Дмитрий Мамин-Сибиряк
Сивошийка (3)

3

Реката, на която остана Сивошийка, весело се плъзгаше сред планини, покрити с гъста гора. Мястото беше глухо и наоколо нямаше никакво жилище. Сутрин водата по бреговете започваше да замръзва, а през деня тънкият като стъкло лед се топеше.

„Нима цялата река ще замръзне?“ — си мислеше Сивошийка с ужас.

Мъчно й беше сама и тя все мислеше за своите отлетели братя и сестри. Къде ли са сега? Благополучно ли са пристигнали? Спомнят ли си за нея? Имаше достатъчно време да помисли за всичко. Тя изпита и самотата. Реката беше пуста и животът се беше запазил само в гората, където подсвиркваха лещарки и подскачаха катерички и зайци.

Веднъж от скука Сивошийка се вмъкна в гората и страшно се изплаши, когато изпод храста стремително изскочи Заю.

— Ах, как ме изплаши, глупачке! — продума Заю, като се успокои малко. — Глътнах си езика. И защо се тикаш тук? Нали всички патици отдавна отлетяха?

— Аз не мога да летя: Лиса ми отхапа крилцето, когато бях още съвсем мъничка.

— До гуша ми дойде от тази Лиса! Няма по-лошо животно. Тя отдавна гледа да докопа и мене. Ти се пази от нея, особено когато реката се покрие с лед. Тя изведнъж ще те сграбчи.

Те се запознаха. Заю беше също така беззащитен като Сивошийка и спасяваше живота си с постоянно бягство.

— Ако имах криле като птиците, струва ми се, че не бих се страхувал от никого на света! Ти, макар че нямаш криле, все пак умееш да плуваш, а ако и това не помогне, ще вземеш и ще се гмурнеш във водата — казваше той. — А пък аз постоянно треперя от страх. Заобиколен съм с врагове. През лятото все можеш да се скриеш някъде, но през зимата всичко се вижда.

Скоро падна и първият сняг, а реката все още не се поддаваше на студа. Всичко, което замръзваше през нощта, водата го разбиваше. Борбата се водеше не на живот, а на смърт. Най-опасни бяха ясните звездни нощи, когато всичко затихваше и по реката нямаше вълни. Реката сякаш заспиваше и студът се стараеше да я окове с лед, както спи.

Така и стана.

Беше тиха-тиха звездна нощ. Тихо се възправяше тъмната гора на брега като стража от великани. Планините изглеждаха по-високи, както става през нощта. Високият месец заливаше всичко с трептящата си искряща светлина.

Бурливата през деня планинска река притихна и към нея тихо-тихо се промъкна студът, силно-силно прегърна гордата непокорна красавица и сякаш я покри с огледално стъкло.

Сивошийка беше в отчаяние, защото само средата на реката не замръзна, там се беше образувало широко незаледено пространство. Свободно място, където можеше да се плува, оставаше не повече от тридесет метра. Мъката на Сивошийка преля догоре, когато на брега се показа Лиса — същата оная Лиса, която счупи крилото й.

— О, стара познайнице, здравей! — ласкаво проговори Лиса, като се спря на брега. — Отдавна не сме се виждали… Поздравявам те със зимата.

— Върви си, моля ти се, аз съвсем не искам да разговарям с тебе — отвърна Сивошийка.

— Значи тъй отвръщаш на моята любезност! Бива те, няма какво да се каже! Но впрочем за мене говорят много излишни неща. Сами направят нещо лошо, а сетне го стоварват на мене… Засега довиждане.

Когато Лиса се отдалечи, Заю, като накуцваше, се приближи и рече:

— Пази се, Сивошийке, тя пак ще дойде.

И Сивошийка също започна да се страхува, както се страхуваше Заю. Тя, бедната, дори не можеше да се наслаждава на чудесата, които ставаха около нея. Настъпи вече истинската зима. Земята беше покрита с белоснежен килим. Не остана нито едно тъмно петънце. Дори голите брези, елхите, върбите и рябините^[1] се премениха със скреж като със сребрист пух. А смърчовете бяха станали още по-важни.

Те се възправяха, засипани със сняг, сякаш бяха облекли скъпа топла шуба.

Да, наоколо беше чудно хубаво, а бедната Сивошийка знаеше само едно: че тази красота не беше за нея и трепереше само при мисълта, че нейното незаледено място аха-ха ще замръзне и тя няма да има къде да се дене.

Лиса наистина дойде след няколко дни, застана на брега и отново заговори:

— Домъчня ми за тебе, патенце… Излез насам, а ако не искаш, тогава сама ще дойда при тебе. Аз не съм горделива.

И Лиса започна внимателно да пълзи по леда към самото незамръзнало място. Сърцето на Сивошийка замря. Но Лиса не можа да се промъкне до самата вода, тъй като ледът беше още много тънък. Тя сложи глава върху предните си лапички, облиза се и продума:

— Колко си глупаво, патенце!… Излез на леда! Но впрочем довиждане! Бързам по работа.

Лиса започна да идва всеки ден да проверява не е ли замръзнала средата на реката. Настъпилите студове вършеха своята работа. От голямото незаледено пространство остана само един прозорец, голям около метър и половина. Ледът беше як и Лиса сядаше на самия край. Бедната Сивошийка от страх се гмуркаше във водата, а Лиса седеше и злобно й се надсмиваше:

— Нищо, гмуркай се ти, а пък аз все пак ще те изям… По-добре излез сама.

Заю виждаше от брега какво върши Лиса и се възмущаваше с цялото си заешко сърце:

— Ах, колко е безсъвестна тази Лиса! Колко е нещастна тази Сивошийка! Лиса ще я изяде…