Георги Гавраилов
Кръстоносните походи (4)

Хилавите рожби на свещената война

В Сирия и Палестина се образуват четири кръстоносни държави: Ерусалимското кралство, Антиохийското княжество, графствата Триполи и Едеса. Местното население нарича пришълците франки. А държавите им — франкски. Под това име хилавите рожби на свещената война влизат в историята.

В „светата земя“ с рицарите са дошли и селяни. Тук те наистина се сдобиват със своя дребна собственост. Но скоро всесилните сеньори ги лишават от първоначалните им права. Посягат върху дребните им нивици. Налагат им нови и нови повинности. Бедните участници в „освобождаването на гроба господен“ изпадат в същата феодална зависимост, както и на Запад.

Но ако селяните-франки попадат в подчинение на господарите, какво да се каже за завареното местно население. Франките заробват на общо основание и християните — гърци, арменци, сирийци, и мохамеданите, — араби и турци, и израилтяните — евреи. Превръщат ги в крепостни селяни, наречени вилани. Данъците и ангариите не са определени. Сеньорите ги налагат, както им хрумне. Някъде отнемат една трета от реколтата, другаде — половината. Бог е „отредил“ за сеньорите охолство и разкош. А за презрените вилани — мъка и глад. Също както и на Запад!

Затова покореното население поддържа мюсюлманските владетели в борбата против франките. Така става през 1113 година, когато ерусалимският крал Балдуин търпи поражение от египетския султан. Голямо селско множество напада Наплуза, един от големите градове в областта Самария. Населението подкрепя и султан Саладин, когато той през 1187 година унищожава Ерусалимското кралство. За сирийските християни хронистът Бургхардт Сионски съобщава: „Макар и да са християни, не се доверяват на латинците.“

През 1125 година владетелят на Бейрут Готие I преживява велик страх. Виланите в неговото владение се вдигат на въстание. Спасява го войската на ерусалимския крал. През 1131 г. въстават селяните в графство Триполи. В пожара на въстанието загива владетелят граф Понтий Триполитански. „Сарацините-земеделци отказваха да плащат данъци“ — кратко отбелязва Фулшер Шартрски. А по-късно, през 1166 г., „селските вилани пребиха франкските рицари“ — осведомява друг хронист в Триполи.

Върху плещите на виланите тегне сложна феодална йерархия. Ерусалимските крале се смятат за сюзерени на другите владетели. Но в същност нямат никаква власт над тях. А и как могат да се наложат на своите васали, когато редовната им войска наброява до шестстотин конни рицари и две хиляди пешаци?… Формално васалите са длъжни по всяко време да се явяват на военна служба със собствено въоръжение и собствени дружини. Също както и на Запад.

Франкските държави се разделят на едри феодални области начело с графове и барони, а те — на по-дребни рицарски владения. Лично подчинени на ерусалимския крал са Неапол, Акра и Тир. Васали са му владетелите на Триполи, Бейрут, Сидон, Хайфа и Порфирия, князът на Галилея и Тивериада, графът на Яфа и Аскалон и т.н.

В Ерусалим се свиква кралска курия (съвет на най-богатите и влиятелни благородници, наречен още „Висока палата“). Тя играе ролята на феодален съд и военнополитически съвет. Високата палата ограничава правата на краля. През 1120 година тя утвърждава първите феодални закони. Но феодалното право се оформя окончателно едва в края на XII век в специален законодателен сборник, наречен „Ерусалимски асизи“.

На католическата църква сеньорите отстъпват големи и богати земи. Пет архиепископства и девет епископства обсебват най-доходните области в „светата земя“. Това са главно имотите на предишната православна църква. Подобно на светските сеньори, духовните прелати разполагат със свои замъци и земи. Ерусалимският патриарх изпраща на краля петстотин войника. Назаретският, тирският и кесарийският архиепископ — по сто и петдесет. Духовниците често влизат в остри разправии със светските феодали за дележ на имоти, за владения и доходи. На тях не са чужди подлите интриги, честолюбието и наглостта, достигащи до престъпление. През втората половина на XII век се прочува със своя разпуснат живот патриарх Ираклий, който с щедра ръка пръска огромни суми за прищевките на своите любимки. Като него са мнозина.

Папата от Рим също зорко бди за своите интереси. Папски легати^[1] ежегодно навестяват светата земя.

Какви ли не „поклонници“ наводняват светите места. Крадци, убийци, пияници и всякакви пройдохи. Едни търсят начин да се измъкнат от наказание за сторени престъпления, други — лесен начин да се сдобият с плячка и богатство. Но тъй като никой не пази богатствата на „гроба господен“ специално за тях, те трябва или да си заминат с празни ръце, или да останат наемници при франкските владетели. Измежду тази паплач графовете и бароните набират войници за своите дружини. Те ги използуват в междуособиците и за потушаване на селските въстания. Но ги държат винаги далеч от плячката.

Тези рицари-пилигрими^[2] са твърде ненадеждна опора на слабите франкски държави. Те се бият само за пари и при първата трудност напускат своя господар. Нужна е друга, по-сигурна опора.

Най-заинтересованият защитник на франкските държави е католическата църква. Тя създава специални военни организации, наречени ордени. Членовете на духовно-рицарските ордени дават клетва за целомъдрие, бедност и послушание. Подобно на монасите, те се задължават да не се женят, да не се стремят към земни блага, безпрекословно да се подчиняват на своя началник.

Около 1070 година търговците от Амалфи построяват в Ерусалим болницата „Свети Йоан“. Обслужват я монаси от създаденото братство на „хоспиталиерите“^[3] или, както ги наричат още, „йоанити“. След създаването на Ерусалимското кралство благотворителната окраска на братството изчезва. От него църквата през 1117 г. създава военна организация.

Хоспиталиер (йоанит)

Редом с хоспиталиерите в светите места се подвизава и орденът на тамплиерите^[4], основан от френски рицари през 1118 година. Пълното му име е „Бедни рицари на Христа и Соломоновия храм“.

Тамплиер в пълно бойно въоръжение

В ордените съществува силна централизация и единоначалие. Начело на всеки орден стои велик магистър, комуто са подчинени магистрите, маршалите, конетаблите, командорите и всички по-низши началници. Ордените се управляват от генерален капитул (съвет). Върховната власт над тях принадлежи на папата.

Върху ордените се сипе щедрата поддръжка на църквата и всички католически владетели. Щедри пожертвования им правят и вярващите народни маси. Затова твърде скоро те стават богати и силни феодални владетели. Братята-тамплиери и хоспиталиери съвсем не живеят в монашеска бедност и лишения. „Бедните рицари на храма“ — тамплиерите, владеят във франкските държави обширни земи и хиляди крепостни вилани. Техните домове-казарми са пръснати из всички градове. Те притежават села, ливади, лозя, солни рудници, градски имоти и тържища във Франция, Сицилия, Испания, Португалия, Унгария, Чехия. А когато техните крепостни се вдигат на бунтове срещу безчовечната експлоатация (както на остров Кипър в края на XII век), „благочестивите“ и „скромни“ рицари на храма ги удавят в кръв.

Пред никакво престъпление не трепва ръката на ордените. Търговия и война, лихварство и грабеж — всичко е добро, щом носи печалба.