Георги Гавраилов
Кръстоносните походи (12)

Наказаното твърдоглавие на „светия“ крал

Ерусалим паднал! За папата това е добре дошло. „Светият град“ не е вече във властта на Фридрих II. Оттук и новият план, който съставя заместникът на Григорий IX, папа Инокентий IV. Ерусалим трябва да се отвоюва, но вече за „светата църква“!

Новият „светипетров“ наместник на свой ред отлъчва ненавистния германски император. Той ревностно призовава католиците на кръстоносен поход срещу нечестивия „сицилийски султан“ и целия му „змийски род“. Средствата, събрани за нуждите на „свещените войни“, папа Инокентий IV не се стеснява да употреби в борбата срещу император Фридрих II. А много от волните пожертвувания се стичат в джобовете на висшите църковни йерарси.

Колкото повече стават „свещените войни“, толкова повече хора се отвръщат от тях. Толкова по-трудно става за църквата да ги организира. Дори английският крал Хенрих II заявява на папските пратеници, че „светата църква“ достатъчно дълго е заблуждавала неговите поданици… Европа вече не вярва на папските обещания. Появяват се песнички като тази на Фигейра. Някои дори са съчинени от духовници. Папата подскача като ужилен, щом чуе, че „Исус Христос не е враг на турците“ или „бог, който по-рано бодърствуваше, сега спи“… Още повече го дразнят гласовете дали е редно да се убиват „поганците“ само защото са езичници. Но е безсилен. Епохата на свещените войни върви към своя залез.

Въпреки това папа Инокентий IV с много усилия организира нов кръстоносен поход, седми по ред.

В 1248 година няколко хиляди френски рицари, предвождани от крал Людовик IX „Свети“, потеглят към делтата на Нил. Той разчита да заздрави френската корона, да обезпечи за нея всички облаги от цветущата средиземноморска търговия. Франция след присъединяването на Лангедок е излязла на Средиземно море. Людовик IX добре разбира значението на средиземноморската търговия за укрепването на централизираната монархия, за нейния стопански разцвет. Затова след всички централизаторски, административни и финансови реформи, които е провел, енергичният държавник се запретва да укрепи френското влияние и мощ в Средиземноморието.

Крал Людовик IX „Свети“

И още нещо. Тежка болест с припадъци е налегнала краля. Обладан от суеверен страх пред „божия гняв“, той се надява с „богоугодните“ си действия да измоли от небето изцеление. Той демонстративно носи скромно пилигримско наметало. Същото трябва да правят неговите барони и рицари. Дните минават в продължителни молитви и тържествени богослужения.

На 21 септември 1248 година генуезките кораби стоварват френските кръстоносци на остров Кипър. Оттук „светият“ крал се обръща за съвместна война срещу Египет чак към татарите. А неговите рицари на кръста, очаровани от дивната кипърска природа, заменят „благочестивите“ молитвени занимания с пиршества и увеселения. Тук много знатни сеньори пропиляват своите богатства. А когато след половин година парите се свършват, рицарите нетърпеливо настояват да потеглят на бой срещу неверниците, за да заграбят мечтаните богатства… Но генуезките кораби отдавна са отплували. Налага се да прибегнат до услугите на венецианците. Грамадната сума, която „светимарковите“ синове искат за превоза, охлажда като студен душ войнствената жар на „христолюбивите“ защитници на вярата.

В първите дни на юни 1249 година кръстоносното войнство слиза от венецианските кораби при Дамиета. Жителите на града, наплашени от предишните походи, хукват да се спасяват. „Во̀йните христови“ се разполагат наготово в опразнения град. След като се награбват достатъчно, те се нахвърлят стръвно върху близките и далечни околности. Временно прекъснатите развлечения се подхващат с нова сила. Градът се превръща в огромен вертеп. Рицарите са весели и бодри. Безгрижие и самоувереност владеят духовете. Пък и за какво ли да се грижат? Египет е пред тях. Богатствата му са техни!… Жестоките грабежи из околността не спират. Избухват бурни свади за заграбеното. Авторитетът на краля пада с всеки изминат ден. Несъгласие и неприязън разделят самите му братя. Подобно на всички и те забравят законите на военната дисциплина.

Превземането на Дамиета от Людовик „Свети“

Така не може да продължава. Свиква се кралският съвет. На него някои предлагат да се превземе Александрия. Градът е с древна слава. Голямо пристанище, пълно с богатства. Но надделява мнението на буйните кралски братя: „Когато искаш да убиеш змията, трябва да й скълцаш най-напред главата!“ Самонадеяните принцове не си дават сметка лесно ли ще бъде превземането на египетската столица. Но и самият Людовик се блазни от мисълта да порази неверниците в самото им сърце. Той дава заповед за поход на юг към Кайро.

