Дмитрий Мамин-Сибиряк
Мечето

— Искате ли да вземете едно мече? — предложи ми моят файтонджия Андрей.

— А къде е то?

— Тук, при съседите. Получили го подарък от познати ловци. Такова едно славно мече, само на три недели. Забавно животно, с една дума.

— Ами защо го дават съседите, щом е славно?

— Кой ги знае. Аз видях мечето: не по-голямо от ръкавица. И тъй смешно се прескундя.

Аз живеех в Урал в един околийски град. Квартирата ми беше голяма. Защо да не взема мечето? В същност забавно животно. Нека поживее, а после ще видим какво ще го правим.

Речено-сторено. Андрей отиде при съседите и след половин час донесе едно мъничко мече, което наистина не беше по-голямо от ръкавицата му, с тази разлика, че тази жива ръкавица така забавно ходеше на четирите си крака и още по-забавно и мило кокореше сините си очички.

След мечето дойде цяла тълпа дечица, тъй че трябваше да затворим вратата. Като се озова сред стаята, мечето ни най-малко не се смути, а напротив, почувствува се много свободно, обиколи стените, подуши всичко, опита туй-онуй с черната си лапичка и както изглежда, намери, че всичко е в ред.

Моите гимназисти му домъкнаха мляко, кифли, сухари. Мечето приемаше всичко като нещо естествено и като седна в ъгъла на задните си лапи, се приготви да закуси. То вършеше всичко с необикновено комична важност.

— Мечо, искаш ли млекце?

— Мечо, ето сухарчета.

— Мечо!…

Докато се суетяхме така, в стаята незабелязано влезе моето ловно куче, стар червеникав сетер^[1]. Кучето веднага усети присъствието на някакво неизвестно животно, протегна се, наежи се и преди да успеем да се огледаме, то вече направи стойка над мъничкия гостенин. Трябваше да се види картината: мечето се мушна в ъгъла, приклекна на задните си лапички и гледаше с такива зли очички кучето, което бавно пристъпваше.

Кучето беше старо, опитно и затова не се хвърли изведнъж, а дълго, учудено гледа неканения гостенин с големите си очи — тези стаи то смяташе за свои, а сега изведнъж се вмъкнало неизвестно животно, седнало в ъгъла и го гледа, сякаш нищо не се е случило.

Видях как кучето започна да трепери от вълнение и се приготви да го хване. Ами ако се хвърли върху мъничкото мече! Ала случи се съвсем друго нещо, което никой не очакваше. Кучето ме погледна, сякаш искаше съгласието ми, и пристъпваше с бавни отмерени крачки. До мечето оставаше само някаква си половин крачка, но кучето не се решаваше да направи последната стъпка, а само още по-силно се протегна и дълбоко пое въздух: то искаше по кучешки навик отначало да подуши неизвестния враг.

Но тъкмо в този критически миг мъничкият гостенин замахна и изведнъж удари кучето с дясната си лапа право в муцуната. Навярно ударът беше много силен, защото кучето отскочи и заскимтя.

— Така, юначина мечо! — одобриха гимназистите. — Такова мъничко, а от нищо не се бои…

Кучето беше смутено и незабелязано се скри в кухнята.

Мечето преспокойно изяде млякото и кифлата, а после се покатери на коленете ми, сви се на кълбенце и замърка като коте.

— Ах, какво е мило! — повториха гимназистите в един глас. — Ще го оставим да живее при нас… То е такова мъничко и нищо не може да направи.

— Защо не, нека поживее — съгласих се аз, като се любувах на притихналото животинче.

И как да не му се любуваш! То така мило мъркаше, така доверчив оближеше ръцете ми с червения си език и свърши с това, че заспа на моите ръце като мъничко детенце.

Мечето се настани при мене и в продължение на целия ден забавляваше публиката — и големите, и малките. То така забавно се прескундяше, желаеше да види всичко и навсякъде се навираше. Особено го занимаваха вратите. Ще се дотътри, ще пъхне лапата си и почва да отваря. Ако вратата не се отваряше, то започваше забавно да се сърди, ръмжеше и се залавяше да гризе дървото с острите си като бели пирончета зъби.

Поразяваше ме необикновената подвижност на тази мъничка търколанка и нейната сила. В продължение на този ден мечето обиколи окончателно цялата къща и както изглежда, не остана предмет, който да не разгледа, да не подуши и близне.

Настъпи нощта. Оставих мечето при себе си в стаята. То се сви на кълбенце върху килима и веднага заспа.

Като се убедих, че се е успокоило, изгасих лампата и също се приготвих да спя. Не мина четвърт час откак бях започнал да заспивам, в най-интересния момент сънят ми беше нарушен: мечето се беше приближило до вратата на трапезарията и упорито искаше да я отвори. Дръпнах го веднъж и го сложих на старото място. Не мина половин час и се повтори същата история. Трябваше да стана и за втори път да сложа упоритото животно. След половин час — същото…

Най-после това ми омръзна, пък и ми се спеше. Отворих вратата на кабинета и пуснах мечето в трапезарията. Всички външни врати и прозорци бяха затворени, следователно нямаше защо да се безпокоя.

