Георги Гавраилов
Кръстоносните походи (14)

Натискът на Изток

Освен походите към „светите места“ западноевропейските феодали и по-специално германските водят упорита завоевателна политика на изток в славянските земи. Тяхната агресия, наречена „дранг нах остен“ (натиск на изток), също е благословена от папата. Това са кръстоносни походи за заробване на западните и източните славяни, отличаващи се с необикновена упоритост, методичност и жестокост. Векове наред съседи на „Свещената римска империя на германския народ“ са свободолюбивите полабски славяни. Земята им е богата и плодородна. Народът — честен и трудолюбив. И ако феодалите са намерили предлог за завоевателните си походи на юг към „светата земя“, то те намират предлог да се втурнат и в славянските земи. Полабчани са „диви езичници“. Трябва да се обърнат в „истинската“ вяра!… Още през март 1147 година във Франкфурт Бернар Клервоски отправя призив към немските князе и епископи да приобщят езичниците към християнството или съвършено да ги унищожат.

И така по време на втория кръстоносен поход, преди още Людовик VII и Конрад III да са потеглили към светите места, на кръстоносен поход за „истинската“ вяра тръгва голяма рицарска армия. Предвожда я херцог Хайнрих Лъв, владетел на Саксония и Бавария. Тя нахлува по Долна Лаба (Елба) в земите на ободритите. Носителите на „истинската вяра“ строго се придържат към папските указания. Пленниците избиват. Предават на огън ниви и градини, цветущи градове и търговски центрове.

Но не е толкова лесно да се насажда „словото божие“ по този начин сред славяните. Меча посрещат с меч, огъня — с огън. Дружините на ободритския княз Никлот се появяват внезапно там, където никой не ги очаква. Със светкавичен устрем славянските бойци нахлуват в Любек, големия и силен немски град. На пристанището лумва огън. Вражите кораби горят. После все така ненадейно конницата на Никлот унищожава и пленява всички немски колонисти в областта Вагрия. А когато кръстоносното пълчище се втурва да го гони в мнимото му отстъпление, талантливият пълководец заповядва да подпалят и унищожат всичко по техния път. Нека „кръстоносните псета“ се движат из мъртва земя!

Напразно нашествениците се опитват да проникнат до Добин, столицата на ободритите. Зад тях стои опустошената славянска земя, пред тях непроходимите блата и лесове, пълни със смъртоносни засади. Датският флот подвозва на рицарите продоволствие. Но войнственото мореходно племе руяни с дръзките си набези прави този подвоз несигурен и нередовен. Сред кръстоносната войска се промъква униние. Най-напред сред бедняците, поели кръста, после и сред рицарите. А вратите на Добин все по-често се отварят, за да пропуснат летящите дружини на Никлот. Хиляди кръстоносци, разочаровани и наплашени, се промъкват през блатата и тресавищата назад към Германия.

По същото това време, юли 1147 г., друга армия начело с княз Албрехт, маркграф на Северната марка^[1], носи смърт и опустошение в земите на лютичите. Ненапразно наричат хищния разбойник Албрехт Мечката. С папски благослов той мечтае да стане господар на цяло Полабско и Приморско. Но още първият допир с лютичите му дава да разбере колко трудно осъществими са тия му амбиции. Върху немските „рицари-псета“ налитат дружините на княз Ратибор. Обладани от страх, мнозина намират спасение в бягство.

През 1160 година Хенрих Лъв подновява войната с ободритите. И едва след смъртта на княз Никлот той през 1170 г. основал от завладените земи Мекленбургското херцогство. Немските агресори подлагат поробеното население на системно изтребление. Рицарите-завоеватели се превръщат в барони, организират собствени феодални имения с крепостни славянски селяни. Католическата църква, разбира се, заграбва най-добрите и плодородни земи. И тук манастирите стават най-богатите и алчни земевладелци-феодали. Оттогава и през следващите векове покорените славянски племена се подлагат на понемчване. Насилието и заблудата, мечът и мисионерската проповед вървят ръка за ръка. Стари славянски земи като Бранибор и Поморие се превръщат в немски области с немски имена — Бранденбург, Померания и др. Разбитите и поробени славяни насилствено приемат католицизма, насилствено им налагат немския език и култура.

