Дмитрий Мамин-Сибиряк
Сивошийка (1)

1

Първият есенен студ, от който пожълтя тревата, разтревожи силно всички птици. Всички започнаха да се готвят за далечен път и всички имаха такъв сериозен, загрижен вид. Да, не е лесно да се прелети пространство от няколко хиляди вьорсти^[1]… Колко бедни птици по пътя ще останат без сили, колко ще загинат от разни случайности — изобщо имаше за какво сериозно да се помисли.

Сериозните големи птици — лебедите, гъските и патиците — се готвеха за път с важен вид като съзнаваха цялата трудност на предстоящия подвиг, а най-много от всички шумяха, суетяха се и тичаха насам-нататък мъничките птички, като брегобегачите-пясъчници, листоногите-дъждосвирци, черногушите брегобегачи, горските водобегачи и пясъчните дъждосвирци. Те отдавна вече се събираха на малки ята и прехвръкваха от един бряг на друг по крайбрежните плитчини и блатата с такава бързина, сякаш някой беше хвърлил шепа грах. Мъничките птички имаха толкова много работа…

Гората се възправяше тъмна и мълчалива, защото главните певци отлетяха, без да дочакат студа.

— Закъде ли пък бърза този дребосък! — мърмореше старият Паток, който не обичаше да се безпокои. — Като му дойде времето, всички ще отлетим… Не разбирам какво има тук за безпокойство.

— Ти винаги си бил ленивец и затова ти е неприятно да гледаш чуждата шетня — обясни жена му, старата Патица.

— Аз ли съм бил ленивец? Ти просто си несправедлива към мене и нищо повече. Може би аз се грижа повече от всички, само че не показвам това. Каква полза да тичаш от зори до мрак по брега, да крещиш, да пречиш на другите, да дотягаш на всички.

Патицата изобщо не беше особено доволна от своя съпруг, а сега съвсем се разсърди:

— Я погледни другите, ленивецо! Ето нашите съседи, гъските и лебедите, да ти е драго да ги гледаш. Живеят си задружно. Струва ми се, че лебедът или гъсокът не изоставят гнездото си и винаги са пред челядта. Да, да… А ти не искаш и да знаеш за децата. Мислиш само за себе си, как да натъпчеш гушата си. Ленивец, с една дума. Противно ми е дори да те гледам!

— Не мърмори, старо! Аз как не казвам нищо за твоя неприятен характер. Всеки си има недостатъци… Не съм виновен аз, че гъсокът е глупава птица и затова все се върти край рожбите си. Изобщо моето правило е — да не се бъркам в чуждите работи. Защо? Нека всеки живее, както си ще.

— Какъв баща си ти — нахвърли се Патицата върху мъжа си. — Бащите се грижат за децата си, а ти пет пари не даваш!

— Ти за Сивошийка ли говориш? Но какво мога да сторя аз, когато тя не може да лети? Аз не съм виновен…

Сивошийка те наричаха своята саката дъщеря, чието крило беше пречупено още през пролетта, когато Лиса се беше промъкнала до патешката челяд и грабнала патенцето. Старата Патица смело се хвърли върху врага и насила отърва патенцето, но едното крилце се оказа счупено.

— Страшно е дори да се помисли как ще оставим тук Сивошийка сама… — повтаряше Патицата през сълзи. — Всички ще отлетят, а тя ще остане сама-саменичка. Да, съвсем сама… Ние ще отлетим на юг, на топло, а тя, бедничката, ще мръзне тук… Ами че тя е наша дъщеря и аз така я обичам моята Сивошийка! Знаеш ли, старче, ще остана аз с нея да зимуваме тук заедно…

— А другите деца?

— Те са здрави, ще се справят и без мене.

Патокът винаги се стараеше да промени разговора, когато ставаше дума за Сивошийка. Разбира се, той също я обичаше, но защо напразно да се тревожи? Е да, ще остане, ще замръзне — жалко, разбира се, а все пак нищо не можеш направи. Най-сетне трябва да се помисли и за другите деца. Жената вечно се вълнува, а трябва да гледа сериозно на нещата. Патокът в себе си съжаляваше своята жена, но не разбираше напълно нейната майчина мъка. В същност по-добре щеше да бъде, ако тогава Лиса съвсем беше изяла Сивошийка, нали тя и без това ще трябва да загине през зимата.