в малодушие. Подхващат преговори със султана на Египет. Молят го за помощ. Нищо, че е „неверник“. Султанът отговаря, че е съгласен, но Палестина да стане негова. Радостната възбуда замира. Да му отстъпят цялата плячка? Никога!… Отново настъпва безнадеждно отчаяние. Какво да правят?…

Метателни машини

Неочаквано княз Боемунд Тарентски известява, че ще превземе Антиохия, ако знатните сеньори признаят единствено нему законната власт над града. Не сторят ли това, той нищо няма да предприеме и всички ще загинат.

Минават няколко дни в шумни съвещания. Накрая пред лицето на опасността другите отстъпват. Те не подозират, че Боемунд е успял да подкупи един от началниците на антиохийската отбрана, арменеца-християнин Фируз, че за много злато и облаги Фируз се е съгласил да пропусне в уречен час през своята кула рицарите на Боемунд.

3-ти юни 1098 г. Дълбока нощ обгръща земята. В сънно безмълвие тънат крепостта и кръстоносните станове. От Боемундовия стан плъзват сенки. Притичват и се стопяват в черния масив на крепостта. От зъберите на стражевата кула безшумно се спуща дълга въжена стълба. Сенките полазват по нея нагоре… Боемундовите хора са в града.

В предутринната тъмнина кръстоносците с викове и бойни възгласи се понасят в щурм. Боемундовите рицари с мечове в ръка си пробиват път до близката порта и я отварят отвътре. Около разтворената врата кипва бой. Напразно защитниците се мъчат да я затворят. Боят се пренася навътре. Кръв се лее по улиците, напоява земята, плиска по стените. В кървавата баня загиват защитниците на Антиохия. Под нож минава и цялото мохамеданско население — повече от десет хиляди… Още кървави и потни, победителите лудешки се втурват по домовете. Изгладнели и жадни, те опустошават оскъдната храна.

Всички са забравили за опасността от Кербуга. Но всяко неблагоразумие се заплаща. Така и сега. В ужас стражите от крепостните стени виждат как към Антиохия приижда безчетната мосулска войска. Подир безкрайните върволици от камили и коне върви неизброима пеша войска. Ужасените рицари на кръста панически се втурват да затварят тежките крепостни врати. Довчерашните обсадители стават обсадени.

Кербуга знае, че Антиохия е непревземаема. Затова решава да я превземе с глад.

Обсадените са отрязани от външния свят. Далеч са от всякаква надежда за спасение. Те бързо изтрезняват от разхитителното си безумие. Започват да пестят. Ядат рядко и по малко. А когато изчезва и последната троха, идва ред на конете. Те залъгват празните стомаси с трева и кори. Не се гнусят от никакви отпадъци и мърша.

И сега случайността помага на обсадените. В лагера на Кербуга пламват раздори. Заети с междуособните си крамоли, обсадителите забравят за крепостта. Но оттам идва неочакваното им поражение. Главнокомандуващият Боемунд дава заповед за атака. На 28 юни 1098 г. рицарите със сетни сили се втурват върху мюсюлманската войска. Още веднаж отчаянието им вдъхва смелост. Изненадани и зашеметени, обсадителите удрят на бяг. „Во̀йните христови“ не ги преследват. Нямат сили за това. Нахвърлят се стръвно върху богатите обози.

След като общата опасност е преминала, избухват остри спорове за владеенето на Антиохия. Но упоритите сеньори трябва да отстъпят. Не признаха ли всички те Боемунд за законен владетел на града?… Недоволни, те продължават към Ерусалим. Хитрият княз Боемунд Тарентски ги изпраща. За него участието в „свещената война“ е приключило. Другите нека се блъскат за „гроба господен“. А него, княз Боемунд Тарентски, го чакат важни грижи по уреждането на втората кръстоносна държава — княжество Антиохия.

В бясна надпревара напредват кръстоносните войски по горещата Палестина. Дните текат в спорове и разпри. И винаги за плячката. Тя е мерило за участие в делото на кръста. „Всяко място, което ни отдаваше бог, предизвикваше спор“ — съобщава един съвременен хронист.

