Дмитрий Мамин-Сибиряк
Сивошийка (4)

4

И Лиса навярно щеше да изяде Сивошийка, когато ледът покриеше и останалата дупка сред реката, но стана инак. Заю видя всичко със собствените си заешки кривогледи очи. Това се случи една сутрин. Заю изскочи от леговището си да се понахрани и поиграе с другите зайци. Студът беше силен и зайците се топлеха, като удряха лапичка върху лапичка. Макар и студено, но все пак весело.

— Братлета, пазете се! — извика някой.

Наистина опасността беше под носа им. На края на гората стоеше едно прегърбено старче-ловец, който се беше промъкнал със ските съвсем тихо, и оглеждаше кой заек да гръмне.

— Ех, бабата ще има топъл кожух! — съобразяваше той, като избираше най-големия заек.

Той дори се прицели с пушката, но зайците го забелязаха и се втурнаха в гората като луди.

— Ах, хитреци! — разсърди се старчето. — Ще ви науча аз… Не разбират, глупавите, че бабата съвсем не може без кожух. Няма да мръзне я… А вие няма да измамите Акинтича, колкото и да бягате. Ами че Акинтич ще излезе по-хитър от вас… А бабата ето как поръчваше на Акинтича: „Внимавай, старче, да не се връщаш без кожух!“ А вие подскачате.

Старчето се втурна да търси зайците по следите, но зайците се пръснаха из гората като грах. Старчето здравата се измъчи, наруга хитрите зайци и поседна на брега на реката да си отдъхне.

— Ех, бабо, бабо, избяга нашата шуба! — си мислеше той на глас. — Чакай да почина, че ще тръгна да търся друга.

Седи старчето, тъгува и изведнъж гледа: Лиса пълзи по реката — ей я, пълзи също като котка.

— Хе-хе, ама че работа! — зарадва се старчето. — Ами че яката сама пълзи към бабиния кожух… Види се, дощяло й се да пийне вода, а може да е намислила и рибки да полови.

Лиса наистина допълзя до самата дупка, в която плуваше Сивошийка и полегна на леда.

Старческите очи виждаха лошо и не забелязаха зад Лиса патицата.

— Трябва така да я гръмна, че да не повредя яката — съобразяваше старецът, като се прицелваше в Лиса. — Иначе старата ще има да се кара, ако яката излезе с дупки. То всяко нещо си иска майстора, но без оръжие не можеш да убиеш и дървеница.

Старчето дълго се цели, като избираше място за бъдещата яка. Най-сетне се разнесе изстрел. През дима от изстрела ловецът видя, че нещо се преметна върху леда, и с всички сили се втурна към незаледената дупка. По пътя той два пъти падна, а когато дотърча до дупката, само разпери ръце: от яката нито следа, а в дупката плува само изплашената Сивошийка.

— Ама че работа! — ахна старчето, като разпери ръце. — За пръв път виждам как лисица се превръща на патица. Брей че хитро животно!

— Деденце, Лиса избяга — обясни Сивошийка.

— Избяга? Ето ти тебе, бабо, яка на кожуха!… Ами сега какво ще правя, а? Ей че грешка стана… А ти, глупавичке, защо плуваш тук?

— Аз, деденце, не можах да отлетя заедно с другите. Едното ми крилце е повредено.

— Ах, глупавичка, глупавичка! Ами че ти ще замръзнеш тук или Лиса ще те изяде! Да…

Старчето помисли-помисли, поклати глава и реши:

— А ние с тебе ето какво ще направим: аз ще те занеса на внучките. Ех че ще се зарадват! А през пролетта ти ще снесеш яйчица на бабата и ще отвъдиш патенца. Право ли казвам? Да, така си е, глупавке!

Старчето извади Сивошийка от дупката и я тури в пазвата си.

— А на бабата нищо няма да кажа — съобразяваше той, като тръгваше към къщи. — Нека нейният кожух заедно с яката се поразходят още в гората. Главното е — как ще се зарадват внучките!

Зайците видяха всичко това и весело се смееха. Нищо, бабата и без кожух няма да замръзне на печката.