В края на XII век в Прибалтика от „светата земя“ се премества Тевтонският орден. През 1201 година епископ Алберт основава в устието на Западна Двина град Рига. Този град трябва да служи като предмостие за завладяването на прибалтийските и руските земи. Една година по-късно с благословията на папа Инокентий III епископът основава и специален орден — Орденът на меченосците, наречен по-късно Ливонски орден. Двата ордена — Тевтонският и Ливонският — водят активна завоевателна политика в Прибалтика. Ливонският орден с огън и меч в тежка и кръвопролитна война покорява едно след друго разпокъсаните ливонски племена. Те нахлуват и в руските земи. Превземат Полоцк, след това Юрьев (Тарту). В тежката обсада на този град и последвалото клане след превземането му загива и полоцкият княз Вячко, след като дълго и смело се е сражавал с агресорите.

По същия начин се развива кръстоносният поход на Тевтонския орден в земите на прибалтийското племе пруси. Тевтонските „братя“ бавно и упорито изгонват прусите от техните земи, подлагат ги на унищожение.

Върху опожарената и пропита с кръв земя никнат феодални замъци, крепости и катедрали, установява се жестоко крепостническо робство. Мечът пробива път на кръста, кръстът — на безправието, робството и насилственото понемчване. През първите десетилетия на XIII век немските феодали са вече господари на цяла Прибалтика. Но това им е малко. Агресията им тепърва ще се разширява. През 1237 година меченосците и тевтонците се обединяват в един орден — Тевтонски. Образува се обширната държава на братята-тевтонци. Алчните рицари-монаси протягат хищни ръце към руските земи. Но не им е съдено да ги завладеят. Макар и феодално разпокъсана, понесла ударите на страшното татарско нашествие, Русия им дава отпор. Пред жестоките кръстоносни злодеи се възправят не отделни враждуващи помежду си изостанали племена, а руският народ под предводителството на гениалния пълководец княз Александър Ярославлевич Невски.

Изходен пункт на немската агресия срещу цветущата Новгородска Русия е столицата на покореното Полоцко княжество Юрьев, преименувана от завоевателите в Дерпт. Разгромът на шведските нашественици при устието на река Нева през лятото на 1240 година от княз Александър Ярославлевич силно респектира Ордена. Възползувани от вътрешните разногласия в Новгород, рицарите-тевтонци заграбват голяма част от неговата територия. Подпомогнати от изменници-боляри, те заемат Псков и разпростират властта си до самите околности на Велики Новгород. В крепостта Копорье, на 30 километра от града, те съсредоточават сили за решително настъпление. Тогава новгородци се обръщат за помощ към покрития с легендарна слава княз Александър Невски. Александър се отзовава. Начело на народно опълчение, съставено от селяни и занаятчии, подкрепен от суздалски полкове, той с внезапен удар превзема и разрушава Копорье. В първите дни на 1242 година разбива немския гарнизон и с щурм освобождава Псков. Новгородските дружини навлизат дълбоко във владенията на Ордена.

Загубата е тежка, но Орденът няма намерение да се отказва от борбата. Главните му сили са непокътнати. Подкрепени от войските на рижкия и дерптския епископи, от шведски и датски отреди, те предприемат ново настъпление към Новгород. Разгромът на един малоброен руски отред им вдъхва увереност в близката победа. Няколко дни рицарите преследват отстъпващия Александър Невски. Те не знаят, че отстъплението му е хитра уловка. Александър предварително е избрал мястото на решителното сражение и ловко ги мами именно натам, в теснината между Псковското и Чудското езера. Тук се разполагат новгородските и суздалските полкове. Гениалният пълководец е предвидил главни сили, флангове и скрит резерв.

Ледово побоище. Миниатюра от Лаптевския летописец — XVI в.