Най-после в средата на юли 1099 година „во̀йните христови“ достигат Ерусалим. Видът на „светия град“ отново разпалва „благочестивата“ ревност. Въодушевени от близостта на крайната цел, кръстоносците се хвърлят в атака. Минават няколко дни в ожесточени щурмове. На рицарите помага пак генуезки флот. Защитниците на града се сражават мъжествено. Но обсадителите са по-силни. На 15 юли 1099 година е последният щурм. В Ерусалим нахлуват желязно обкованите бойци…

Ерусалим. Общ изглед

Започва клане. В джамията на халиф Омар са се приютили много мюсюлмани. Те тръпнат в ужас, без надежда за спасение. Отвън по залостените врати се сипят удари. Отекват глухо и зловещо. Разтърсват цялата джамия. Ридания и стонове огласят мохамеданското светилище. Отвръща им яростен и страшен рев. Вратите рухват с трясък. Като разярени тигри в джамията нахлуват кръстоносците. Първи проникват тук отредите на Танкред и Готфрид Булонски. С животинско настървение те се нахвърлят върху парализираните от ужас беззащитни жени, деца и старци. Безумните писъци и вопли за пощада възбуждат жаждата за убийства. Копията и мечовете пробождат, секат. Невинна кръв тече по рогозките, застилащи пода на мохамеданския храм. Тя, кръвта — пише очевидец, — „… достигна до коленете на рицаря, седящ на кон, и до самата челюст на коня…“

Кръстоносци атакуват Ерусалим. Кръстоносци в бой с неверници. Витраж от абатството „Сен Дени“

Навън по улиците бушува същата кървава вакханалия. „Нямаше място, където сарацините^[2] можеха да избягнат от убийците“ — пише съвременен хронист.

Внезапно кръвопролитието спира. Рицарите на кръста са стигнали до „мястото“ на „гроба господен“. По примера на Готфрид Булонски те всички, боси и гологлави, се изреждат на поклонение в черквата на „гроба господен“. После на мястото, където уж бил разпнат Христос, католическите епископи отслужват тържествен благодарствен молебен. Ослепително блестят златните епископски митри^[3] и разкошните златоткани одеяния. Над окървавения град се разнасят звуците на католическото черковно песнопение. „Во̀йните христови“ коленичат. Пот се стича по лицата им, кръв — по ризниците. Кръстят се и гореща благодарност въздават на своя бог за първата сполука.

Молебенът свършва. Бог е получил благодарствените си хвалебствия. „Пречистени“ от литургията, жестоките разбойници отново дават воля на своята „благочестива“ ревност.

Така загива цялото мохамеданско и еврейско население на „светия град“. „Бяха заклани почти десет хиляди души“ — съобщава един очевидец. А в писмо до папата епископ Даймберт, Готфрид Булонски и Реймонд Тулузки се хвалят: „Ако искате да знаете какво стана с враговете, намерени в Ерусалим, да ви бъде известно, че под портика на Соломон и в храма нашите газеха нечиста сарацинска кръв до коленете на конете.“

Това е в първите дни. А сетне?… „След великото кръвопролитие кръстоносците се пръснаха по домовете на гражданите, като ограбваха всичко, което се намираше в тях. При това беше установен обичай, щото всеки, бил той беден или богат, който пръв влезе в един дом, присвояваше, получаваше и владееше дома или двореца заедно с всичко, което се намираше в него, като своя собственост, без да му бъде оспорвана от друг“ — пише в своята „Ерусалимска история“ рицарят Фулшер Шартрски, участник в свещената война.

Богатствата на джамията „Халиф Омар“ заграбва Танкред. Двадесет големи златни канделабри^[4], сто и двадесет сребърни, голяма лампада и безброй по-дребни украшения от сребро. Два дни изнасят неговите хора това съкровище.

Така се ражда Ерусалимското кралство. Негов върховен сюзерен^[5] по право става новият папа Пасхалий II. А за негов владетел след много спорове е избран Готфрид Булонски. Той става ерусалимски крал с титлата „Защитник на гроба господен“. Но на следващата 1100 година умира. Наследява го брат му Балдуин от Едеса.

Не повече от двадесет хиляди са кръстоносците в светите места. Подпомогнати от генуезци, те последователно превземат Хайфа, Яфа, Акра, Триполи, Сидон. След седемгодишна обсада на Триполи през 1109 г. те унищожават по волята на католическото духовенство богатата арабска библиотека. Огънят поглъща сто хиляди „нечестиви“ свитъка.

Вестта за победите на християнското оръжие извиква на живот нова кръстоносна вълна. От цяла Европа към Ерусалим се стичат кръстоносци. Всичките са селяни. Гонени от отчаянието и надеждата, те жадно се стремят към „освободения“ земен рай, към царството на щастието и справедливостта.

Безброй страдания и смърт за селяните, несметна плячка и богатства за сеньорите. Такива са последиците от „свещената война“. А изкуствено създадените кръстоносни държавици още от деня на своето раждане тръпнат в предсмъртна агония. Тя ще продължи около две столетия, пълни с междуособици и войни, жесток феодален гнет, насилия и народни въстания.

Обсадна кула с таран