Георги Гавраилов
Кръстоносните походи (13)

Отколешната свещена война

Малко остава на франкските държави да живеят. Последните им години преминават в разорителни войни и междуособици. Тамплиери и хоспиталиери взаимно се изтребват. Венецианци, генуезци, пизанци и провансалци леят кръв за противоречивите си търговски интереси.

Разядени от вътрешни противоречия, франкските държавици са безпомощни пред външните врагове. Още преди седмата свещена война монголите завладяват Сирия и опустошават Антиохийското княжество. А през 1260 година повелител на Египет става енергичният султан Бибарс. И той като Саладин решава да изгони франките от техните убежища. Напразни са опитите на малобройните франкски войски да противостоят. Които приемат исляма, стават роби. Които упорствуват — подлагат главите си на дръвника. В 1265 година египетските войски завземат Кесарея. През февруари 1268 г. — Яфа. През май същата година идва ред на Антиохия. Всички мъже на превзетия град загиват. Жените и децата победителите си разделят като роби.

Ударът е смъртоносен. В християнски ръце остават само Триполи и Акра.

Тези печални събития карат папа Климент IV отчаяно да зове за нов кръстоносен поход. Но европейските владетели не искат и да знаят. На папския призив отвръща само Людовик IX… Изглежда с годините благоразумието все повече го напуска. Поражението при Мансура и египетския плен не са го вразумили.

23-ти март 1270 г. Членовете на Парламента чакат своя владетел. Откъм масивните врати екват фанфари. Глъчката притихва. Обкръжен от пажове и царедворци, Людовик IX „Свети“ с бавна и величествена походка се отправя към трона. Сеньори, епископи и градски патриции превиват гръб в поклони. Но вместо раболепна почит в очите им напира изненада. В ръката си кралят носи венец от тръни. Недоумението още повече расте, когато Людовик с тъжен глас започва да изрежда мъките на „светата земя“. Велможите и едрите търговци тревожно се споглеждат. А когато „светият“ крал с набожно примирение известява решението си да помогне на вярата, грамадната зала застива в неловко мълчание… Гробна тишина цари, когато кралят поема кръста от ръката на папския легат кардинал Цецилий. Няма го бурният възторг и сълзите на първите свещени войни. И когато кралят подканя знатните благородници да последват примера му, те остават безмълвно неподвижни.

След „негово величество“ говори кардинал Цецилий. Той има по-голям успех. Подир трите сина на краля кръста поемат няколко десетки сеньори и духовници. Но види се не от желание, а за да угодят на своя крал.

Обявена е осмата свещена война.

Вестта за решението на крал Людовик IX се разнася из Европа. Духовници и папски легати славословят „душеспасителната“ постъпка на френския владетел. И макар че цяла Европа отвръща с мълчание на Людовиковата приумица, намират се още рицари, алчни за злато и приключения. Те се стичат от Англия и Шотландия, от Португалия, Кастилия и Арагон. За поход се стяга и неаполитанският крал, жестокият и хитър брат на Людовик — Карл Анжуйски. Той обаче няма намерение да воюва в кошмарния Египет. Плановете му са други.

За нуждите на похода във Франция се въвежда нов поголовен данък. Папа Климент IV облага духовенството с една десета част от приходите му. Макар и неохотно, то отделя исканата сума.

Часът на тръгването наближава. Бавно и с нежелание сеньорите се откъсват от своите замъци, защото не са забравили египетските ужаси. За да ги подтикне, кралят поема издръжката им по време на похода.

И тъй на 4 юли 1270 г., натоварени на генуезки кораби, кръстоносците отплуват от пристанището Егморт в Южна Франция. Четири дни по-късно те слизат в сардинското пристанище Каляри.

Дотук са пътували без определена посока. Едва сега графовете и бароните са свикани на кралски съвет, за да уточнят накъде да продължат. Едни предлагат към „светите места“. Но има и друго предложение — Тунис.

Тунис?… Мнозина са изненадани. Какво ще правят там?… Но за Тунис държи както користолюбивият Карл Анжуйски, така и самият Людовик. Според кралския биограф Жофроа Болие, беят на Тунис пожелал да се покръсти. Бог му „внушил“ това с помощта на благочестивия френски крал… Зарадван от решението на бея, „светият“ крал бърза да върне една заблудена овца в стадото христово…

Людовик „Свети“ потегля на кръстоносен поход

Летописците Гийом дьо Нанжи и Саба Маласпина хвърлят вината за отклонението на свещената война върху коварния Карл Анжуйски, който упражнил зловредно влияние върху своя брат. Ръководен от егоистични интереси, той придумал брат си вместо към „гроба господен“ да поеме към никому ненужния Тунис.

Каква е истината?