5-ти април 1242 г. Пролет е, а дебел лед сковава водите на Чудското езеро. По него уверено настъпват немските рицари с намерение да пометат своя противник. Те настъпват в обичайния за тях клин. В първата редица пет отбрани рицари. Във втората — седем, в третата — девет и т.н. Гледан отгоре, техният боен ред прилича на свинска зурла. Затова го наричат „свиня“. Призори желязната свиня устремно се втурва срещу русите. Тежковъоръжената й зурла се врязва в предния руски полк. Върху леда на езерото се разгаря едно от най-ожесточените сражения в руската история. Предният руски полк е пометен. Но средният е съставен от най-отбрани тежковъоръжени во̀йни. Той устоява. „Свинята“ се запъхтява. Движението й се забавя. Спира на място. Започва „зла“ по израза на Летописеца сеч. Отборните флангови дружини я удрят отстрани, а в решителния момент скритият конен резерв, командуван от Александровия брат княз Андрей Ярославлевич, налита в тил. „Свинята“ е в пълно обкръжение. Русите се вмъкват между разбърканите рицарски редици. Подлагат ги на унищожение. Кръвта се лее като вода. Ледът не издържа тежестта на рицарите и се попуква. Студените води на езерото поглъщат стотици. Жалки рицарски остатъци се изскубват от зловещото място и удрят на бяг.

С това и завършва бележитото Ледово побоище. Немската опасност над източнославянските земи е ликвидирана задълго. А княз Александър Ярославлевич Невски се нарежда сред най-великите пълководци в световната история.

„Ледовото побоище“ пресича апетитите на немските завоеватели към руските земи. Но змийското гнездо още не е унищожено. Агресорите изпитват още веднъж съкрушителния удар на славянските народи. Това става век и половина след „Ледовото побоище“ — в битката при Грюнвалд.

През втората половина на XIV век Орденът насочва агресията си срещу земите на католическа Полша. Пред тази обща угроза през 1386 година между полския крал Ягело и великия литовски княз Витолд се сключва уния. А когато Орденът заграбва Добжинската земя и Жемайте — области, населени със славяни в състава на Полско-литовското кралство, на 6 август 1409 година избухва „Великата война“.

Великият магистър на Тевтонския орден Улрих фон Юнгинген си осигурява помощта на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски и на чешкия крал Вацлав. От различни страни на Европа под неговите знамена се стичат наемници и авантюристи. Така войската на Ордена достига около 85 хиляди души. Тя е отлично въоръжена и дисциплинирана. Представлява страшна ударна сила.

Срещу нея Ягело и Витолд противопоставят полско-литовската войска, подпомогната от руски смоленски полкове, един четирихиляден чешки спомагателен отред начело с бележития пълководец Ян Жижка и 30-хилядна лека татарска конница. Всичко около сто хиляди.

Двете войски се срещат на 15 юли 1410 година между селата Грюнвалд и Таненберг. Развихря се прочутата Грюнвалдска битка. Първи започват боя дружините на Витолд. Леката татарска конница лети в атака. Посрещат я смъртоносните гюлета на стоте орденски оръдия. С победни химни тевтонците потеглят като желязна лавина в контраатака. Дружините на Витолд не издържат. Обръщат гръб в отстъпление. Рицарите напират срещу главните полски сили. Врязват се в бойния им ред, неотстъпно си пробиват път. Напорът им е силен и неудържим. Победата изглежда близка. Но за Улрих фон Юнгинген е рано да се радва. „В това сражение само руските витязи от смоленската земя, построени в три отделни полка, крепко се биха с враговете и не взеха участие в бягството… И макар един от полковете да беше жестоко поразен и даже знамената му да се склониха до земята, то другите два полка, сражавайки се храбро, удържаха връх над всички мъже и рицари, с които се срещаха в ръкопашния бой, докато не се съединиха с отрядите на поляците“ — съобщава полският летописец Ян Длугош. Твърдият отпор на смоленските полкове прекършва устрема на кръстоносците. Поляците възстановяват бойния си ред. Съвземат се и отредите на Витолд. Сега идва ред рицарите да се объркат. Те правят опит да отстъпят към Грюнвалд. После безредно удрят на бяг. Много загиват от преследващите ги полско-литовски войски. Други се издавят в околните тресавища и блата. Загива и великият магистър на Ордена Улрих фон Юнгинген. Така в едно-единствено сражение се решава изходът на „Великата война“ между хищния Орден и Полско-литовското кралство. Орденът не е ликвидиран, но неговата нападателна мощ е завинаги сломена. Агресията му срещу славяните е окончателно пресечена. В 1466 година прекратява своето съществуване. Остава само мрачен спомен за нечувано жестоката и страшна агресия на немските феодали в славянските земи.