Но и този път не успях да заспя. Мечето се вмъкна в бюфета и затрака с чиниите. Трябваше да стана и да го измъкна от бюфета, при което мечето ужасно се разсърди, заръмжа, започна да върти глава и се опитваше да ме ухапе по ръката. Хванах го за врата и го отнесох в гостната. Тази блъсканица започна да ми омръзва, при това на другия ден трябваше да стана рано. Впрочем аз скоро заспах, като забравих мъничкия гостенин.

Мина може би около час, когато страшен шум в гостната ме накара да скоча. В първата минута не можех да съобразя какво се е случило и едва по-късно всичко ми стана ясно: мечето се беше свадило с кучето, което спеше на обикновеното си място в преддверието.

— Ама че зверище! — учудваше се файтонджията Андрей, като разтърваваше воюващите.

— Къде ще го турим сега? — мислех аз на глас. — То не ще остави никого да мигне цяла нощ.

— Ами че при гимназистите — посъветва Андрей. — Те даже много го уважават. Е, тогава нека спи при тях.

Мечето беше настанено в стаята на гимназистите, които много се зарадваха на мъничкия квартирант.

Беше вече два часа през нощта, когато цялата къща се успокои.

Много се радвах, че се избавих от неспокойния гостенин и можех да заспя. Но не мина и час, когато всички наскачаха от страшния шум в стаята на гимназистите. Там ставаше нещо невероятно… Като се завтекох в тази стая и запалих кибрит, всичко ми стана ясно.

Сред стаята имаше писмена маса, покрита с мушама. Мечето по крака на масата стигнало до мушамата, хванало я със зъби, опряло се с лапи в крака и започнало да дърпа с всички сили. Дърпало, дърпало, докато не издърпало цялата мушама, а заедно с нея — лампата, две мастилници, шише с вода и изобщо всичко, което беше сложено на масата. В резултат — счупена лампа, строшено шише, разляно на пода мастило, а виновникът на целия скандал се мушнал в най-отдалечения ъгъл: оттам светеха само очите му като две въгленчета.

Опитаха се да го вземат, но той отчаяно се защищаваше и дори успя да ухапе един гимназист.

— Какво ще правим с този разбойник! — замолих се аз. — За всичко си виновен ти, Андрей.

— Но какво съм направил? — оправдаваше се файтонджията. — Аз само казах за мечето, а пък вие го прибрахте. И гимназистите дори много го одобряваха.

С една дума, мечето не ни остави да спим през цялата нощ.

Следния ден донесе нови изпитания. Беше през лятото, вратите оставаха отворени и то незабелязано се промъкнало в двора, където ужасно изплашило кравата. Свърши се с това, че мечето хвана едно пиленце и го удуши. Вдигна се цял бунт. Особено негодуваше готвачката, която съжаляваше пиленцето. Тя се нахвърли върху файтонджията и работата едва ли не стигна до бой.

Следната нощ, за да се избягнат недоразуменията, неспокойният гостенин беше затворен в килера, където имаше само един сандък с брашно. Но какво беше негодуванието на готвачката, когато на следното утро тя намерила мечето в сандъка: то беше отворило тежкото капаче и спеше най-спокойно право в брашното. Огорчената готвачка дори се разплака и започна да иска сметката си.

— Няма живот от това отвратително животно — обясняваше тя. — Сега не можеш да се приближиш до кревата, пиленцата трябва да затварям… брашното да хвърля. Не, моля за сметката.

Право да си кажа — аз много съжалявах, че взех мечето и много се зарадвах, когато се намери един познат, който го взе.

— Моля ви се, какво мило животно! — възхищаваше се той. — Децата ще се радват. За тях това е истински празник. Наистина, колко е мило!

— Да, мило… — съгласявах се аз.

Всички си отдъхнахме, когато най-сетне се избавихме от това мило животно и когато в цялата къща се възстанови старият ред.

Но щастието ни не трая дълго, защото моят познат върна мечето още на другия ден. Милото животно беше извършило на новото място още по-големи поразии, отколкото при мене. Вмъкнало се в екипажа^[2], в който бил впрегнат млад кон, и заръмжало. Конят, разбира се, се втурнал презглава и строшил екипажа. Опитахме се да върнем мечето на първото място, откъдето го беше донесъл файтонджията ми, но там решително отказаха да го приемат.

— Но какво ще правим с него? — ударих на молба аз, като се обръщах към файтонджията. — Готов съм дори да платя само да се отърва.

За наше щастие намери се някакъв ловец, който го взе с удоволствие.