Разбира се, туниският бей Ел Мостансир никога не е изявявал желание да стане християнин. Ислямът не по-зле от християнството замъглява съзнанието на неговите бедни и отрудени поданици. Но „светият“ крал, бит веднъж в Египет, не се решава да отиде право там. Като завладее Тунис, той смята да направи преход през Либия, за да изненада султан Бибарс. Това му се струва по-удобно. Що се отнася пък до Карл Анжуйски, той като крал на Сицилия предпочита не да воюва, а да търгува с Тунис. Печалбите от търговията са нещо по-сигурно и постоянно. Причината да вземе участие в похода е следната: Ел Мостансир плащал такса за правото туниските търговци да изнасят стоки от Сицилия. Но когато крал на Сицилия станал Карл Анжуйски, беят отказал да плаща тази такса. Засегнат в приходите си, Карл започнал преговори с Ел Мостансир. Но беят упорствувал. Ето защо Карл Анжуйски искал само да го сплаши с войските на своя брат.

По тия причини осмата война се превръща в чисто търговско предприятие.

На 27 юли 1270 година кръстоносците съзират в далечината картагенския бряг. Още отсега ги измъчва мъчителният африкански зной. Те плуват в пот. Задъхват се. С пресъхнали гърла мечтаят да се скрият някъде на сянка. Но кралят не смее да пусне рицарите веднага на брега. Той помни Дамиета. Нищо, че и сега населението удря на бяг само при вида на страшните нашественици. Едва на другия ден бавно и предпазливо кръстоносната войска напуща корабите.

Оттук „во̀йните христови“ се отправят към столицата Тунис. Но и трудностите не закъсняват. Към изнурителната жега и острия нощен студ се прибавят набезите на туниската войска. Вярно тя е повечето безредна и креслива тълпа. Но нанася загуби. Климатът пък е непоносим. Няма вода. Устните се попукват от мъчителна жажда. Духат сухи и горещи ветрове. Песъчинките навлизат в устата, в очите и ушите. Навират се между дрехите и причиняват мъчителни страдания. Задръстват дробовете и гърлата. Пламва чума. Тя покосява много знатни сеньори и войници. Тази свещена война излиза много по-тежка от предишната. Отчаяните рицари проклинат гибелната приумица на своя крал и собственото си лекомислие, довело ги в този ад. Живите не смогват да погребат мъртвите. Хвърлят труповете им в защитните окопи. Зловония отравят горещия въздух. Тягостната гледка още повече засилва отчаянието.

Само Людовик, стар и съсипан, упорствува. Той напразно се старае да повдигне духа на кръстоносната армия. Но тежкият африкански климат, лишенията и годините произнасят своята присъда. На 25 август 1270 г. „светият“ крал склопява завинаги очи, след като е довел на смърт толкова много хора.

В същия този ден тръби и рогове възвестяват пристигането на Карл Анжуйски. Сицилийският владетел бърза към войските на своя брат, но не толкова от желание да помогне, колкото отблизо да следи за сицилийските интереси в Тунис и да предотврати разграбването на Тунис от френските войски.

Французи и сицилийци се съединяват. Срещу тях няколко пъти излизат туниските отреди, подпомогнати от египтяни. Но в сраженията никоя от страните не взима превес.

До главна битка не се стига. След смъртта на краля сеньорите не крият недоволството си от пътешествието из африканските пясъци. Затова когато Ел Мостансир предлага примирие, то с радост е прието.

Най-разпален привърженик на примирието е Карл Анжуйски. Неговата цел е постигната. На 31 октомври 1270 година кръстоносците и Ел Мостансир сключват мир за десет години. Разменят си пленниците. Туниският бей се съгласява да приема без мито сицилийските стоки и да плаща търговските такси в двоен размер. Обещава да гарантира безопасността на християните в Тунис и да изгони враговете на сицилийския крал от владенията си. За разноските на войната той заплаща на християнската войска много злато и се задължава да подпомага търговията между Сицилия и Тунис. Същото задължение на драго сърце поема и Карл Анжуйски.

Търговските цели на осмата свещена война са осъществени.

На 18 ноември 1270 година кръстоносната армия потегля към Сицилия. Край самия сицилийски бряг я застига буря и потопява осемнадесет големи кораба с четири хиляди кръстоносци. Бурното море поглъща и всичкото злато, получено от туниския бей.

Осмата свещена война е последното действие на грандиозната кървава комедия на средните векове — свещените войни в защита на „гроба господен“. Последният от двувековните разбойнически походи на Изток. Пъстрият карнавал на средновековната алчност, жестокост и глупост завинаги отшумява. Напразно коварната и алчна папска курия се мъчи да го възкреси. Напразно папа Григорий X на Лионския събор през 1274 година зове на кръстоносен поход. Само отделни рицарски шайки потеглят на Изток да грабят и да бъдат унищожени.

Агонията на франкските държавици навлиза в последната си фаза. През април 1289 г. войските на султан Келаун завземат Триполи. Султанът заповядва да го разрушат.

А на 14 май 1291 година султан Халил, с двеста хилядна войска и триста стенобойни машини обсажда Акра. С нейното превземане завинаги загива делото на франкските завоеватели.

Само тук-таме из Средиземноморието се запазват незначителни кътчета на кръстоносната власт. В остров Родос се настаняват хоспиталиерите. Те се удържат тук до 1523 година, до завладяването на острова от турския султан Сюлейман Великолепни. В Кипър до 1489 година управлява династията на Лузиняните. Тук най-дълго се запазват ерусалимските асизи и феодалният строй в неговия завършен вид. В 1489 година. Кипър става владение на Венеция, а през 1570 г. на Отоманската империя.