В непрекъснати сражения с връхлитащите египтяни кръстоносците си пробиват път по долината на Нил. Ненадейните набези и смъртоносният „гръцки огън“ всяват ужас. Неприятелят се усилва с всеки ден, а кръстоносната войска се обезкървява. Рицарите се лишават от всичките си коне. Но упорито вървят напред. Достигат фаталната Мансура и я щурмуват, но без успех. Загиват много хора, унищожени са повечето от обсадните машини. Тук загива и братът на краля граф Робер д’Артоа.

Чрез измяна рицарите на кръста проникват в крепостта. Мансура пада. Но грамадна армия на новия султан Тураншах смита оределите кръстоносни войски. Те презглава се наблъскват зад укрепленията, изтръпнали от ужас. В първите дни на обсадата, през февруари 1250 г., над мансурското пристанище се извисяват огнени езици. Със съскане и пращене те поглъщат кръстоносните кораби и лодки. Безнадеждно отчаяние смазва „во̀йните христови“. Отрязани от Дамиета, над тях надвисва страхотният призрак на гладната смърт. Без ред, на малки групички и поединично, по суша и по вода те се мъчат да достигнат Дамиета. Египетските войски излавят стотици злощастни бегълци.

Между пленените трепери от страх, срам и унижение самият крал. До него са височайшите му братя Алфонс дьо Пуату и Карл д’Анжу. С букаи на ръцете и краката ги откарват в Кайро сред ликуващото египетско население. Египетските войници носят плененото кралско знаме, което два пъти Людовик VII и Филип II Август са развявали над „светата земя“.

Тураншах иска огромен паричен откуп. Опозореният крал се обръща с молба за заем към братята-тамплиери. Обаче на „бедните рицари на храма“ им се свиди за техните богатства. Налага се привържениците на краля силом да изтръгнат исканата сума.

Опразването на Дамиета от кръстоносните отреди египтяните ознаменуват с всенародно тържество. Един арабски поет даже съчинява стихове, пълни с весела подигравка:

Когато видиш този французин^[1],

кажи му тези думи от един искрен приятел:

Ти беше в Египет;

Ти погали с очите си неговите богатства;

Ти мислеше, че неговите сили ще се изпарят като дим!

Погледни сега своята войска;

Виж как ти със своето неблагоразумно поведение

я тласна в недрата на смъртта.

…

Но ако той се изкуши да дойде да отмъщава за своето поражение,

Ако някоя причина отново го доведе в тия места,

Кажи му, че за него е готов домът на Локмановия син

и че там той ще намери пак своите вериги и евнуха Сабиг^[2].

„Светият“ крал с жалките остатъци от своята войска бърза да се махне от Египет. По море и суша, през много премеждия, той се добира до Акра. Оттук братята на краля и много барони потеглят към Франция. Само Людовик с малцина свои привърженици не се е вразумил и още е верен на своя кръстоносен обет. Към своите благородници във Франция той изпраща послания за средства и помощ. Но те — графове, херцози, барони, рицари и духовници — остават глухи.

Пред битка между християни и турци. От Националната библиотека в Париж

Впрочем кралските послания не заглъхват безответно. На тях отговаря френският народ. Но така, че на сеньорите и „светата църква“ им става горещо.

През 1251 година във Фландрия и Пикардия се разчува за странния проповедник Яков. Наричат го още „учителят от Унгария“. Пред многолюдни сборища той проповядва жарко и вдъхновено: бог е вдигнал ръка от алчните и тщеславни сеньори, хвърлил ги е в немилост! Разгневен от недостойните им дела, той праща само несполуки. Явяват се и други негови последователи. Те всички проповядват, че само бедните са достойни за божията благодат. Дали чрез тях папата не иска отново да възпламени отрудените селяци да тръгнат на бой за „кръста христов“?… Ако е така, усилията дават неочакван и обратен резултат. От проповедниците народът схваща само едно: бог ненавижда сеньорите, рицарите и монасите, користни и алчни.

Тогава да бъдат премахнати!

По пътищата на Северна Франция към Париж и Орлеан се понася многохилядно селско множество. Не омраза към „враговете на вярата“ и не ревност за „гроба господен“ ги води на юг. А люта ненавист към собствените господари и потисници. Мъст за дълго спотайваните мъки и теглила.

Лумва пожарът на страшно селско въстание. „Пастирчетата“ — така наричат себе си въстаниците — като неудържим поток се отправят на юг. И навсякъде въздават справедлива присъда над благородници и манастири. Сеньори и епископи бягат в ужас пред унищожителната стихия. Но както всички селяни през Средновековието, така и „пастирчетата“ не знаят какъв ред да въведат след своята победа. Сеньори и духовници се обединяват и ги разгромяват. Палачът отсича главата на Яков с топор…

Въстанието е потъпкано. Но великият страх остава. От злата вест изтръпва и „светият“ крал. На 24 април 1254 година той с кралица Маргарита и трите си деца напуска Акра. Четиринадесет кораба пренасят нищожната му войска, изпратена враждебно от сирийските франки.